Дийн Кунц
Лицето (54)

Глава 54

Итън стоеше в очакване на болничния асансьор, в който щеше да се наложи да слуша непоносимата музика, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Къде се намираш в момента? — попита го Хазарт Янси.

— В „Богородицата на Анджелис“. Тъкмо си тръгвах.

— В гаража ли си?

— Слизам към него.

— На горния или долния етаж?

— На горния.

— С каква кола си?

— С бял форд като вчера.

— Чакай ме там. Трябва да поговорим. — Хазарт затвори телефона.

Итън тръгна надолу с асансьора сам и без музика. Изглежда, озвучителната система беше повредена. От говорителя на тавана се носеха само съскане, пукане и пращене.

Беше слязъл един етаж, когато му се стори, че долови тих глас през шума. Не след дълго той се засили, макар и не достатъчно, за да разбере какво казва.

На третия етаж от слизането той вече бе повярвал, че това е същият призрачен глас, в който се бе вслушвал по телефона в продължение на половин час предишната вечер. Така се бе напънал да разбере думите му, че бе изпаднал в нещо като транс.

Спускайки се от говорителя на тавана подобно на мек сняг, шумът донесе името му. Звучеше като идващо от голямо разстояние, но беше ясно.

Итън… Итън…

В мъглив зимен ден на плажа или на пристанище чайките летят високо и понякога си разменят двусрични подвиквания, които изразяват отчасти тревога и отчасти зов и са изпълнени с отчаяние и тъжната надежда за отговор. Това повикване Итън, Итън, подобно на ехо, дошло от върха в долината, звучеше също толкова меланхолично и настоятелно.

Никога досега обаче той не си бе представял, че чува името си в безнадеждните крясъци на чайките. Нито пък му беше минавало през ума, че жалбите им в мъглата напомнят на Хана, а далечният глас от пращящия говорител звучеше сега точно като нея.

Тя престана да произнася името му и заговори неразбираемо. Тонът й беше, сякаш викаше на нищо неподозиращ човек на тротоара, за да го предупреди, че грамадно и тежко парче от покрива пада към него.

Между фоайето и горния етаж на гаража, на половин етаж от целта си, Итън натисна СТОП, асансьорът спря и леко се разтърси надолу-нагоре върху въжетата.

Дори наистина гласът от тавана да говореше на него и само на него и това да бе доказателство, че не е с всичкия си, той не можеше да се остави отново да бъде хипнотизиран, както бе направил на телефона.

Представи си мъгливи нощи и унесени моряци, заслушани в песните на сирената Лорелай. Те насочват корабите си по посока на гласа й, опитвайки се да разберат блазнещо обещаващите й думи, разбиват корабите си върху скалата й и загиват.

По-вероятно бе и този глас тук да принадлежи на Лорелай, отколкото на неговата изгубена Хана. Да желаеш среща с вечно недостижимото, да го търсиш, колкото и да ти е ясно, че това е неразумно, е същото като да тръгнеш към съдбоносната скала в безкрайната мъгла.

Ала той не беше спрял асансьора, за да се опита да разбере думите на вероятното предупреждение. Сърцето му бе заблъскало лудо в гърдите му и той бе натиснал СТОП, защото внезапно бе обзет от убеждението, че когато отвори вратата, ще види, че гаражът е изчезнал.

В съзнанието му се появи налудничавото очакване за гъста мъгла и черна вода. Или за стръмни скали и зееща пропаст. Гласът щеше да идва отвъд водата или пропастта и той нямаше да има друг избор, освен да тръгне към него.

В друг асансьор в понеделник следобед, когато се качваше към апартамента на Дъни, той бе изпитал пристъп на клаустрофобия.

И сега също имаше усещането, че четирите стени са се приближили и кабинката е по-тясно, отколкото на качване. Таванът взе да се захлупва все по-ниско и по-ниско. Щеше да го превърне в консерва от пресовано месо.

Той стисна ушите си с ръце, за да се избави от призрачния глас.

Въздухът започна да се нагорещява и сгъстява и дишането му се затрудни. Дъхът му секваше при всяко вдишване и свиркаше при всяко издишване, напомняйки му за астматичните пристъпи на Фрик. При мисълта за момчето сърцето му се разхлопа повече от всякога и той протегна ръка към таблото на асансьора.

Стените продължаваха да се събират и да набиват в съзнанието му нови страхове. Вместо в черна вода и мъгла на мястото на болничния гараж може би, като слезеше от асансьора, той щеше да се намери в черно-белия апартамент с бдящите птици по стените и оживелият Ролф Рейнърд щеше да извади пистолет от плик с пържени картофки. Застрелян отново в корема, този път Итън нямаше да се избави.

Той се поколеба и не натисна копчето.

Вероятно заради затрудненото дишане, напомнило му за астматичните пристъпи на Фрик, Итън започна да си мисли, че сред едва доловимите и не напълно разбираеми думи, идещи от говорителя на тавана, бе чул името на момчето.

Фрик…

Когато затаеше дъх и се съсредоточеше, не можеше да го чуе. Когато възобновеше дишането, името пак се появяваше. Или не се появяваше?!

В асансьора в понеделник следобед преходният клаустрофобичен пристъп бе причинен от друг страх, който той се бе постарал да загърби — неразумния, но натрапчив ужас, че в апартамента на Дъни той ще намери стария си приятел мъртъв, но подвижен, студен като труп, но действащ като жив.

Подозираше, че сегашната клаустрофобия и страхът от възкресението на Рейнърд също замаскирват друга тревога, която не иска да си признае и която не може да изрови от подсъзнанието си.

Фрик? Фрик бе емоционално уязвим без съмнение, но не го грозеше никаква физическа опасност. От силно намаления домашен персонал все пак оставаха десет души, като се брояха майстор-готвачът Сатър и домакинът по поддръжката на двора, господин Йорн. Охраната на имението беше внушителна. Реално за Фрик нямаше друга опасност, освен някой перко да убие Чанинг Манхайм и да направи момчето сирак.

Итън натисна СТАРТ.

Асансьорът потегли отново. Само след миг той спря на горния етаж на гаража.

Може би, като слезеше, Итън щеше да се озове на дъждовна улица, изпречен на пътя на поднесъл круизър.

Вратата се отвори и той видя само бетонните стени на подземния гараж и редиците от паркирани коли, сгушени под флуоресцентните светлини.

На път към форда неравномерното му дишане бързо се нормализира. Учестеното му сърцебиене не само се забави, но и сърцето му слезе от гърлото в гърдите му, където му беше мястото.

Той седна зад волана и заключи всички врати.

През предното стъкло не се виждаше нищо друго, освен бетонна стена, нашарена с петна от вода и от изгорели газове. Тук-там с течение на времето варовикът бе избил и разцъфтял по повърхността.

Въображението му искаше да нарисува фигури от тези цапотии, също както понякога успяваше, загледан в променящите се форми на облаците, да се отдаде на лов на едър дивеч или на създаването на менажерия. Тук обаче той виждаше само разлагащи се лица или падналите сгърчени трупове на жестоко убитите. Все едно че беше застанал пред потресаващия стенопис на многобройните жертви, от чието име той като криминалист бе търсил съдебно възмездие.

Отметнал назад глава, той затвори очи и постепенно се отърси от напрежението.

След време се замисли дали да не си пусне радиото, за да убие времето до пристигането на Хазарт. Шерил Кроу, „Беърнейкид Лейдис“, Крис Айзък без акомпанимента на щрайха, тимпаните и валдхорните биха могли да оправят настроението му.

Не посмя да натисне копчето. Имаше чувството, че вместо обичайната музика, новини и дебати по цялата скала щеше да се хваща само гласът, който можеше да бъде на Хана, напразно опитващ се да му каже нещо.

Сепна го почукване по стъкло. Нахлупил плетена скиорска шапка и с намусена физиономия, от която би се вкиснал и оцет, Хазарт Янси надничаше през стъклото на пътника до шофьора.

Итън отключи вратите.

Изпълвайки джипа, сякаш автомобилът се бе смалил до количка за картинг, Хазарт седна на предната седалка и затвори вратата. Макар че нямаше достатъчно място за коленете му, той не бутна седалката назад. Изглеждаше нервен.

— Намериха ли Дъни?

— Кой да го намери?

— Хората от болницата.

— Не.

— Тогава какво търсиш тук?

— Говорих с лекаря, който е подписал смъртния му акт. Опитвам се да разбера случилото се.

— Докъде стигна?

— До там, откъдето тръгнах — на гъза на географията.

— Не е гледка за туристическа реклама — рече Хазарт. — Сам Кеселман е болен от грип.

На Итън му беше необходимо Кеселман, детективът, който разследваше убийството с лампа на майката на Ролф Рейнърд, да прочете недовършения сценарий на Рейнърд и да открие живия източник на вдъхновение за образа на професора убиец, описан в него.

— Кога се връща на работа? — попита Итън.

— Жена му казва, че не може да задържи дори пилешки бульон в стомаха си. Навярно няма да го видим, докато не минат коледните празници.

— Работил ли е с някого по делото?

— В самото начало Глоу Уилямс е започнал заедно с него, но тъй като много бързо стигнали до задънена улица, той се оттеглил.

— В момента е ангажиран с делото по изнасилването и насичането на парчета на единайсетгодишно момиче, което е на централно място в новините, и няма време за нищо друго.

— Господи, светът става все по-гнусен с всяка изминала седмица!

— С всеки изминал час. Иначе щяхме да станем безработни. Случаят с убийството на Мина Рейнърд е наречен „Вампирката и лампата“, защото на снимките си от младини тя приличала на вампирките от старите филми, като Теда Бара и Джийн Харлоу. Папката по това дело лежи на бюрото на Кеселман заедно с други дела, по които се работи.

— Така че дори и след празниците той може и да не се заеме веднага с него.

Хазарт се втренчи в бетонната стена пред предното стъкло, сякаш си подбираше собствена менажерия. Може би погледът му откриваше газели и кенгурута. По-вероятно бе обаче да се натъква на пребити деца, удушени жени, простреляни трупове на мъже.

Спомени за невинни жертви. Призраците на семейството му. Винаги с него. Толкова реални, колкото и полицейската му значка, по-реални от пенсията, до която можеше и да не доживее.

— След празниците ще е прекалено късно — заяви Хазарт. — Присъни ми се нещо страшно.

Итън вдигна поглед към него и почака. После попита:

— Какво?

Хазарт разкърши огромните си рамене, намести се на седалката, за да отвори място за краката си, явно чувствайки се неудобно като вол в клетка за канарче, и загледан в бетонната стена, заразказва с равен тон:

— Бяхме двамата с теб в апартамента на Рейнърд. Той те застреля в корема. После се озовахме в една линейка. Ти си отиваше. В линейката имаше коледна украса. Сребърни гирлянди, малки звънчета. Ти ме помоли за връзка звънчета. Аз свалих една, опитах се да ти я дам, но ти вече беше издъхнал.

Итън отново насочи вниманието си към стената на гаража. Сред разлагащите се трупове, в които въображението му превръщаше контурите на петната и неравностите в релефа, той очакваше да види и собственото си лице.

— Събудих се — продължи Хазарт, все още взиращ се в нашарения бетон — и усетих, че в стаята има някой. Надвесен над леглото. Една по-тъмна сянка в мрака. Някакъв мъж. Скочих от леглото и се хвърлих към него, но там нямаше никой. Беше отишъл на другия край. Хукнах към него, ала той не стоеше на едно място и беше много бърз. Не ходеше, а като че ли се плъзгаше. Пистолетът ми беше в кобура, закачен на един стол. Взех го. Мъжът продължи да се движи бързо, прекалено бързо с плъзгания, сякаш си играеше с мен. Обиколихме стаята. Стигнах до ключ за лампа, светнах. Той се намираше до вратите на вградения гардероб, с гръб към мен. Вратите на гардероба имат огледала. Мъжът влезе в едно от тях. Изчезна в огледалото.

— Продължаваш да сънуваш значи — предположи Итън.

— Казах ти, че се събудих и усетих, че в стаята има някой — напомни Хазарт. — Не можах да го разгледам хубаво, беше с гръб към мен, само зърнах отражението му в огледалото, но мисля, че беше Дъни Уислър. Отворих вратата на гардероба. Нямаше го вътре. Къде е тогава — в проклетото огледало?

— Понякога насън — настоя Итън — човек се събужда, но събуждането е просто част от кошмара и той всъщност продължава да сънува.

— Претърсих апартамента. Не намерих никого. Върнах се в спалнята и намерих това.

Итън чу нежния сребрист звън на малки звънчета.

Той извърна погледа си от бетонната стена.

Във вдигнатата си ръка Хазарт държеше комплект от три малки сребърни звънчета, нанизани концентрично върху обща връвчица, също като онези, които бяха накачени в линейката.

Двамата срещнаха погледите си.

Итън съзнаваше, че Хазарт бе прочел веднага ако не същността на тайните му, то със сигурност факта, че имаше тайни.

Невероятните неща, случили се с Итън в продължение на няма и трийсет часа, а сега и с Хазарт, плюс необяснимата история с мъртвия Дъни, който се разхождаше насам-натам и вероятно бе в дъното на убийството на Рейнърд — всичко това трябваше да има някаква връзка със съдържанието на шестте черни кутии и заплахата срещу Манхайм.

— Какво криеш от мен? — попита Хазарт.

След дълга пауза Итън отвърна:

— Аз също имам такива звънчета.

— И ти ли ги получи насън?

— Получих ги миг преди да умра в една линейка вчера късно следобед.