Дийн Кунц
Лицето (29)

Глава 29

Заслушан в тихия глас на непознатия по телефона, Фрик имаше чувството, че е омагьосан от тухления под под краката му, тухлените стени наоколо и ниския тухлен таван над главата му и че той самият се бе превърнал в тухла.

— Тайното помещение зад дрешника ти не е чак толкова сигурно, колкото си го мислиш, Елфрик. Не можеш да се опазиш там, когато Робин Гудфелоу^[1] дойде на посещение.

— Кой ще дойде?

— Онзи, когото преди нарекох Звяра в жълто. Той се прави на безобиден веселяк с името си, но съвсем не е такъв. Той е Молох, между чиито зъби още стърчат парченца от натрошени бебешки кости.

— Ще му трябва много здрав конец да ги изчисти — пошегува се Фрик, макар че гласът му трепереше и издаваше, че не му е до смях. Той побърза да продължи, с надеждата, че непознатият не е забелязал страха му. — Робин Гудфелоу, Молох, бебешки кости — нищо не разбирам.

— Имате чудесна библиотека в къщата, нали, Елфрик?

— Да.

— Значи трябва да имате и хубав речник.

— Имаме цяла полица с речници — отвърна Фрик — само за да докажем колко сме учени.

— Тогава провери значението на всичко. Опознай врага си, приготви се за това, което те чака, Елфрик.

— Защо не ми кажеш какво ме чака? С прости, лесни за разбиране думи.

— Това не ми е по силите. Нямам разрешение да взема пряко участие.

— Значи не си Джеймс Бонд.

— Упълномощен съм да работя само по заобиколен начин. Да подтиквам, да вдъхновявам, да ужасявам, да уговарям, да съветвам. Аз влияя върху събитията с всички средства, които са лукави, неуловими и блазнещи.

— Да не би да си адвокат?

— Много интересен младеж си, Елфрик. Наистина ще ми е много мъчно, ако те изкормят и те забият с пирони на входната врата на Палацо Роспо.

Фрик за малко не затвори телефона.

Дланта, с която стискаше слушалката, стана хлъзгава от пот.

Не би се учудил, ако човекът от другата страна на линията, усетеше изпотяването му и споменеше солената миризма.

Връщайки се на темата за потайно място, Фрик успя да каже с равен глас:

— Имаме специално скривалище в къщата. — Това е скрито, силно охранявано убежище, бронирано срещу атаките дори на най-безжалостните похитители и терористи.

— Понеже къщата е толкова голяма, вие всъщност имате две специални скривалища — поправи го непознатият и беше прав. — И двете са ми известни и никое от тях няма да те опази във въпросната вечер.

— И кога ще дойде тази вечер?

Гласът от телефона отвърна загадъчно:

— Било е склад за кожи.

— Кое?

— Преди много време в твоя апартамент е живяла майката на първия собственик.

— Откъде знаеш кой е моят апартамент?

— Тя е имала колекция от скъпи кожени палта. Няколко норки, самури, сребърни лисици, черни лисици, чинчили.

— Познаваш ли я?

— Това обковано със стомана помещение е било предназначено да пази палтата й от крадци, молци и гризачи.

— Влизал ли си в къщата ни?

— Този склад за кожи е много неприятен, ако получиш астматичен пристъп…

— Откъде си разбрал за това? — стъписа се Фрик.

— … но ще е далеч по-неприятен, ако се окажеш заклещен в него, когато дойде Молох. Времето изтича, Елфрик.

Линията прекъсна и Фрик остана сам във винарската изба, със сигурност беше сам, но чувстваше, че го наблюдават.