Дийн Кунц
Лицето (90)

Глава 90

След като отново поля палмата в саксия с мощната струя манхаймовска урина, която вероятно би могъл да бутилира и да продава на най-побърканите почитатели на баща си, Фрик се зае да си търси книга на полиците в библиотеката, изпълнявайки поръката на господин Труман да не се бави излишно.

В случай че не се забавляват седнали на пода и не си разказват истории за призраци, той си направи труда да намери книга, която би чел с удоволствие. Даваше си сметка, че ще прекара буден по-голямата чат от тази дълга нощ и то не защото се вълнуваше за наближаването на Коледа. Ако нямаше книга, с която да убива времето, той щеше да полудее като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд.

Тъкмо беше намерил един роман, който изглеждаше обещаващ, когато чу шум над главата си: трептяща, жизнерадостна музика, като от стотици малки звънчета, раздвижени едновременно от вятъра.

Когато вдигна очи към купола с цветната мозайка, той видя стотици парчета стъкло да се откъсват и да политат към него.

Не, не беше стъкло. Мозайката си стоеше на тавана. Цветове и сенки като начупени стъкълца преминаваха през стъклото, без да го чупят, падаха през него от бездната на нощта или от някакво неизмеримо по-странно място.

Парченцата падаха бавно, очевидно не под действието на земното притегляне, и по време на полета променяха цвета си. Докато променяха цвета си, те се скупчваха и се сливаха в едно. Докато се сливаха, те растяха и придобиваха форма.

Слетите частици се превърнаха в непознатия от телефона, когото Фрик за последно бе видял на снимка в Лос Анджелис Таймс в розовата стая този следобед и на живо в лабиринта на таванското помещение предишната вечер. Както тогава ангелът хранител се бе спуснал плавно от таванските греди на пода без помощта на криле, така и сега той кацна с безшумна грация на килима на няколко крачки от Фрик.

— Много те бива да влизаш впечатляващо — каза Фрик, но разтрепераният му глас издаде фалша в позата му на нафукано холивудско хлапе.

— Молох е тук — заяви ангелът с такъв зловещ тон, че сърцето на Фрик би се свило и после заблъскало в ребрата му, дори думите му да не бяха и наполовина толкова ужасяващи. — Бягай в тайното си скривалище, Фрик. Бягай веднага!

Фрик посочи към кубето с разноцветната стъклена мозайка.

— Защо не ме измъкнеш оттук и не ме отнесеш там горе, откъдето дойде, където ще бъда в безопасност?

— Нали ти казах, момче, че трябва сам да направиш избора си, да упражниш свободната си воля и да се спасиш.

— Но аз…

— Освен това ти не можеш да ходиш там, където ходя аз, или да пътуваш като мен, докато не умреш.

Ангелът дойде още по-близо, наведе се напред и бледото му лице застана на сантиметри от лицето на Фрик.

— Нима си готов да умреш по най-ужасен начин само за да можеш да пътуваш по-удобно?

Думкащото сърце на Фрик изхвърляше всички думи от гърлото му, преди да успее да ги изговори, и докато се опитваше да изломоти нещо, странният му гостенин го грабна и го вдигна нависоко от земята.

— Молох е в къщата. Скрий се, момче, за бога, скрий се!

С тези думи непознатият от телефона хвърли Фрик, сякаш беше вързоп парцали, но го направи с такава магическа хватка, че да не се удари в мебелите. Той се претърколи в забавено движение през библиотеката над креслата и масите, покрай етажерките с книги.

Докато се въртеше през глава, Фрик видя снимката на миловидната жена, неговата мечтана майка, която бе паднала от джоба му и сега се носеше плавно във въздуха до него. Подобно на космонавт, опитващ се да хване висяща тубичка с храна в безвъздушното пространство в космически кораб, той посегна към снимката, но не можа да я достигне.

Внезапно се приземи на два крака близо до елхата с ангелите и мигновено побягна, независимо дали искаше, или не искаше да бяга, сякаш краката му бяха омагьосани да го отнесат оттук.

Когато стигна до отворената врата на библиотеката, той погледна назад.

Ангелът хранител беше изчезнал.

От снимката нямаше и следа.

Молох беше в къщата.

Фрик хукна по най-краткия път към оранжерията.