Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

11

Масажистът на отбора беше слабо като вейка колежанче на име Матео, който говореше ужасен английски, при това бързо. След няколко опита той най-сетне успя да обясни, че иска да възнагради новия куотърбек с един хубав масаж. В колежа учел нещо, което било свързано с нещо друго, а то пък било в основата на някаква нова теория за масажа. Рик отчаяно се нуждаеше от едно хубаво мачкане и затова побърза да се просне на една от двете големи маси и направи знак на Матео да започва. Момчето заби пръсти в коленните му сухожилия и след броени секунди той беше готов да крещи. Но човек не се оплаква по време на масаж — това беше ненарушимо правило при професионалния футбол. Големите играчи никога не се оплакват.

— Така добре? — задъхано попита Матео.

— Да, но намали темпото, ако обичаш.

Момчето очевидно не успя да се справи с превода и Рик скри лице в кърпата си. Намираха се в съблекалнята, която се използваше още като склад за екипировката и кабинет на треньорите. В момента помещението беше празно, защото до тренировката оставаха цели четири часа. Матео продължи да пъшка и да го мачка, а Рик направи опит да мисли за други неща. Например как да намекне на треньора Русо, че предпочита да не участва в повече упражнения за физическа подготовка. Край на сериите от спринтове, край на лицевите опори, приклякванията и всякакви други дивотии. Намираше се в добра форма — достатъчно добра за онова, което му предстоеше. Прекаленото натоварване може да доведе до травми, разтежения и други неприятни неща. Куотърбекът в повечето професионални отбори се подготвя на специален режим и разгрява по своя програма, която няма нищо общо с физическите натоварвания на останалите играчи.

Но едновременно с това се безпокоеше и как ще го възприемат колегите. Глезен американски куотърбек, който е прекалено добър, за да тренира. И прекалено мек, за да се подлага на тежки натоварвания. Италианците явно си падаха по калта и потта, а само след три дни щяха да сложат пълната екипировка.

Матео се прехвърли на кръста и започна да пипа по-меко. Масажът действаше. Болезнено скованите мускули започнаха да се отпускат. Сам влезе в съблекалнята и опря задник в другата маса.

— Мислех, че си във форма — любезно подхвърли той.

— И аз мислех така.

Пред публика Матео бързо се върна към първоначалния си метод на изтезания.

— Боли, а?

— Малко. Обикновено не правя толкова много спринтове.

— Налага се да свикнеш. Ако започнеш да клинчиш, италианците ще те вземат за женчо.

Това решаваше въпроса.

— Но не аз започнах да драйфам, нали? — не пропусна да отбележи Рик.

— Вярно, но изглеждаше на ръба.

— Благодаря.

— Току-що ми се обади Франко. Пак си имал проблеми с полицията, а? Добре ли си?

— Докато имам Франко, ченгетата могат да ме арестуват всеки ден.

Започваше да се изпотява от болка, но правеше върховни усилия да се държи нормално.

— Ще ти извадим временна книжка и ще ти дадем документи за колата. Грешката е моя, извинявай.

— Не се притеснявай. При Франко работят няколко доста готини мацки.

— Чакай да видиш жена му. На утрешната вечеря сме поканени и ние с Ана.

— Страхотно.

Матео го обърна по гръб и започна да удря бедрата му. Рик почти изкрещя, но някак успя да не направи гримаса.

— Искам да си поговорим за нападението — подхвърли той.

— Прегледа ли наръчника с комбинациите?

— Той е за гимназисти.

— Да, съдържа основните неща. Тук не можем да си позволяваме нещо ефектно. Опитът на играчите е ограничен, а и нямат много време за тренировки.

— Няма да се оплаквам. Просто имам няколко идеи.

— Да вървим.

Матео се оттегли назад като горд хирург.

— Страхотна работа — похвали го Рик и с накуцване се отдалечи.

На вратата се изправи Слай. От ушите му висяха някакви жици, шофьорската му шапка беше накривена на една страна, а на гърба си пак носеше фланелката на „Бронкос“.

— Хей, Слай! — изкрещя Рик. — Идвай бързо, Матео ще ти направи един страхотен масаж!

Размениха си няколко закачки на тема „Бронкос“ срещу „Браунс“, след което Слай се съблече по боксерки и легна на масата. Матео прещрака с кокалчета и го нападна. Слай направи гримаса, но прехапа език.

Два часа преди тренировката Рик, Слай и Трей Колби излязоха на терена с треньора Русо и преминаха към комбинациите за нападение. За облекчение на Сам новият куотърбек не прояви желание за генерални промени, а направи някои предложения, свързани с посоката на пасовете и играта по земя. Слай на няколко пъти повтори, че играта по земя на „Пантерите“ е много проста: дайте топката на Слай и се дръпнете от пътя му. В другия край на терена се появи фигурата на Фабрицио, който явно предпочиташе да остане сам. Започна серия от упражнения за разтягане, които обаче бяха повече за шоу, отколкото за реално отпускане на мускули.

— Е, все пак се появи на втората тренировка — отбеляза Слай.

— Какво означава това? — попита Рик.

— Още не е напуснал — отвърна Трей.

— Да напусне ли?

— Има навик да си тръгва, когато му скимне — поясни с въздишка Сам. — На тренировка, по време на мач или просто ей така.

— А защо го търпиш?

— Защото е най-добрият ни краен нападател — отвърна Сам. — Освен това играе за слава.

— Пичът има страхотни ръце — рече Трей.

— И може да лети — добави Слай. — По-бърз е от мен.

— Майтапиш ли се?

— Тц. На четирийсет ярда ме бие с цели четири крачки.

Нино също подрани и след серия от жизнерадостни поздрави се впусна в равномерно бягане около терена.

— Защо си върти задника по този начин? — сбърчи вежди Рик, присъединил се към групичката, която го наблюдаваше.

Слай се изкикоти, Сам и Трей се присъединиха към него. Слай се възползва от възможността да направи бърз опис на споменатата анатомия на колегата си.

— На тренировка не изглежда чак толкова зле, но по време на мач, навлякъл доспехите, нещата търпят коренна промяна — най-вече мускулите, които движат задните му части. Нино обича сблъсъците, при това толкова горещо, че понякога забравя за топката. Мисли единствено как да фрасне противника, навежда се напред и задните му бузи започват да се тресат като желе. Ако в този момент ги докоснеш, той подскача като ужилен, сякаш иска да излезе от кожата си.

— Може би трябва да използваме система с приоритет на пасовете като „пушка“ — подхвърли Рик и групичката отново избухна в смях.

— Става — кимна Трей. — Но проблемът е там, че Нино не е особено прецизен. Ще ти се наложи да гониш топката по целия терен.

— Опитвали сме — добави Сам. — Пълно нещастие.

— Трябва да увеличим бързината на подаването му — рече Трей. — Често става така, че аз съм на позиция, а куотърбекът още не е получил топката. Той ме преследва на пълни обороти, аз се оглеждам за топката, а през това време Нино ръмжи срещу някой нещастник, изпречил се на пътя му.

Нино завърши обиколката и се приближи, следван от Фабрицио. Рик предложи да потренират „пушка“, прибягвайки до най-простите варианти на разиграването. Центърът отиграваше топката сравнително добре, но ужасно бавно. Пристигнаха и останалите играчи на „Пантерите“. Не след дълго над игрището полетяха множество топки. Италианците тренираха шутове и пасове със смайващо усърдие.

Сам пристъпи към Рик и каза:

— Час и половина преди тренировката те изгарят от нетърпение да започнат. Освежаващо, а?

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Обичат играта.

 

 

Франко и малкото му семейство обитаваха последния етаж на старо палацо на Пиаца дела Стеката, в сърцето на града. Всичко в него беше старо — износените мраморни стъпала, дъсчените подове, артистично напуканите стени, портретите на някогашни благородници, високите сводести тавани с оловни канделабри, масивните кожени дивани и столове.

Но тъмнокосата му съпруга Антонела действително изглеждаше забележително млада. Беше толкова красива, че привличаше мъжките погледи като магнит. Въпреки английския й със силен акцент Рик беше готов да я слуша цяла нощ.

Синът им Ивано беше на шест години, а малката Сузана само на три. Позволиха им да останат при гостите около половин час, след което гувернантката ги сложи да си легнат.

Ана, съпругата на Сам, също беше привлекателна жена. Отпивайки от чашата с просеко, Рик беше насочил цялото си внимание към дамите. Във Флорида бе завързал краткотрайна връзка с някаква мацка, която обаче бе зарязал, без дори да я предупреди, че заминава за Италия. Оказа се, че в Парма има много красиви жени, но те говореха друг език. Мажоретки нямаше — лъжа, за която продължаваше да проклина Арни. Беше зажаднял за женска компания, включително натежалия от акценти вариант на чаша вино със съпругите на приятели. Но мъжете им не се отделяха от тях и на моменти Рик буквално потъваше в непознатия език, докато останалите четирима се смееха от сърце на шегите и закачките на Франко. Слаба жена с престилка и посивели коси периодично се появяваше с плато леки мезета — предимно тънко нарязано прошуто, пармиджано и маслини. След което бързаше да се оттегли в кухнята, където се приготвяше вечерята.

Масата за хранене беше истинска изненада — голяма плоча от черен мрамор, стъпила върху две масивни урни на малката, очертана от цветя тераса с прекрасен изглед към старинния център на града. В средата на плочата имаше ваза със свежи цветя, около която горяха свещи. Между сребърните прибори и чиниите от фин порцелан стърчаха бутилки червено вино. Нощният въздух беше чист, леко хладен при поривите на лекия ветрец. Тиха оперна музика долиташе от невидими тонколони.

Настаниха Рик на най-хубавото място, с прекрасна гледка към купола на катедралата. Франко щедро разля виното по чашите и вдигна тост за техния нов приятел.

— Пожелавам „Супербоул“ на Парма — каза в заключение той, а очите му мечтателно се премрежиха.

Къде съм попаднал? — неволно се запита Рик. През март обикновено отскачаше до Флорида, където играеше голф, вдигаше тежести, правеше кросове и всичко останало за поддържане на формата си. В същото време Арни въртеше телефоните в отчаян опит да открие отбор, който се нуждае от помощта му. Надежда винаги имаше. Всеки телефонен разговор можеше да завърши с нов договор. А новият отбор можеше да донесе дългоочаквания прелом. Пролетта означаваше нови надежди, нови мечти. За отбор с добра офанзивна линия, гениален координатор, талантливи крайни нападатели — изобщо с всичко. Неговите пасове ще бъдат точни, разпилявайки защитата на противника. „Супербоул“. „Пробоул“. Тлъст договор. Уважение. Слава. Тълпи мажоретки.

Всеки март това изглеждаше възможно.

Къде съм попаднал?

Първото ястие, или антипасто, представляваше дебели резени пъпеш, покрити с тънки парченца прошуто. Разливайки вино по чашите, Франко обясни, че това блюдо е широко разпространено в областта Емилия-Романя — нещо, което Рик беше чувал вече няколко пъти. Но най-доброто прошуто, естествено, се правеше в Парма. Дори Сам намери начин да извърти очи по посока на Рик.

След няколко залъка Франко се обърна към него и попита:

— Обичаш ли операта, Рик?

Директният отговор „не, по дяволите“ със сигурност щеше да обиди всичко живо в радиус от сто мили, затова Рик избра по-мек вариант.

— В Америка не слушаме кой знае колко опера — промърмори той.

— Тук е обратното — тръсна глава Франко, а Антонела отхапа парченце пъпеш, погледна Рик и го дари със сладката си усмивка. — Непременно ще те заведем на опера — продължи съпругът й. — Театро Реджио е най-добрият оперен театър в света!

— Гражданите на Парма са луди по операта — обади се Ана. Тя беше седнала до Рик, Антонела беше точно срещу него, а в качеството си на домакин съдия Франко оглавяваше масата.

— А вие откъде сте? — попита Рик с намерението да смени темата.

— Оттук. Чичо ми беше един от големите баритони на Парма.

— Театро Реджио е много по-велик от миланската „Ла Скала“ — обяви Франко, без да се обръща директно към никого.

— Няма начин — реши да го подразни Сам. — „Ла Скала“ е прочута по целия свят.

Очите на домакина се разшириха, сякаш се готвеше да атакува. Забележката на Сам го накара да премине на италиански, а останалите го слушаха с видимо неудобство. В крайна сметка той се овладя, замълча за момент и попита на английски:

— Кога си ходил в „Ла Скала“?

— Никога — отвърна Сам. — Но съм виждал снимки.

Франко избухна в гръмогласен смях, а Антонела стана и се отправи към кухнята.

— Непременно ще те водя на опера — обеща Франко, обръщайки се към Рик. Той само се усмихна, опитвайки се да си представи нещо по-лошо.

Следващото ястие се наричаше анолини и представляваше топчета от тесто за спагети, пълни с говежда кайма и пармиджано, обилно полети със сос от специални гъби, които тук наричаха порчини. Антонела посочи, че това е едно много разпространено в Парма ястие, а обясненията й на английски със силен италиански акцент бяха истинска музика за ушите на Рик. На практика не му пукаше за вкуса на пастата, достатъчно беше да слуша тази красива жена.

Франко и Сам потънаха в разговор за операта, провеждан на английски. Ана и Антонела говореха за децата си, също на английски.

— Моля ви, говорете на италиански — не издържа в един момент Рик. — Толкова прекрасно звучи.

Останалите се подчиниха, а той мълчаливо се наслаждаваше на храната, виното и гледката. Майсторски осветен, куполът на катедралата се издигаше величествено в центъра на града, оживен от многобройни коли и пешеходци.

Анолините отстъпиха място на основното блюдо. То се състоеше от пълнено капоне, запечено във фурна. Под влиянието на няколко чаши вино Франко даде една доста колоритна дефиниция на капоне: мъжко пиле, кастрирано на втория месец от живота си.

— Просто ей така — прас! — и готово.

— Това усилва аромата — добави Антонела, а Рик остана с подозрението, че кастрираните части са прибавени към пълнежа.

След първата хапка — малка и предпазлива, това престана да има значение. С тестиси или без тях, пълненият петел беше превъзходен.

Започна да дъвче бавно и с нескрита наслада, продължавайки да се учудва на страстта на италианците да разговарят по време на хранене. От време на време се сещаха за него и му задаваха по някой въпрос за миналото, след което отново преминаваха на музикалния си език и тотално го забравяха. Дори Сам, роденият в Болтимор янки, изглеждаше щастлив да си бъбри с жените на родния им език. Това накара Рик сериозно да се замисли за усвояването на няколко елементарни фрази — за пръв път от появата му в Парма. Фактически идеята беше много добра, защото не виждаше друг начин да контактува с местните момичета.

След петела сервираха сирене и друго вино, последвани от десерт и кафе. Малко след полунощ Рик най-сетне се сбогува с любезните домакини и пое пеша към дома си. В момента, в който вратата на апартамента се захлопна зад гърба му, той се просна на леглото и заспа както си беше с дрехите.