Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

14

В понеделник разпускаха, гледайки записи на следващия си противник. Сам работеше с видеото, пъшкаше и псуваше, но играчите пиеха бира и не влагаха сърце в онова, което течеше на екрана. Никой не беше в настроение за сериозен футбол. Предния ден миланските „Носорози“ — следващият им противник — бяха размазани от римските „Гладиатори“, които по принцип рядко се намесваха в борбата за „Супербоул“. Затова очакванията бяха за лесна победа. Според треньора обаче се очертаваше пълна катастрофа. В девет и половина Сам вдигна ръце и разпусна отбора.

Рик паркира на доста голямо разстояние от апартамента си и тръгна пеш към центъра. Целта му беше тратория на име „Ил Трибунале“ в близост до Страда Фарини — на хвърлей място от сградата на съда, където обичаха да го водят ченгетата. Там го чакаше Пиетро с новата си съпруга Ивана, която беше в напреднала бременност.

Италианците с готовност поеха грижите за своите американски съотборници. Слай твърдеше, че всяка година става така. Те се чувстваха горди от факта, че играят в един отбор с истински професионалисти, и правеха всичко възможно да превърнат Парма в максимално гостоприемно място за чужденците. Разбира се, с помощта на храната и виното. Един по един играчите на „Пантерите“ канеха американците на вечеря. Понякога на истински пирове в хубави апартаменти като този на Франко, понякога на семейни сбирки, в компанията на родители, лели и чичовци. Силвио — як мъжага с избухлив нрав, който играеше защитник на втора линия и по време на мач редовно пускаше в ход юмруците си, живееше във ферма на десет километра извън града. На неговата вечеря, състояла се един петък в стар, отлично реставриран замък, яденето и пиенето продължиха над четири часа. Около масата бяха насядали точно двайсет и един роднини на домакина, никой от които не знаеше дори дума на английски. В крайна сметка Рик се озова проснат върху някакъв нар в студен таван, а на сутринта се събуди от кукуригането на петлите.

По-късно разбра, че Слай и Трей са били откарани от някакъв пиян вуйчо, който изобщо не успял да намери пътя за Парма.

Тази вечер домакин беше Пиетро. Беше обяснил, че двамата с Ивана чакат да се нанесат в нов и хубав апартамент, а този, който обитават в момента, просто не става за гости. Затова ги беше поканил в „Ил Трибунале“ — любимото му заведение в Парма. Пиетро работеше във фирма за семена и торове, чийто собственик много държеше да стъпи на френския и германския пазар. По тази причина се беше хванал да учи английски и усърдно го упражняваше с помощта на Рик.

Ивана не говореше английски. Никога не беше проявявала интерес към този език и изобщо не възнамеряваше да го стори. Беше простичка и доста наедряла жена, която се интересуваше единствено от бременността си. Любезно усмихната, тя кимаше и от време на време отправяше тихи предупреждения към буйния си съпруг.

След десетина минути в заведението се появиха Слай и Трей, привличайки любопитните погледи на останалите клиенти. В Парма чернокожите все още бяха рядкост. Настаниха се около малката масичка и заслушаха напъните на Пиетро да се пребори с английския. Пред тях кацна дебела буца пармиджано, последвана от плато с обичайните предястия в очакване на основните блюда. Поръчаха лазаня, равиоли със зеленчуци, фетучини с гъби със сос от заек и анолини.

След първата чаша червено вино Рик вдигна глава и небрежно огледа малкия салон. Очите му се заковаха върху красива млада жена, седнала на седем-осем метра от него в компанията на добре облечен младеж. Темата на разговора им очевидно не беше много приятна. Беше брюнетка, като повечето италианки — въпреки твърденията на Слай, че в северните части на Италия блондинките съвсем не са рядкост. Имаше красиви тъмни очи, в които проблясваха палави искрици, въпреки че в момента бяха потъмнели от гняв. Беше дребна и стройна, облечена в модни дрехи и…

— Хей, какво зяпаш? — попита Слай.

— Момичето насреща — отвърна Рик, след което почти си прехапа езика.

Компанията се извърна едновременно, но младата дама не им обърна внимание и продължи да разменя напрегнати реплики с кавалера си.

— Виждал съм я — добави Рик.

— Къде? — погледна го любопитно Трей.

— Снощи, в операта.

— Бил си на опера?! — подскочи Слай, готов да го захапе.

— Разбира се. Но теб те нямаше там.

— Бил си на опера? — натъртено повтори Пиетро и на лицето му се изписа уважение.

— Разбира се, гледах „Отело“. Блестяща постановка. Дамата на онази маса играеше Дездемона. Казва се Габриела Балини.

Ивана схвана достатъчно, за да се обърне още веднъж. После подхвърли няколко думи, които съпругът й бързо преведе.

— Това наистина е тя — обяви Пиетро, очевидно много доволен от своя куотърбек.

— Известна ли е? — полюбопитства Рик.

— Не особено. Добра певица, но съвсем не изключителна. — Пиетро преведе на съпругата си, която направи някакъв кратък коментар. — Ивана казва, че преживява труден момент.

Поднесоха салата с малки доматчета и разговорът отново се завъртя около американския футбол. Рик успя да се включи сравнително успешно, но не изпускаше от очи Габриела. Доколкото успя да види, на пръста й липсваше брачна халка. Жената не изпитваше особено удоволствие от присъствието на кавалера си, но двамата явно се познаваха добре и говореха сериозно. Не се докоснаха нито веднъж, държаха се резервирано.

По средата на огромната чиния фетучини с гъби Рик забеляза сълзата, който се плъзна по лявата буза на младата жена. Кавалерът й остана безучастен. Не направи опит да я успокои, въпреки че тя едва докосваше храната пред себе си.

Горкичката Габриела. Кой знае каква бъркотия цари в живота и. В неделя вечерта беше освирквана в Театро Реджио, а днес очевидно имаше тежък разговор с мъжа срещу себе си.

Рик не беше в състояние да отмести очи от нея.

 

 

Непрекъснато се учеше. Скоро разбра, че най-големите шансове за паркиране са между пет и седем следобед, когато работещите в центъра си тръгваха. Но търсенето на свободно място си оставаше трудна игра, изискваща досадни обиколки. Рик беше много близо до мисълта да си купи или наеме скутер.

След десет вечерта беше почти изключено да намери свободно място в близост до дома си. Нерядко му се налагаше да оставя колата на десетина пресечки разстояние.

Вдигането с паяк беше рядко явление, но все пак се случваше. Съдия Франко и синьор Брункардо със сигурност щяха да помогнат, но Рик предпочиташе да не се стига до това. След тренировката в понеделник беше принуден да паркира далеч на север от центъра, на петнайсетина минути пеша от апартамента си. При това на място, запазено за зареждащи магазините автомобили. След вечерята в „Ил Трибунале“ той с бърза крачка се отправи към фиата, който за щастие се оказа на мястото си. Последва поредното досадно дълго търсене на свободно място.

Малко преди полунощ прекоси Пиаца Гарибалди, намали скоростта и започна да се оглежда. Нищо. Пастата и виното натежаха в стомаха му, започна да му се доспива. Продължи да обикаля из тесните улички, но редицата от нагъсто паркирани коли беше безкрайна. В близост до Пиаца Сантафиора попадна на тесен пасаж, който до този момент не беше забелязал. В дясната му част имаше едно миниатюрно място, в което можеше да се промъкне само с цената на няколко търпеливи маневри. Но беше длъжен да опита, нали? Изравни се с колата отпред и изчака пешеходците, които бързаха по тротоара. После включи на задна, отпусна съединителя и завъртя кормилото надясно, до отказ. Фиатът успя да се вмъкне в празнината, но задното дясно колело опря в бордюра. Жалко. Трябваше да направи още една маневра. Видя светлините на приближаващата се кола, но остана спокоен. Италианците са забележително търпеливи, особено онези от тях, които живееха в центъра. Те отлично знаят, че паркирането е мъка.

Отново излезе в средата на улицата. За миг му мина през ума да продължи, просто защото мястото беше прекалено тясно и щеше да му скъса нервите. В крайна сметка реши да направи още един опит. Превключи скоростите, нави волана и се обърна назад, опитвайки се да не обръща вниманието на фаровете, които вече бяха съвсем близо. В същия миг кракът му се подхлъзна и изпусна съединителя. Колата подскочи, моторът угасна. Шофьорът отзад го възнагради с продължително натискане на клаксона — пронизително тънък и доста противен за лъскавото беемве в златист цвят. Кола за мъжкар — от онези, които винаги бързат. Твърд и безстрашен тип, който обаче предпочита да тероризира останалите участници в движението зад заключените врати на лъскавото си возило. Рик замръзна, за момент отново си помисли да продължи напред. После нещо щракна в главата му, той изскочи навън, размаха среден пръст и се понесе към колата отзад. Клаксонът продължаваше да вие. Зад кормилото на беемвето седеше 40-годишен задник с тъмен костюм и тъмно палто. Ръцете му върху кормилото бяха скрити от тъмни кожени ръкавици. Гледаше право напред и продължаваше да натиска клаксона, сякаш Рик изобщо не съществуваше.

— Слизай, мамка ти! — изкрещя извън себе си Рик.

Клаксонът продължаваше да вие. Зад беемвето се появи още една кола, после трета. Фиатът запречваше пътя.

— Слизай! — отново изрева Рик. За миг пред очите му се мярна лицето на съдия Франко, Бог да го благослови.

Втората кола също започна да свири. В резултат получи още един среден пръст от страна на Рик.

Как точно ще приключи това, за бога?!

Стъклото на втората кола се спусна, жената зад кормилото започна да бълва ругатни. Рик не й остана длъжен. В рамките на една-единствена минута пустата допреди миг уличка се задръсти от автомобили с натиснати клаксони.

Зад гърба му се затръшна врата и той механично се обърна. Млада жена запали мотора на фиата му, включи на задна и го вкара в свободното място. Бързо, елегантно, с една-единствена маневра. Очите му се разшириха от смайване. Не, не може да бъде! Фиатът утихна. Разстоянието между него и колата отпред не беше повече от двайсет и пет сантиметра. Отзад — също.

Беемвето изръмжа и потегли, същото сториха и колите зад него. Вратата на фиата се отвори и младата жена изскочи навън. Сандали на висок ток, великолепни крака. В следващия миг вече крачеше надолу по тротоара. Рик гледа след нея в продължение на една безкрайно дълга секунда. Сърцето му лудо блъскаше, ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Хей!

Жената продължаваше да се отдалечава.

— Хей! Благодаря!

Стройната й фигура почти изчезна в мрака. Рик гледаше след нея като омагьосан.

Фризурата, елегантната походка. В тях имаше нещо познато. Прозрението дойде бързо.

— Габриела! — извика той.

Какво толкова? Ако бърка, тя просто няма да спре, нали?

Но тя спря.

Рик се понесе напред и я настигна под светлината на уличната лампа. Не знаеше какво да каже. Понечи да промърмори едно грацие, но жената го изпревари.

— Кой сте вие?

Английски. Добър английски.

— Американец съм, казвам се Рик — смотолеви той, махна с ръка в обратна посока и добави: — Благодаря ви за… онова.

Огромни, топли и все още тъжни очи.

— Откъде знаете името ми?

— Снощи ви гледах в операта. Бяхте великолепна.

Изненада в очите, лека усмивка, която окончателно го довърши. Великолепни зъби, трапчинки по бузите, искри в очите.

— Благодаря ви.

Рик остана със смътното впечатление, че тази жена не се усмихва често.

— Моля — смотолеви той. — Аз… Аз просто исках да ви кажа здрасти.

— Здрасти.

— Някъде тук ли живеете?

— Да, съвсем наблизо.

— Имате ли време за едно питие?

Нова усмивка.

— Разбира се.

 

 

Кръчмата беше собственост на някакъв тип от Уелс и в нея се събираха голяма част от живеещите в Парма англосаксонци. За щастие беше понеделник и заведението беше спокойно. Избраха си масичка до прозореца. Рик си поръча бира, а Габриела предпочете кампари с лед — питие, за което той дори не беше чувал.

— Говорите прекрасно английски — подхвърли той и замълча. Всичко в нея беше прекрасно.

— Живях в Лондон цели шест години след университета — отвърна тя.

Според първоначалната му преценка годините й бяха най-много двайсет и пет, но може би щеше да се окаже, че са някъде около трийсетте.

— С какво се занимавахте в Лондон?

— Учих в Лондонския колеж по музика, а след тона работих в Кралската опера.

— От Парма ли сте?

— Не, от Флоренция. А вие, мистър…

— Докъри. Ирландско име.

— От Парма ли сте?

Разсмяха се едновременно.

— Израснал съм в Средния запад, Айова — поясни Рик. — Били ли сте в Щатите?

— Два пъти, на екскурзия. Виждала съм повечето от големите градове.

— И аз. Също на нещо като екскурзия.

Нарочно беше избрал тази маса. Малка и кръгла. Седяха съвсем близо един до друг, с чаши пред себе си. Разстоянието между коленете им беше незначително. И двамата правеха усилия да изглеждат отпуснати и спокойни.

— Каква по-точно? — погледна го тя.

— Аз съм професионален футболист — поясни той. — Кариерата ми не се развива особено успешно. Подписах за един сезон с „Пантерите“ и това е причината да се озова в Парма.

Говореше откровено, може би заради предчувствието, че и нейната кариера не се развива добре. Очите й също го насърчаваха.

— „Пантерите“? — объркано попита Габриела.

— Да. В Италия също има професионална лига, макар и не на нивото на Щатите. Отборите са главно в северната част — Болоня, Милано, Бергамо…

— Никога не съм чувала за нея.

— Американският футбол не е особено популярен тук. Италия е страна на класическия футбол.

— Да, разбира се — кимна тя, но в думите и липсваше ентусиазъм. Отпи глътка от червеникавата течност в чашата си и попита: — От колко време сте тук?

— Три седмици. А вие?

— От декември. Тази седмица сезонът свършва и ще се върна във Флоренция.

Тя погледна тъжно встрани, сякаш Флоренция не беше мястото, където иска да бъде. Рик отпи глътка бира и закова очи в избелялата мишена за дартс на стената.

— Видях ви да вечеряте в „Ил Трибунале“ — каза след кратка пауза той. — Не бяхте сама.

Габриела го дари с пресилена усмивка.

— Да — кимна тя. — Бях с приятеля си Карлето.

Нова пауза. Рик реши да остави нещата така. Ако иска да говори за приятеля си, ще го направи сама.

— И той е от Флоренция — добави Габриела. — От седем години сме заедно.

— Това е много време.

— Да. Вие имате ли си някого?

— Не. Досега не съм имал сериозна приятелка. Много момичета, но нищо сериозно.

— Защо?

— Трудно ми е да кажа. Харесва ми да съм сам. Нормално състояние за всеки професионален спортист.

— А кой ви е учил да шофирате? — попита тя и двамата едновременно избухнаха в смях.

— Никога не съм имал кола със съединител — обясни той. — За разлика от вас.

— Тук се шофира по друг начин, особено при паркиране.

— А вие сте толкова добра при паркирането, колкото и в пеенето.

— Благодаря.

Прекрасна усмивка, пауза, малка глътка от чашата.

— Обичате ли опера?

Вече да, беше на път да изтърси Рик.

— Снощи ми беше за пръв път — овладя се той. — Много ми хареса, особено когато вие бяхте на сцената. За съжаление май не се случваше достатъчно често.

— Елате пак.

— Кога?

— В сряда имаме още едно представление, а в неделя закриваме сезона.

— В неделя играем в Милано — поклати глава Рик.

— Мога да ви уредя билет за сряда.

— Дадено.

Затвориха кръчмата към два след полунощ. Рик предложи да я изпрати и тя с готовност се съгласи. Живееше в хотелски апартамент, предоставен от оперната трупа. Намираше се до реката, на няколко пресечки от Театро Реджио.

Сбогуваха с кимвания и усмивки. На следващия ден щяха да се видят отново.

 

 

Това стана по обяд. Разговаряха в продължение на два часа над чиниите с огромни салати. Оказа се, че нейната всекидневна програма е почти като неговата — дълъг сън, късна закуска с кафе, час-два в залата за фитнес и още толкова на работа. В дните без представления артистите правеха репетиции, също като футболистите. Рик остана с впечатлението, че едно неутвърдено сопрано печели горе-долу колкото странстващ куотърбек, може би малко повече.

За Карлето изобщо не стана дума.

Разговорът се въртеше около кариерите им. Тя започнала да пее съвсем млада във Флоренция, където и до днес живеела майка й. Баща й не бил между живите. На седемнайсет спечелила първите си награди. Гласът й укрепвал, мечтите ставали все по-големи. В Лондон работила всеотдайно, получавала роля след роля. След което се намесила природата. Генетичните дадености се превърнали във фактор и тя била принудена да приеме горчивата истина, че е достигнала върха на гласовите си възможности.

За Рик освиркванията бяха просто част от играта, но в оперната зала те му звучаха прекалено жестоко. Имаше желание да разбере защо в театъра изобщо се допуска подобно поведение, но предпочете да не повдига този въпрос. Вместо това започна да я разпитва за „Отело“. На другия ден щеше да гледа постановката за втори път и искаше всичко да му е ясно. През останалата част от обяда „Отело“ беше подложен на истинска дисекция. Нямаше закъде да бързат.

След кафето излязоха на разходка и спряха пред един щанд за джелато, прочутият италиански сладолед. Веднага след като се разделиха, Рик се насочи към фитнес залата. В продължение на два часа блъска железата, облян в пот. И през цялото време мислеше за Габриела.