Дийн Кунц
Лицето (19)

Глава 19

Скрит под черен чадър, Итън Труман вървеше по пътеката между затревените гробове и обувките му жвакаха по подгизналата земя.

Гигантски кедри бяха провесили тъжно клони в съзвучие с мрачния ден и птици, като надигнали се духове, се размърдваха в короните, когато минеше достатъчно близо, за да ги подплаши.

Докъдето стигаше погледът му в полетата на смъртта, не се виждаше жива душа. Хората обикновено изразяваха почитта към мъртвите си близки в слънчеви дни и помените им бяха също така сияйни, както и времето. Никой не искаше да ходи на гробища по време на буря.

Никой, освен полицай, чието любопитство беше изострено докрай, който беше роден с неутолима жажда да открие истината. Механизъм в сърцето и душата му, проектиран от съдбата и дарен още при раждането му, го подтикваше да ходи навсякъде, където подозрението и логиката го насочеха.

В този случай подозрението, логиката и ужасът.

Интуицията му подсказваше, че няма да е първият посетител за деня и че в този бастион на мъртвите го очакваше нещо тревожно, макар да нямаше представа какво може да бъде то.

Надгробни камъни от прояден от времето гранит, мавзолеи, покрити с лишеи и почернели от смог, паметни колони и обелиски, наклонени поради свличането на земята. Нищо от тази традиционна архитектура не показваше, че това е гробище. Надписът на всеки от гробовете върху бронзова табелка на поставка от светъл гранит беше наравно с тревата. От разстояние гробището приличаше на обикновен парк.

Лъчезарна и неповторима приживе, Хана беше почетена тук със същия невзрачен бронз както хилядите спящи вечен сън в тези полета.

Итън посещаваше гроба й шест-седем пъти в годината, включително един път на Коледа. И винаги на годишнината им.

Не разбираше защо идва толкова често. Хана не беше тук, тук бяха само костите й. Тя живееше в сърцето му и беше винаги с него.

Понякога си мислеше, че идва на това място не толкова да си я спомни, защото той никога не я забравяше, колкото за да погледа празното място до нея, празната гранитна поставка, върху която някой ден щяха да сложат бронзова табелка с неговото име.

Трийсет и седем годишен, той беше прекалено млад, за да желае смъртта, и животът продължаваше да му изглежда по-обещаващ. Въпреки това пет години след загубата на Хана Итън все още чувстваше, че нещо в него също е умряло.

През дванайсетте години брак те бяха отлагали момента да имат деца. Бяха толкова млади, нямаше нужда да бързат.

Никой не беше очаквал, че диагнозата на една жизнена, красива, трийсет и две годишна жена може да бъде силно агресивна форма на рак и тя да си отиде за четири месеца. Когато я отнесе, злокачественият тумор бе отнел също и децата, които можеха да имат, и внуците след тях.

В известен смисъл Итън действително бе умрял с нея: онзи Итън, който щеше да бъде любящ баща на децата, надарени с нейната привлекателност, онзи Итън, който щеше да изпита радостта от компанията й през следващите десетилетия, който щеше да познае удовлетворението и смисъла на това да остарее до нея.

Може би той щеше да се учуди, ако беше намерил гроба й разкопан и изпразнен.

Ала онова, което видя, макар да бе неочаквано, не го учуди.

В основата на бронзовата табелка лежаха двайсетина прясно откъснати рози с дълги стъбла. В цветарския магазин ги бяха увили във фуния от целофан, който отчасти защитаваше цветовете от плющящия дъжд.

Това бяха хибридни чайни рози, златисто червени на цвят, от вида „Бродуей“. От всички рози, които Хана беше обичала и отглеждала, „Бродуей“ й бяха най-любимите.

Итън се завъртя бавно в кръг и огледа гробището. Никъде по леко наклонените зелени простори не се виждаше човешка фигура.

Той се взираше с особено подозрение във всеки кедър, във всеки дъб. Доколкото можеше да види, зад техните дънери не се криеха тайни наблюдатели.

По тесния криволичещ път към гробището не се движеше никакво превозно средство. Единствено колата на Итън, бяла като зимата, блестяща като леда, беше паркирана там.

Извън очертанията на гробището под булото на дъжда и мъглата се ширеха градски площи, които приличаха повече на призраци, отколкото на истински град. От уличните им лабиринти не долиташе шум от пътното движение, нито се чуваше звукът на клаксони, сякаш всичките жители отдавна се бяха пренесли в тихите зелени поля, заобикалящи Итън.

Той отново погледна букета. Розите „Бродуей“ грееха с ярките си цветове и ухаеха прекрасно. Те вирееха в градини с много слънце и бяха по-устойчиви на болести от много други видове.

Двайсетина рози, оставени върху гроб, нямаше да бъдат допуснати като веществено доказателство в съда. Въпреки това за Итън ярките цветя бяха достатъчно добро доказателство за странната проява на ухажване от страна на мъртвите към мъртвите.