Дийн Кунц
Лицето (33)

Глава 33

Сит, изплашен и отчаян, Фрик се отправи директно от винарската изба към библиотеката, избирайки обиколен път, по който имаше най-малка вероятност да се сблъска с някого от персонала.

Подобно на дух, на фантом, на момче, покрито с невидимо наметало, той премина от залата по коридора, продължи по стълбището и влезе в помещението, без който и да било в голямата къща да го усети отчасти благодарение на умението му да се прокрадва безшумно като котка, но също и защото никой, с изключение може би на госпожа Макбий, не се интересуваше ни най-малко къде, по дяволите, се намира той или какво прави.

Да си дребен, хилав и пренебрегнат невинаги беше толкова лошо. Когато силите на злото се надигаха срещу теб с безкрайни мрачни батальони, незабележимият вид подобряваше шансовете ти да избегнеш изкормване, обезглавяване, вкарване в бездушните легиони на живите мъртъвци или каквато там друга ужасна съдба ти бяха предначертали.

Последният път, когато Псевдомама го беше посетила, което не беше чак през праисторическата епоха на мастодонтите и саблезъбите тигри, тя бе сравнила Фрик с мишка: „Ти си едно малко сладко мишле, чието присъствие никой не усеща, защото стои тихо и бяга бързо, бяга много бързо и е много сиво, бързо е като сивата сянка на стрелваща се птица. Ти си малко мишле, Елфрик, едно почти невидимо идеално малко мишле“.

Фреди Ниландър често говореше големи глупости.

Но Фрик не й се сърдеше.

Тя беше изумително красива толкова дълго време, че никой вече не се интересуваше от думите й. Всички се прехласваха по вида й.

Когато никой не те слуша и не те приема на сериозно, възможно е да загубиш способността да преценяваш дали говориш смислено, или не.

Фрик разбираше тази опасност, защото и него никой не го слушаше. В неговия случай те не се прехласваха от гледката, тя ги приспиваше.

Всички до един, се влюбваха във Фреди Ниландър и искаха и тя да ги обича. Така че изобщо не се вслушаха в думите й и не биха спорили с нея. Дори когато говореше пълни безсмислици, хората пак хвалеха остроумието й.

Горката Фреди никога не получаваше реални отзиви от никого, освен от огледалото. Беше истинско чудо, че тя все още не се бе побъркала като плъх в радиоактивно бунище.

Когато влезе в библиотеката, Фрик видя, че мебелите в къта за четене близо до входа бяха леко разместени, за да отворят място за три и половина метрова елха. Свежата горска миризма на вечнозеленото растение беше толкова силна, че той очакваше да види катерички, насядали в креслата, да трупат усилено жълъди в китайските вази.

Това беше един от деветте огромни смърча, поставени тази вечер във възлови помещения из къщата. Те бяха с безупречна форма, идеално симетрични, просто съвършени.

Всяко от деветте коледни дръвчета щеше да има различна тематична украса. Тукашната бе посветена на ангелите.

Всяко украшение на това дърво или беше ангел, или включваше ангел в дизайна си. Бебета ангелчета, деца ангелчета, възрастни ангели, руси ангели със сини очи, ангели афроамериканци, ангели азиатци, ангели индианци с благороден вид с пера под ореола над главите си. Усмихнати ангели, смеещи се ангели, ангели, въртящи ореолите си като обръчи около телата си, хвърчащи, танцуващи, пеещи коледни песни, молещи се и скачащи на въже. Симпатични кучета с ангелски криле. Ангелчета котки, ангелчета жаби и ангелче прасе.

Фрик едва се въздържа да не повърне.

Той остави ангелите да си святкат и искрят, да си висят и да се смеят и отиде при книгите, право пред полицата с речниците. Седна на пода с най-дебелия том на Речник на английския език от Рандъм Хаус и намери страницата с РОБИН ГУДФЕЛОУ, защото непознатият от телефона беше казал, че човекът, от когото Фрик скоро ще трябва да се крие, „се прави на безобиден веселяк като Робин Гудфелоу“.

Обяснението се състоеше от една-единствена дума — Пък.

На Фрик тя му се видя като цинизъм, макар че не знаеше значението й.

Речниците са пълни с цинизми. Това не притесняваше Фрик. Той смяташе, че съставителите на речници не са някаква долна, вечно ругаеща измет, а си имат сериозни научни причини да включват вулгарна реч.

Ала когато започнеха да дават дефиниции, състоящи се от една мръсна дума без всякакъв смисъл, навярно бе дошло времето издателят да започне да проверява чашите им с кафе дали не миришат на алкохол.

Много от хората, с които баща му работеше, употребяваха толкова много мръсотии във всяко изречение, че вероятно притежаваха речници, в които нямаше друго, освен вулгаризми. Ала Пък явно бе толкова рядък термин, че никой не бе го изричал пред Фрик.

Фрик продължи да прелиства страниците, почти сигурен, че значението на Пък ще се окаже „Еби си майката, писна ни да пишем обяснения на думи, измисли си го сам“.

Вместо това той научи, че Пък е „палав елф“ от английския фолклор и герой от Сън в лятна нощ на Шекспир.

Мнозинството думи имат повече от едно значение. Това важеше и за Пък. Втората дефиниция се оказа не толкова жизнерадостна като първата — „злобен или злосторен демон или дух, зъл дух“.

Непознатият беше казал, че човекът, който представляваше заплаха за Фрик, има по-черна страна от Робин Гудфелоу, известен още като Пък. По-черна страна от злобен демон или зъл дух.

Над Фрикландия надвисваха буреносни облаци.

Прелиствайки отново страниците, Фрик намери думата Молох и прочете дефиницията два пъти.

Лошо.

Молох е бил божество, споменато в две от книгите на Библията, на когото е трябвало да му принасят в жертва деца. Очевидно Библията не бе го одобрила.

Последните няколко думи от дефиницията особено потресоха Фрик — „… да му се принасят в жертва деца от собствените им родители“.

С това жертвоприношението на деца надминаваше всякакви граници.

Той не допускаше нито за миг, че Татко призрак и Псевдомама ще го завържат върху някакъв олтар и ще го накълцат на парчета, за да угодят на Молох.

Ако не заради друго, поради заетостта им на суперзвезди те вероятно никога нямаше да попаднат на едно и също място по едно и също време.

Освен това, макар да не бяха от родителите, които те завиват в леглото преди сън и те учат как се хвърля топка за бейзбол, те не бяха и чудовища. Бяха просто хора. Объркани. Опитващи се да направят каквото могат и доколкото могат.

Фрик не се съмняваше, че го обичат. Трябваше да го обичат. Те го бяха създали.

Просто не знаеха как да изразяват правилно чувствата си. Супермоделът е силен в изобразяването, а не в изказванията. Естествено, като актьор най-голямата кинозвезда в света се оправяше по-добре с думите от Фреди, но само когато друг му ги пишеше.

За известно време, просто за да има какво да прави, без да се налага да мисли как ще бъде зверски убит, Фрик се зае да търси неприлични думи в речника. Брей, че нецензурна книга!

В крайна сметка го досрамя да чете всичката тази бълвоч в помещението, където имаше дърво, пълно с ангели.

Той върна речника на полицата и отиде до най-близкия телефон. Тъй като библиотеката обземаше огромна площ, в читалнята с креслата бяха инсталирани три апарата.

В редките случаи, когато Татко призрак поканеше журналист от някое списание да го интервюира в дома му вместо на снимачната площадка или на някое друго неутрално място, той като правило отбелязваше, че библиотеката съдържа над два пъти повече книги от бутилките във винарската изба. И добавяше: „Един ден, когато се превърна в минало величие, поне ще бъда приятно нафиркано и добре образовано минало величие“.

Ха, ха, ха.

Фрик седна на ръба на едно кресло, вдигна слушалката на телефона до него, натисна копчето за личната си линия и набра *69. Беше забравил да стори това в залата за дегустация на вина, след като непознатият беше затворил телефона.

Преди, когато беше опитал този трик, телефонът бе звънял, звънял, но никой не бе отговорил.

Този път някой отговори. Някой вдигна на четвъртото позвъняване, но не каза нищо.

— Аз съм — рече Фрик.

Макар да не получи отговор, той знаеше, че връзката не е прекъсната. Усещаше нечие присъствие отсреща.

— Изненадах ли те? — попита Фрик.

В слушалката се чуваше дишане.

— Набрах звездичка шейсет и девет.

Дишането се промени и стана леко неравномерно, сякаш мисълта, че са го проследили със звездичка шейсет и девет, вълнуваше слушателя.

— Звъня ти от тоалетната чиния в банята на баща ми — излъга той и зачака да види дали непознатият му телефонен приятел ще го предупреди за мъките, които ще му докарат лъжите.

Ала нищо не последва освен дишане.

Човекът явно се стараеше да го изнерви. Фрик не искаше да му достави удоволствието да разбере, че е успял.

— Забравих да те попитам колко време ще трябва да се крия от този Пък, когато се появи.

Колкото по-дълго се вслушваше в дишането, толкова по-ясно Фрик осъзнаваше, че то има особености, които будеха тревога и го отличаваха от стандартното пъхтене на перверзен тип по телефона, което бе чувал във филмите.

— Прочетох и за Молох.

Това име, изглежда, развълнува идиота. Дишането му стана още по-неравномерно и се ускори.

Изведнъж Фрик бе обзет от мисълта, че пъхтенето не идва от човек, а от животно. Като например мечка, но по-лошо. Като бик, но много по-необикновено.

По спиралите на кабела, в слушалката, в дясното ухо на Фрик пъхтенето влизаше и се гърчеше навътре, звук, подобен на змия, стремящ се да се свие на кълбо в главата му и да забие зъби в мозъка му.

Това никак не приличаше на непознатия. Фрик затвори.

И моментално неговата линия зазвъня: тинга-линга-лиии.

Той не се обади.

Тинга-линга-лиии.

Фрик стана от креслото и се отдалечи.

Премина бързо покрай полиците с книги към предната част на библиотеката.

Личният му телефонен сигнал продължи да му се надсмива. Той се спря и се загледа в телефонния апарат в средата на читалнята, втренчен в святкащата сигнална светлина при всяко иззвъняване.

Като всички членове на семейството и персонала със собствени телефонни линии, Фрик имаше телефонен секретар. Ако не вдигнеше до петото иззвъняване, той трябваше да се включи.

Макар че телефонният му секретар беше активиран, телефонът бе иззвънял четиринайсет, ако не и повече пъти.

Момчето заобиколи елхата, отвори една от двете високи врати и излезе от библиотеката в коридора.

Най-сетне телефонът престана да го тормози.

Фрик се огледа първо наляво, после надясно. Беше сам в коридора, ала чувството, че го наблюдават, отново го беше обзело.

В библиотеката, сред гирляндите от стотици миниатюрни бели лампички, накачени по тъмните клони на елхата, ангелите пееха беззвучно, смееха се беззвучно, надуваха глашатайските си рогове беззвучно, лъщяха, святкаха, висяха на ореолите или лирите си, люлееха се на пробитите си криле, на ръцете си, вдигнати за благословия, на вратовете си, сякаш бяха нарушили всичките закони на небето и масово екзекутирани, осъдени да останат завинаги на това дърво бесило.