Дийн Кунц
Лицето (94)

Глава 94

Корки Лапута, доволен, че Робин Гудфелоу действа така дръзко и страховито като истински агент по сигурността, напускаше имението както бе възнамерявал — в една от колекцията от скъпи стари модели коли на актьора. Усложнението със спуканата гума нямаше да наложи смяна на плана. То беше просто едно дребно препятствие.

Беше трудно да управлява колата, кормилото го дърпаше настрани, но като познавач на хаоса и майстор на безредието той посрещна това предизвикателство с удоволствието, познато на всяко дете, опитвало се да управлява автомобилче на площадка за картинг. Всяко криволичене и поклащане го изпълваше с възторг.

Трябваше само да премине с буика през портата и да се добере до акурата, паркирана на три преки от имението. От там бързо щеше да стигне до къщи. Само след половин час този глезльо щеше да се запознае със смрадливеца, щеше да изпита ужаса на това, което го очакваше, а именно безкрайното мъчение и кариерата на медийна звезда.

Ако нещо по пътя се объркаше, ако за първи път хаосът откажеше да служи на Корки, той по-скоро щеше да убие момчето, но нямаше да го предаде на никого. Не би заменил малкия Манхайм дори за да спаси собствения си живот. За страхливците нямаше място в смелия път на борците, които щяха да съборят сегашния строй и да издигнат нов свят от руините.

— Само някой да ме спре, веднага ще ти пръсна мозъчето — бум, бум, бум — и ще те направя най-големия обект на световен траур от времето на принцеса Даяна — обеща на детето той.

Корки зави край къщата. На известно разстояние пред фасадата на къщата вляво се намираше езерцето, заобиколено от алеята. Той все още караше по нея и само след четирийсет-петдесет метра щеше да поеме по главната алея.

Отпред на пътя, но извън обхвата на светлината от фаровете, се случи нещо толкова странно, че Корки изкрещя от изненада, а когато фаровете осветиха препятствието пред него и той го видя, го обзе ужас. Той така рязко натисна с крак спирачката, че колата се завъртя около оста си.

* * *

Молох бе казал, че ще пръсне мозъка на Фрик, но Фрик имаше по-голям проблем, защото сърбежът между плешките му този път не беше въображаем, а реален и бързо се разпространяваше към тила му.

Той очакваше да получи пристъп в момента, в който го напръскаха в лицето, но може би препаратът, който Молох го бе използвал, имаше странично действие, което бе забавило астматичната реакция. Но ето че пристъпът настъпи сега, при това бурно.

Фрик започна да свирка при издишване. Стягането в гърдите се засили и той не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Помпата му я нямаше.

Положението се влошаваше допълнително и от това, че той все още беше полупарализиран и не можеше да се изправи от легнало положение на седалката. Жизненоважно за него беше да се изправи, за да може да използва мускулите на гърдите и врата си и с тяхна помощ да изтласква задържания въздух.

И още по-лошо — вялото усилие, което направи да се изправи, го накара да се свлече още повече. Май бе на път да се изхлузи от седалката. Краката му се огънаха и се подвиха под таблото, а задникът му увисна. Само гърбът му остана на седалката, а главата му беше подпряна на облегалката.

Той усети как дихателните му пътища се свиха.

Гърдите му изсвириха, той се опита да вдиша, успя да поеме съвсем малко въздух и да изпусне още по-малко. Изпита познатото усещане, сякаш камък се беше наместил в трахеята му.

Не можеше да диша легнал по гръб.

Не можеше да диша. Не можеше да диша.

Молох удари спирачките. Колата политна и се завъртя.

* * *

Докато караше колата с висока скорост по алеята, Корки видя срещу него да тичат Роман Кастевет, когото той беше убил, завил с чаршаф и оставил в хладилното помещение на моргата, Нед Хокънбери, дошъл да прибере медальончето си с третото око, страдащата от анорексия Бритина Дауд, гола и с щръкнали кокали, както беше я оставил на пода в спалнята й, но не изгоряла, и Мик Сачатоун в пижама с образа на Барт Симпсън.

Трябваше да се досети, че те не са от плът и кръв, трябваше да премине смело през тях, ала никога досега не бе виждал такова нещо, нито си бе представял, че е възможно. Те не бяха прозрачни — изглеждаха също толкова истински като ръжен за камина и мраморна лампа с бронзова позлата.

Скочи върху педала на спирачката и го натисна прекалено силно, като едновременно неволно завъртя волана. Буикът се завъртя така бясно, че пистолетът изхвърча от скута му и падна на пода в краката му, а главата му се удари в страничното стъкло и го спука.

Когато направи пълен кръг, той видя, че четирите му жертви не бяха изчезнали, а си стояха там и всички заедно се хвърлиха към колата, принуждавайки Корки да изпищи, сякаш беше някое момиче, а не Робин Гудфелоу. Един, двама, трима, четирима, сърдитите мъртъвци се удряха в предното стъкло, в пукнатото странично стъкло, искаха да го нападнат, но се разпръсваха, явно в крайна сметка не бяха материални, а просто образи, образувани от дъжда и сенките, от изплискана вода, която се превръщаше в безформени пръски и след това се оттичаше и изчезваше.

Пълното завъртане не намали инерцията на буика, той се завъртя още веднъж на деветдесет градуса и се блъсна в едно от дърветата край алеята. От този последен удар спря изведнъж, при което предната врата от страната на пътника до шофьора се отвори и предното стъкло се счупи и се посипа по алеята.

Смеейки се в лицето на хаоса, Корки се пресегна под волана и опипа пода между краката си, търсейки глока. Напипа дръжката, грабна пистолета и го вдигна, за да застреля момчето.

Вратата откъм шофьора се отвори със стържене на изкривен метал и Итън Труман протегна ръка към Корки, така че вместо момчето, той застреля него.

* * *

Итън настигна буика в момента, когато колата се удари в дървото и спря, стовари пистолета си върху покрива и го остави там, защото не искаше да стреля вътре и в суматохата да улучи Фрик. Без да мисли за риска, на който се подлага, той отвори деформираната врата и протегна ръка вътре. Шофьорът вдигна пистолета си към него — ттттуп — и Итън не само видя искрите от дулото, но и помириса барута.

Не почувства нищо в момента на изстрела, защото беше съсредоточен изцяло върху борбата за пистолета и не можеше да прецени дали е прострелян, или не. Можеше да се закълне, че усети втория куршум да близва косата му, след което пистолетът се оказа в ръцете му.

Той веднага го запрати далеч в мрака и мигновено се обърна, за да издърпа шофьора извън буика, но мръсникът вече беше излязъл и яростно се нахвърли върху него. Двамата се стовариха в безумна прегръдка на земята с такава сила, че Итън, който беше отдолу, си удари главата в паветата.

* * *

При сблъсъка с дървото вратата се отвори, при което Фрик се изхлузи от седалката, изхвърча от буика и падна върху покрития с локви паваж. Беше се проснал по гръб, а това беше най-лошата от всички пози, при която не можеше да диша.

Дъждът, който влизаше в очите му, замъгляваше зрението му, но това не го тревожеше толкова, колкото алената боя, която се разливаше в нощта и превръщаше дъждовните капки в рубини.

Мислите му се замъглиха също като зрението му — недостиг на кислород в мозъка, — но той все още бе в състояние да осъзнае, че ефектът от гадостта, с която бяха напълнили дробовете му, изглежда, намаляваше. Опита се да се раздвижи и успя, макар че движенията му бяха тромави и неконтролирани и той по-скоро се мяташе като риба, уловена на въдица.

Обърнат на една страна, той можеше малко по-енергично да стяга и отпуска мускулите на врата, гърдите и корема си, което беше необходимо, за да изтласка застоялия въздух, сгъстил се като сироп в дробовете му. Но това съвсем не беше достатъчно.

Ако хартията беше звук, тя не би била толкова тънка като свиркането в гърдите му, което бе станало по-тънко и от човешки косъм, и от слой прах.

Трябваше да се изправи до седнало положение. Но не можеше.

Трябваше му помпата за астматици. Беше изчезнала.

Макар че виждаше света обагрен в алено, Фрик знаеше, че той сигурно изглежда син, защото това беше много тежък пристъп, по-тежък от всички досега, и му беше необходима спешна помощ, помощ от лекарите и сестрите, които си бъбрят за филмите на Манхайм.

Не можеше да диша. Не можеше дори дъх да си поеме. Трийсет и пет хиляди долара за нови мебели в апартамента му, но не можеше дори да си поеме дъх.

В главата му се въртяха странни мисли. Странни и плашещи. Червени мисли. Толкова тъмночервени по краищата, че чак чернееха.

* * *

Корки в момента не беше в настроение да преподава теория на деконструкцията в литературата, а искаше да деконструира всичко по пътя си. Обзет от вълча ярост, която го заслепяваше, изпитваше нужда да дълбае очи, да къса със зъби лицето под себе си, да забива нокти и да дере.

Докато тракаше със зъби преди първото захапване, той осъзна, че Труман е замаян от удара в паважа и затова не се съпротивлява с очакваната сила. В обзелата го лудост Корки постепенно осъзнаваше, че ако се поддаде на животинския си нагон да довърши атаката със зъби и нокти, нещо в него ще се пречупи, някаква последна задръжка, и след няколко часа той ще бъде намерен все още надвесен над разкъсания труп на жертвата си да рови с муцуна в месото, лакомо търсейки парченца, както прасе търси трюфели.

В ролята си на Робин Гудфелоу, който не беше обучен да бъде смъртоносно оръжие, но беше прочел достатъчно шпионски романи, той знаеше, че рязък удар с долната част на дланта по носа на противника ще раздроби костите и кръвообращението ще занесе парченца право в мозъка, причинявайки моментална смърт, което той и направи и изквича от удоволствие, когато кръвта на Труман бликна като фонтан.

Той се изтъркаля от безполезния полицай, изправи се, обърна се към буика и тръгна да търси момчето. Корки се наведе и погледна вътре през шофьорската врата, но Фрик явно беше излязъл от другата страна.

Предизвикващото временна парализа вещество би трябвало още да действа. Глезльото нямаше как да е стигнал надалеч.

Корки се изправи до шофьорската врата и точно пред себе си на покрива на буика видя пистолета.

Дъждовните капки по дръжката блестяха, сякаш бяха инкрустирани диаманти.

Оръжието на Труман.

Намери момчето. Тегли му един куршум, но в крака. Да не може да бяга. После изтичай до гаража за нови ключове и нова кола.

Корки все още можеше да осъществи плана си, защото той бе син на хаоса, също както Фрик беше син на най-голямата кинозвезда в света, и хаосът нямаше да изостави детето си, както актьорът беше изоставил своето.

Той заобиколи колата и видя момчето да лежи на една страна и да рита по подгизналата почва, като се опитваше да пълзи напред като осакатен рак.

Корки се втурна към него.

Макар че Фрик се движеше по най-странния начин, който Корки бе виждал, тихичко подсвирквайки като играчка с навита пружина, чийто механизъм е счупен, той бе успял да се премести от алеята на тревата. Явно целта му беше една каменна градинска пейка, която изглеждаше доста стара.

Корки се приближи и вдигна пистолета.

* * *

Уилям Йорн, изключително грижовен и съвестен градинар, наблюдаваше всяко дърво и храст за болести и моментално прилагаше необходимия препарат при първия признак за плесен, паразити или каквато и да е болест. В редки случаи растението не можеше да бъде спасено и се налагаше да бъде заменено с ново.

Големите дървета биваха заменяни със същия вид, в най-големия размер, който се продаваше. Докарваха новия красавец с камион и после го засаждаха с помощта на кран под наем или използваха голям мощен хеликоптер, който спускаше дървото отвисоко в предварително изкопаната дупка.

За по-малките екземпляри все пак не се използваха военни средства, а при най-малките нови фиданки се изкопаваха дупки на ръка с лопата. В някои случаи дръвчетата бяха толкова малки, че се нуждаеха от привързване към колове, за да растат прави и да устояват на вятъра.

Макар някои негови колеги все още да използваха високи дървени колове за подкрепа на малките дръвчета, господин Йорн предпочиташе стоманени пръти с диаметър 2,5 см и 5 см и дължина 2,40 м и 3 м, защото не гниеха, бяха по-здрави и можеше да се използват повторно.

Раненият Итън успя с нечовешко усилие да измъкне един от по-късите пръти, разкъса еластичните пластмасови връзки, с които дървото бе привързано към него, добра се с олюляване до убиеца с непромокаемия скиорски костюм, замахна към главата му с всички сили и го повали на земята.

Докато падаше, похитителят инстинктивно натисна спусъка на пистолета. Куршумът рикошира от гранитната пейка и отлетя с писък под дъжда в мрака.

Престъпникът се строполи и се изтъркаля по гръб. Би трябвало да бъде мъртъв или поне в безсъзнание, но изглеждаше само замаян и продължаваше да стиска пистолета в ръката си.

Итън се хвърли отгоре му и заби колене в гърдите му, за да му изкара въздуха. Надяваше се да му счупи някое ребро и да му размаже далака. Той изтръгна оръжието от ръката в ръкавица, ала то му се изплъзна и Итън с мъка видя как се изтърколи надалече от него.

Въпреки че главата му със сигурност звънеше като камбаните на „Нотр Дам“, мръсникът продължаваше да размахва ръце, успя да хване кичур от косата на Итън, завъртя го болезнено и се опита да приближи лицето му към озъбената си паст.

Макар да се боеше от тракащите зъби, Итън притисна с дясната си ръка гърлото на звяра, за да не може да мърда, и после му светна един с левия юмрук в дясното око, после още един, ала железните пръсти продължаваха да дърпат и да се мъчат да отскубнат кичура от косата му. Той напипа дебела верижка около врата на безумеца и реши да я усуче. Усукваше я с дясната си ръка и в същото време му нанасяше удари с лявата, докато го заболя и изопнатата верижка, която се бе впила в пръстите му, най-сетне се скъса, както би станало с евтина дрънкулка.

Зъбите престанаха да щракат. Очите се фиксираха върху нещо извън Итън, извън самата нощ. Пръстите се отпуснаха и престанаха да дърпат кичурите коса.

Поемайки дълбоко въздух, Итън се надигна от мъртвеца и погледна верижката в ръката си. Верижка от медальонче. С една стъклена топка, в която плуваше бдително око.

* * *

Молох изглеждаше мъртъв, но това се беше случвало и преди. Фрик наблюдаваше схватката, сякаш присъстваше на прожекцията на високохудожествен филм и през алена мъгла, чудейки се защо кинооператорът бе решил да снима сцена с бой през деформиращ обектив и с червен филтър.

Той размишляваше над всичко това не напълно реално, а като в сън, сякаш бе заспал и сънуваше два кошмара едновременно — единия за двама мъже в смъртоносна схватка, а другия за задушаване. Той бе отново в суфакаториума, гърдите му свиреха като на стар миньор, страдащ от пневмокониоза, както в онзи филм, който Татко призрак бе имал благоразумието да откаже, и майката на първия собственик на Палацо Роспо се опитваше да го задуши с кожено палто.

Господин Труман го вдигна и го занесе на пейката. На господин Труман му беше ясно, че по време на пристъп Фрик трябваше да бъде в седнало положение, за да може по-добре да използва мускулите на врата, гърдите и корема си в изтласкването на въздуха от дробовете си. Господин Труман знаеше какво да прави.

Господин Труман го сложи да седне на пейката, придържайки го изправен. Той потърси помпата с лекарството върху колана на Фрик.

Господин Труман изригна мръсни ругатни. Фрик до една ги бе чул през годините, прекарани сред световния елит на развлекателната индустрия, но никога досега не ги беше чувал от господин Труман.

Ново количество червена боя се разля навсякъде и червеното потъмня до черно, а въздухът, който проникваше през норката, самура, лисицата, каквато ще да беше кожата, беше толкова малко.

* * *

Итън дишаше през устата си, защото носът му беше запушен от смачкания хрущял и съсирената кръв, и не беше сигурен дали ще му стигне въздух да тича с момчето на ръце до къщата и до офиса на госпожа Макбий, където тя държеше резервни инхалатори.

Един от куршумите бе одраскал и лявото му ухо и макар раната да не беше дълбока, кръвта се стичаше навътре и притъпяваше слуха му. След това продължаваше по евстахиевата тръба до гърлото му и го караше периодично да се дави и да кашля.

След кратко колебание, осъзнавайки че Фрик преживява нещо много по-сериозно от астматичен пристъп, което застрашаваше живота му, той грабна момчето от пейката, обърна се с лице към къщата и видя… Дъни.

— Седни с него — рече Дъни.

— Махни се от пътя ми, за бога!

— Всичко ще бъде наред. Само седни, Итън.

— Той е зле. Никога не съм го виждал толкова зле. — В дрезгавия глас на Итън се долови чувство, което беше по-силно и по-различно от страха и гнева — неподправената, мъчителна обич към друго човешко същество, каквато той не беше сигурен дали още може да изпитва. — Този път няма сили да се пребори, много е слаб.

— Това е от парализиращия газ, но ефектът му вече отминава.

— Газ ли? Какво искаш да кажеш?

С една ръка, внимателно, но със сила, по-голяма от силата на всеки простосмъртен, Дъни Уислър избута Итън с момчето на ръце и го накара да седне на мократа пейка.

Застанал пред тях, блед и измъчен на вид, облечен в хубав костюм, Дъни изглеждаше като обикновен човек, но той влизаше и излизаше от огледала, превръщаше се в ято папагали, които се превръщаха в гълъби, и изчезваше в украшенията на елхите.

Итън забеляза, че костюмът на приятеля му от едно време, както и самият той оставаха сухи под дъжда. Капките падаха по него, но не му действаха. Колкото и да се взираше, Итън не можеше да разбере какво ставаше с тях при допира с костюма и лицето му, не можеше да разгадае тази тайна.

Дъни сложи ръка върху главата на Фрик и застоялият въздух излезе със свистене от дробовете на измъченото дете. Тялото му се разтърси в ръцете на Итън, то отметна глава назад и вдиша, пое безпрепятствено студения въздух и го изпусна без астматично свиркане.

Докато наблюдаваше Дъни, измършавял от комата и восъчно блед, Итън се чувстваше също толкова озадачен, както след смъртта си при пътната злополука, когато се озова жив пред входа на „Рози завинаги“.

— Какво направи? Как го направи?

— Вярваш ли в ангели, Итън?

— В ангели?

— През последната нощ от живота ми, когато умирах в кома, при мен се яви дух на име Тифон.

Итън си спомни за срещата си по-рано през деня с доктор О’Брайън в „Богородицата на Анджелис“. Записа на мозъчните вълни на Дъни. Необяснимите бета-вълни на човек в пълно съзнание, който е нащрек и е разтревожен от нещо, подскачащи по екрана по време на дълбоката кома на Дъни.

— В часовете преди смъртта ми — продължи Дъни — Тифон ми се яви, за да ми разкрие съдбата на най-добрия ми приятел. Това си ти, Итън. Въпреки годините на отчуждението и моите грешки продължаваш да си ти. Моят приятел… и съпругът на Хана. Тифон ми показа кога, къде и как ще бъдеш убит от Ролф Рейнърд в черно-бялата му стая с птиците и аз страшно се изплаших за теб… и ми стана много мъчно.

На няколко места в енцефалограмата се виждаха рязко засилени бета-вълни, които според доктор О’Брайън отразяваха състоянието на мозъка на човек, изпитващ ужас. Други сектори подсказваха, се води разговор.

— Беше ми направено предложение… — рече Дъни. — Дадоха ми шанс… да ти стана ангелът хранител, от когото ти имаше нужда през последните два дни. Свръхестествената сила, дадена ми за тази кратка мисия, включва и способността да връщам времето назад.

Когато пред теб стои човек и ти казва, че може да връща времето назад и ти не само му вярваш, ами започваш все по-малко да се учудваш, че дъждът не го мокри, в теб е настъпила една необратима промяна, навярно за добро, въпреки че се чувстваш така, сякаш земята е издърпана изпод краката ти, сякаш си паднал в заешка дупка, по-дълбока и по-странна, отколкото би могла да се присъни и на Алиса.

— Реших да те оставя да изпиташ смъртта си в апартамента на Рейнърд, което бе предначертаната ти съдба, и после да те върна в момента преди нея. Смятах, че като те накарам да се надрискаш от страх, ще се мобилизираш достатъчно, за да преодолееш онова, което предстои, и да опазиш момчето.

Дъни се усмихна на Фрик и повдигна вежда в знак на разбиране, че момчето иска да каже нещо.

Все още слаб физически, но съобразителен както винаги, Фрик каза на Итън:

— Навярно те учудва, че един ангел употребява израз като „да се надрискаш“. И аз бях учуден. Но в крайна сметка изразът е включен в речника.

Итън си спомни момента с Фрик в библиотеката по-рано тази вечер, когато му бе казал, че всички го харесват. Не можейки да повярва, скромното момче бе загубило думи от вълнение.

Тогава върху елхата зад Фрик украшенията във формата на ангели се бяха обърнали, бяха кимнали и затанцували, въпреки че нямаше течение, което да ги раздвижи. Итън бе обзет от странното очакване, че някаква врата на прозрение ще се отвори в сърцето му. Тогава това не се случи, но сега вратата беше широко отворена.

* * *

Дъни наблюдава приятеля си как държи Фрик в скута си и го прегръща и как момчето се притиска към Итън, и вижда много повече от удивлението им, причинено от неговото свръхестествено присъствие, както и от облекчението, че са се разминали със смъртта. Той вижда един заместник на баща и сина, когото той ще осинови неофициално, вижда две души, извадени от отчаянието благодарение на всеотдайната преданост един към друг, вижда годините пред тях, изпълнени с радостта, породена от безкористната обич, но и с болките на живота, които само обичта може да излекува. И Дъни разбира, че това, което направи тук, е най-доброто и най-чистото нещо, което бе извършил досега и което ще извърши въобще.

— Как ще обясниш историята с круизъра и камиона? — пита Итън.

— Ти умря повторно — обяснява Дъни, — защото съдбата се опитва да осъществи предначертаното. Смъртта ти в апартамента на Рейнърд беше следствие на упражняване на свободната ти воля, на избора, направен от теб. Когато върнах времето назад, аз осуетих съдбата, която си бе създал. Не е нужно да го разбереш напълно. Не е възможно. Достатъчно е да знаеш, че… съдбата няма повече да се опитва да възстанови първоначалния модел. С направения избор и с действията си ти си създаде нова съдба.

— Звънчетата от линейката, игрите с тях…? — не се стърпява Итън.

Дъни се усмихва на Фрик:

— Какви са правилата? Как трябва да работим ние, ангелите?

— Индиректно — отговаря момчето. — Като подтиквате, вдъхновявате, ужасявате, уговаряте, съветвате. Вие влияете върху събитията с всички средства, които са лукави, неуловими и блазнещи.

— Ето че научи нещо, което повечето хора не знаят — отбелязва Дъни. — И то навярно е по-важно от факта, че цибетинът се изцежда от аналните жлези на цибетските котки и се слага в шишетата с парфюм.

Усмивката на момчето е по-привлекателна от тази на майка му и от него се излъчва вътрешна светлина без помощта на духовни наставници.

— Онези хора, които… които се надигнаха изпод земята и се хвърлиха върху колата — продължава да се чуди Итън.

— Образи на жертвите на Молох, които аз извиках от водата и накарах да се втурнат към колата, за да го изплаша — обяснява Молох.

— По дяволите, как можах да го изпусна! — възкликва Фрик.

— Освен това ние, ангелите хранители, не се увиваме в белите си роби и не се понасяме на път с подръпвания на струните на арфите си, както става на кино. Как се движим ние, Фрик?

Момчето започва уверено, но после се запъва:

— Пътувате по огледала, мъгла, дим, минавате през врати…

— През врати във водата, по стълбища от сенки, по пътища от лунна светлина — подсказва му Дъни.

— По силата на желанието — припомня си Фрик, — на надеждата и очакването.

— Искаш ли една последна демонстрация на това как ангелите наистина летят?

— Супер — отговаря момчето.

— Почакай — помолва го Итън.

— Не мога да чакам — отвръща Дъни, защото е получил повикване и трябва да отговори. — Моята работа тук е свършена завинаги.

— Приятелю мой — казва Итън.

Благодарен за тези две думи, неизразимо благодарен, Дъни трансформира тялото си с помощта на силата, дадена му по договор, в стотици сияйни златни пеперуди, които полетяха грациозно под дъжда и една по една, като пърхаха с криле, се сляха в нощта далеч от очите на простосмъртните.