Джон Гришам
Да играеш за пица (13)

13

Брункардо живееше на Виале Мариоти, в масивно палацо от XVIII век, което гледаше към реката и беше само на няколко пресечки от катедралата. Рик стигна дотам пеша, за около десетина минути. Беше зарязал фиата на една от уличките в близост до апартамента си, на хубаво място за паркиране, което не му се искаше да освободи.

Беше неделя надвечер, ден след голямата победа над „Бандитите“. Нямаше ангажименти за вечерта и все пак не изпитваше особено желание за това, което предстоеше. Разхождайки се напред-назад по Виале Мариоти, той правеше героични опити да не изглежда тъпо, докато отчаяно се опитваше да открие откъде се влиза в проклетото палацо. И за пореден път се запита как бяха успели да го наврат в ъгъла.

Сам.

Тренерът го беше притиснал — с помощта на Франко, разбира се.

В крайна сметка успя да открие звънеца и го натисна. Появи се древен иконом, облечен в черно, който намръщено го пусна да влезе. Огледа госта от горе до долу, но явно не остана във възторг от облеклото му. Рик от своя страна беше твърдо убеден, че изглежда добре: блейзър в мастилен цвят, тъмен панталон, истински чорапи, черни обувки, бяла риза и вратовръзка. Всичко закупено от един от магазините, които му беше препоръчал Сам. Чувстваше се почти италианец. Последва стария козел по величествен коридор с висок сводест таван, изписан с изящни фрески. Подът беше от блестящи мраморни плочи и свършваше в нещо като разширение, наподобяващо елегантна ниша. Там го посрещна синьора Брункардо, която говореше съвсем приличен английски. Казваше се Силвия. Беше привлекателна, силно гримирана, с безупречна прическа. Слаба и стройна, облечена в плътно прилепнала черна рокля, която подчертаваше фигурата й. Някъде към четирийсет и пет, с двайсет години по-млада от съпруга си Родолфо Брункардо, който скоро се появи и стисна ръката на новия си куотърбек. Рик моментално усети, че този човек държи жена си изкъсо, при това напълно основателно. Цялата й фигура излъчваше поканата, която всеки мъж усеща безпогрешно: готова съм, когато кажеш и където кажеш.

Родолфо говореше английски със силен акцент. Изрази дълбокото си съжаление, че не бе успял да се запознае по-рано с новия куотърбек, но бизнесът го задържал извън града, и прочие, и прочие. Един много зает човек, притиснат от неотложни дела. Силвия гледаше Рик с големите си кафяви очи по начин, който започваше да го притеснява. Слава богу, че се появи Сам в компанията на Ана и разговорът стана по-непринуден. Разбира се, темата беше вчерашната победа, отразена подобаващо от спортните вестници. Звездата от НФЛ Рик Докъри беше повел „Пантерите“ към убедителна победа в първия за сезона мач. Голяма цветна снимка на половин страница беше запечатала мига, в който Рик пресича голлинията с първия си директен тъчдаун от десет години насам.

Естествено, той каза всичко, което се очакваше от него. Страшно харесва Парма. Апартаментът и колата са чудесни, а тимът е страхотен. С нетърпение очаква да спечелят „Супербоул“. В помещението се появиха Франко и Антонела, ритуалът с прегръдките се поднови. Последва ги келнер с табла в ръце, върху която имаше чаши с ледено просеко.

Това бяха всичките участници в скромното парти — семейство Брункардо, Сам и Ана, Франко и Антонела, Рик. След аперитивите, подплатени с изтънчени хапки за отваряне на апетита, компанията излезе пеша. Дамите с дълги кожени палта и на високи токчета, мъжете в тъмни костюми. Говореха на италиански, всички едновременно. Рик мълчаливо крачеше до тях, а в душата му се надигаше гняв срещу Сам, Франко и стареца Брункардо за абсурдната вечер.

Беше успял да открие някаква книга за Емилия-Романя, написана на английски. В нея, освен обичайните словоизлияния за храната и виното, имаше един значителен раздел за операта. Досадно и трудно за асимилиране четиво.

Театро Реджио се помещаваше в солидна сграда, построена в началото на XIX век от Мария Луиза — една от съпругите на Наполеон, която избрала да живее в Парма с единствената мисъл да бъде по-далеч от императора. Частните ложи се издигаха над салона за обикновените зрители, мястото за оркестъра и широката сцена на пет стръмни нива. Жителите на Парма са дълбоко убедени, че това е най-хубавата оперна сграда в света, а самото изкуство е по рождение в кръвта им. Те са внимателни и критично настроени слушатели. Аплодисментите им означават, че съответният артист може да очаква световна слава, но един фалшив тон или пропусната нота често се наказват с шумно неодобрение.

Ложата на Брункардо беше на второ ниво, вляво от сцената, с удобни кресла. Докато се настаняваха, Рик огледа пищния интериор и усети, че започва да изпитва респект. Добре облечената публика долу жужеше в нетърпеливо очакване. Някой им махна. Беше Карл Корберг — едрият датчанин, който преподаваше в университета и се опитваше да играе ляв офанзивен блокировач. В мача срещу „Бандитите“ беше пропуснал най-малко пет чисти блока. В момента беше облечен в елегантен смокинг, а италианската му съпруга изглеждаше блестящо. Рик се възползва от отличната си позиция, за да се възхити на елегантните дами в залата.

Сам не се отделяше от него, готов да помага по всякакъв начин.

— Тези хора са луди по операта — прошепна той. — Истински фанатици!

— И ти ли? — прошепна в отговор Рик.

— Няма друг начин. Може и да не повярваш, но в Парма операта е по-популярна от футбола.

— И от „Пантерите“?

Сам се засмя и кимна на една смайващо красива брюнетка, която минаваше под тях.

— Колко ще продължи всичко това? — попита Рик, без да отделя очи от стройната фигура на жената.

— Два часа.

— Няма ли начин да се измъкнем по време на антракта и да отидем да хапнем?

— За съжаление не. Но мога да те уверя, че вечерята ще бъде превъзходна.

— Не се съмнявам.

Синьор Брункардо му подаде програмата.

— Успях да намеря един екземпляр на английски — промърмори той.

— Благодаря.

— Не е зле да й хвърлиш едно око — прошепна Сам. — Понякога операта е объркваща, особено по отношение на действието.

— Аз пък си мислех, че става въпрос за банда дебелаци, които се дерат с пълен глас.

— Колко пъти си ходил на опера в Айова?

Осветлението леко намаля и хората започнаха да сядат по местата си. Рик и Ана получиха двете предни кресла, непосредствено зад парапета. Покрити с тънък велур. Най-добрите. Останалите се настаниха зад тях.

Ана извади тънко, наподобяващо молив фенерче, и го насочи към програмата в ръцете на Рик.

— Днес ще гледаме „Отело“, прочутата опера на Джузепе Верди. Той е наш земляк, родом от Бусето.

— Тук ли е?

— Не — усмихна се тя. — Верди е починал преди сто години. Най-великият композитор на своето време. Нали познавате творчеството на Шекспир?

— Разбира се.

— Много добре. — Осветлението намаля. Ана прелисти програмата и насочи фенерчето към четвърта страница. — Това е кратък преразказ на действието, хвърлете му един поглед. Операта е на италиански и може би ще ви е трудно да проследите развоя на събитията.

Рик пое фенерчето, хвърли поглед на часовника си и изпълни съвета. Докато четеше, зрителите заеха местата си и утихнаха. Осветлението угасна. Посрещнат с аплодисменти, диригентът се поклони на публиката. Оркестърът засвири.

Завесата бавно се вдигна, разкривайки впечатляващи декори. Остров Кипър. На пристанището са се събрали хора, които чакат кораба на Отело. Той се завръща от някаква битка, завършила с успех. В следващия момент въпросният храбър войн изведнъж се появи на сцената и запя нещо, което може би означаваше „Празнувайте, празнувайте!“. Градът му отговори вкупом, с видим ентусиазъм.

Рик четеше бързо, опитвайки се да не пропуска събитията на сцената. Актьорите бяха облечени в красиви костюми, с тежък театрален грим. Гласовете им бяха наистина изключителни. Той направи опит да си спомни кога за последен път беше присъствал на жив спектакъл. Май беше отдавна, преди повече от десет години, в Девънпорт Саут. Имаше някакво гадже, което си падаше по театъра.

В трета сцена се появи и Дездемона, младата съпруга на Отело. Спектакълът рязко смени посоката си. Дездемона беше ослепителна: с дълга черна коса, безупречни черти и огромни кафяви очи, които Рик успя да види съвсем ясно, въпреки че седеше на двайсет и пет метра от сцената. Беше дребна и слаба, с изключителна фигура, отлично подчертана от костюма.

Бърз преглед на програмата му разкри името на актрисата: Габриела Балини, сопрано.

Съвсем естествено красивата Дездемона скоро привлече вниманието на друг мъж — Родриго. Започна се една невероятна сложна интрига. В края на първо действие Отело и Дездемона запяха в дует наситена с романтика балада, която Рик и останалите гости в ложата изслушаха с истинска наслада, за разлика от някои зрители в галерията. От евтините ложи на петия етаж се разнесоха освирквания.

Рик беше освиркван толкова често и на толкова много места, че подобно отношение отдавна беше престанало да му прави впечатление. Но това се беше случвало на футболния стадион, който беше доста по-голям от оперната зала. Освиркването на няколко хиляди запалянковци си беше част от играта. В препълнения театър с ограничен брой места дюдюкането на пет-шест зрители звучеше като гръмотевичен тътен. Какво варварство, господи! Дълбоко шокиран, Рик гледаше как завесата се спуска след финала на първо действие, а Дездемона продължава да стои с високо вдигната глава, сякаш оглушала.

— Защо дюдюкат? — тихо попита той, докато лампите светваха.

— Тукашните хора са много критични — отвърна Ана. — А тя изпита известни затруднения.

— Какви затруднения? Тя пее прекрасно! — И изглежда прекрасно, добави мислено той. — Как е възможно да се освирква една толкова добра певица?

— Убедени са, че пропусна няколко ноти. Свинщина според мен. Хайде да вървим.

Изправиха се, следвайки примера на повечето зрители в залата.

— Дотук ви харесва, така ли? — попита Ана.

— О, да — убедено отвърна Рик.

Спектакълът беше наистина чудесен. Никога досега не беше чувал такива гласове и именно затова беше озадачен от факта, че някой може да ги освирква.

— На свободна продажба се пускат едва стотина билета — поясни Ана и посочи високите ложи. — Всичките са ей там, изкупени от фанатизирани любители на операта. Те имат изключително сериозно отношение към това изкуство, аплодират добрите изпълнения, но не прощават на слабите. Тази Дездемона не е от най-добрите и изборът й предизвика сериозни брожения.

Напуснаха ложата и поеха чашите с просеко, поздравявайки хора, които Рик едва ли щеше да срещне отново. Първото действие продължи четирийсет минути, а антрактът след него — двайсет. Кога ли ще дойде време за вечерята, запита се Рик.

Във второ действие Отело беше обзет от подозрения, че съпругата му флиртува с мъж на име Касио. Това доведе до дълбок конфликт, естествено, между главните действащи лица. Лошите успяха да внушат на Отело, че Дездемона е невярна съпруга, и той, заслепен от гняв, даде клетва да я убие.

Завеса, още един двайсетминутен антракт. Май наистина ще се проточи някъде към четири часа, въздъхна в себе си Рик. Същевременно изпитваше силно желание да погледа и да послуша още малко прекрасната Дездемона. Беше готов да хукне към петия балкон и да друсне един юмрук в носа на всеки, който дръзне да я освирква.

В трето действие тя изпя няколко арии, без да предизвика негативна реакция. Фабулата продължаваше да ражда безкраен низ от второстепенни интриги. В резултат решението на Отело да убие красивата си съпруга ставаше все по-твърдо. След девет-десет сцени дойде финалът и на това действие. Време за поредния антракт.

Четвърто действие се разви в будоара на Дездемона. Малко след като я удуши, Отело започна да проумява, че в крайна сметка тя му е била вярна. Дълбоко разстроен и почти обезумял от мъка, той все пак успя да изпее една великолепна ария. След това извади дълъг нож и със замах го заби в корема си. Рухнал върху тялото на съпругата си, ревнивецът успя да я целуне три пъти поред, след което красиво и драматично предаде Богу дух. Рик успя да проследи цялата драма, въпреки че очите му почти не се отделяха от Габриела Балини.

Четири часа след като седна в креслото на първия ред, Рик се изправи и възнагради участниците в драмата с любезни аплодисменти, също като останалите. Появата на Дездемона пред спусната завеса беше посрещната с нови освирквания, които предизвикаха негодуванието на публиката в партера и частните ложи. Размахаха се юмруци, гневни лица се вдигнаха към евтините места в галерията. Това предизвика нова вълна от дюдюкания. Горката Габриела Балини се поклони с болезнена усмивка, сякаш не чуваше нищо.

Рик се възхити на куража и. Очите му за пореден път опипаха безупречната й фигура.

Досега бях убеден, че няма по-зли фенове от привържениците на „Филаделфия“, помисли си той.

Трапезарията на палацото беше по-голяма от целия апартамент на Рик. Около масата се настаниха още пет-шест души, поканени на вечерята. Все още бяха под влиянието на „Отело“ и възбудено обменяха впечатления, разбира се, на бърз и напълно неразбираем италиански. Дори Сам, единственият американец освен Рик, изглеждаше в плен на възбудата.

Рик се усмихваше, опитвайки се да имитира емоционалното състояние на местните. Любезен келнер се грижеше чашата му да не остава празна. В резултат се размекна още след първото блюдо. Продължаваше да мисли за Габриела — красивото изящно сопрано, останало недооценено от публиката.

Вероятно е разбита и опустошена, на прага на самоубийството, помисли си той. Как е възможно да пееш толкова емоционално и да не бъдеш оценен? По дяволите! Него го бяха освирквали често и напълно заслужено. Но Габриела?!

До края на сезона оставаха още две представления. Здравата пийнал, Рик не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за младата певица. В главата му се въртяха невъзможни сцени. Беше твърдо решен да си набави билет и за следващия спектакъл на „Отело“.