Дийн Кунц
Лицето (7)

Глава 7

В тази стая без прозорци три етажа под земята четиримата живи и двамата мъртви бяха потънали за момент в такава дълбока тишина, че на Итън му се стори, че чува шума от дъждовните капки на улицата високо над тях.

После Помпо проговори:

— Искаш да кажеш, че си направил грешка и си предал Уислър на други?

Толедано поклати уверено глава.

— Нищо подобно. Четиринайсет години не съм правил такава грешка, нямам намерение да започвам сега.

Една широка врата даваше възможност труповете на колички да бъдат изкарвани директно от градинското помещение в гаража на линейките. Две резета би трябвало да я държат залостена. И двете бяха вдигнати.

— Бях ги залостил — настояваше Толедано. — Те стоят винаги залостени, винаги, освен когато предавам труп, и в тези случаи аз съм винаги тук, за да наблюдавам.

— Кой би искал да открадне труп? — попита Помпо.

— Дори някой откачен да се опита да го направи, няма да може — отвърна Вин Толедано, отваряйки вратата към гаража, за да покаже, че от външната страна няма ключалки. — Две резета. Никога не е имало ключове. Отваря се само отвътре.

Гласът на Толедано бе изтънял от тревога. На Итън му беше ясно, че служителят си представя как работата му отива по дяволите със същата бързина, с която кръвта се стича по улеите на наклонената маса за аутопсии.

— Може би не е бил мъртъв — обади се Хосе Рамирес — и си е излязъл сам.

— По-мъртъв е от мъртвите — настоя Толедано. — Абсолютно мъртъв е.

Свивайки отпуснатите си рамене, без да губи усмивката си на коала, Хосе рече:

— Случва се да стане грешка.

— Не и в тази болница — възрази Толедано. — Няма нито един случай, откакто преди петнайсет години една старица била държана на студено почти час с подписан смъртен акт и изведнъж се повдигнала и се разпищяла.

— Чувал съм тази история — потвърди Помпо. — Една от монахините получила сърдечен пристъп.

— Сърдечния пристъп го е получил предишният служител на моето място, след като монахинята му се накарала яко.

Итън се наведе и измъкна бял найлонов чувал изпод количката, в който бе лежал трупът на Дъни. Чувалът имаше връвчици, на които беше закачен етикет с името ДЪНКАН ЮДЖИЙН УИСЛЪР, рождената му дата и номера на социалната му осигуровка.

Гласът на Толедано изсъска панически:

— Вътре бяха дрехите, с които е постъпил в болницата.

Сега чувалът беше празен. Итън го сложи върху количката.

— След оживяването на старицата преди петнайсет години ти правиш проверка след лекарите ли?

— Не само една, ами три-четири — заяви Толедано. — Първата ми работа, като пристигне труп, е да го преслушам. Използвам едната страна на стетоскопа, за да доловя високите тонове, и обратната — за ниските, ако има пулс или дишане.

През цялото време, докато говореше, той кимаше, сякаш отмяташе наум всяка стъпка от направеното при приемането на трупа на Дъни.

— После проверявам с огледало дали излиза дъх от устата му. Измервам вътрешната му температура, после я измервам отново след половин час и отново след още половин час, за да се уверя, че спада, както би трябвало при мъртвец.

— Вътрешната му температура! — развесели се Помпо. — Искаш да кажеш, че пъхаш термометри в задниците на мъртъвците?

— Имай малко уважение! — възмути се Хосе и се прекръсти.

Дланите на Итън се изпотиха. Той ги избърса в ризата си.

— Щом никой не може да влезе тук, за да го вземе, и щом е бил мъртъв, къде тогава се е дянал?

— Някоя от сестрите ти е погодила номер — обърна се Помпо към Толедано. — Монахините са големи шегаджийки.

Нито студеният въздух, нито белоснежните керамични плочки, нито леденият блясък на камерите от неръждаема стомана не можеха да обяснят сковаващия мраз, който бе обзел Итън.

Той подозираше, че дрехите му се бяха пропили с дъха на смъртта.

В миналото места като това не го бяха разстройвали, ала сега той бе потресен.

В графата „Близък роднина или отговорно лице“ на болничния картон бяха записани името и телефонните номера на Итън. Независимо от това той даде на измъчения служител картичка със същите данни.

На изкачване с асансьора той изслуша с половин ухо една от най-хубавите песни на „Беърнейкид Лейдис“, превърната в приспиваща боза.

Качи се чак на седмия етаж, където Дъни беше починал. Когато вратите на асансьора се отвориха, той осъзна, че би трябвало да слезе на първия подземен етаж, където бе паркиран фордът, само два етажа над градинското помещение.

Натисна копчето за гаража и се изкачи до петнайсетия етаж, преди да започне да се спуска отново. Хората влизаха и излизаха от кабинката, но Итън едва ги забелязваше.

Мозъкът му препускаше другаде. Случката в апартамента на Рейнърд. Изчезването на мъртвия Дъни.

Макар че вече не носеше полицейска значка, Итън си бе запазил полицейската интуиция. Беше му ясно, че две такива необикновени събития, станали в една сутрин, не може да бъдат съвпадение.

Силата на интуицията обаче не стигаше да му подскаже от какъв характер може да бъде връзката помежду им. Със същия успех би могъл да се опита да извърши мозъчна операция по интуиция.

Логиката също не предлагаше директни отговори. В този случай дори Шерлок Холмс би се отчаял от невъзможността да се стигне до разгадаване на мистерията чрез дедуктивно размишление.

Когато влезе в гаража, една новопристигнала кола започна да обикаля редиците в търсене на празно място за паркиране и зави по рампата надолу. После друга кола се появи от бетонната бездна, скрита зад блесналите си фарове, подобна на подводна машина за вадене на останки от дъното на океана, и се отправи към изхода. Итън беше единственият пешеходец.

Замърсяван с години от саждите на изгорелите газове, които образуваха енигматични отпечатъци, подобни на мастилените петна от теста на Роршах, ниският сив таван започна да го затиска все повече, докато се придвижваше в гаража. Стените му заприличаха на корпуса на подводница, едва удържащ смазващия натиск на тоновете вода в морето.

Стъпка след стъпка Итън очакваше да открие, че всъщност не е единственият пешеходец. Зад всяка кола, зад всяка бетонна колона можеше да го очаква стар приятел, изпаднал в тайнствено състояние и преследващ неизвестно каква цел.

Итън стигна до форда без произшествия.

В колата не го чакаше никой.

Той седна зад волана и преди да запали мотора, заключи вратите.