Дийн Кунц
Лицето (15)

Глава 15

Итън беше поръчал на лабораторията „Паломар“ да провери дали в кръвта му има следи от забранени вещества, защото се страхуваше, че може да е бил дрогиран без негово знание. По време на събитията в блока, където се намираше апартаментът на Рейнърд, той се бе чувствал особено.

И сега, когато напускаше изпълнената с пара баня, той се чувстваше не по-малко объркан, отколкото когато след въображаемото прострелване в корема се оказа зад волана на колата си без никакви увреждания.

Каквото и да беше се случило или да му се беше сторило, че се случва, пред огледалото, той не можеше повече да вярва на сетивата си. В резултат на това продължи да се движи още по-внимателно отпреди, защото допускаше, че нещата отново можеше да бъдат различни от начина, по който изглеждаха.

Той мина през стаи, които вече беше претърсил, и преминавайки през нови, стигна най-после до кухнята. Парченца от счупено стъкло блестяха по масата за закуска и бяха пръснати по пода.

Също на пода лежеше сребърната рамка за снимки, която липсваше от бюрото в кабинета. Портретът на Хана беше измъкнат от нея.

Явно този, който беше взел снимката, беше бързал прекалено много, за да освободи четирите закопчалки на гърба на рамката, и вместо това беше счупил стъклото.

Задната врата на апартамента беше отворена.

Зад нея се простираше широк коридор, който водеше до задните изходи и на двата луксозни апартамента на етажа. В близкия му край имаше табела с надпис ИЗХОД, която сигнализираше, че там започва стълбището. В далечния край имаше товарен асансьор, достатъчно голям да побере дори хладилник и обемиста мебел.

Ако някой беше взел асансьора, той вече щеше да е стигнал до долу. Но от там не идеше нито звук.

Итън хукна към стълбището. Отвори вратата на резервния изход. Спря се на прага и се ослуша.

Вопъл или стон, или тъжна въздишка, или изтракването на окови. Дори и призрак би трябвало да издаде някакъв звук, но от стълбището се носеше само студена, плътна тишина.

Той слезе бързо по петте етажа до партера и после още един етаж до гаража. Не срещна нито човек от плът и кръв, нито дух.

Миризмата на болест и пот от висока температура, която бе доловил преди в асансьора, не се усещаше тук. Вместо нея ухаеше леко на сапун, сякаш някой, който току-що се бе изкъпал, бе минал оттук. А също и лъх от аромат на вода за след бръснене.

Итън отвори стоманената врата на резервния изход, влезе в гаража, чу звука на мотор и усети миризмата на изгорелите газове от ауспух. От четирийсетте места за паркиране мнозинството бяха празни по това време през работен ден.

В предната част на гаража една кола излезе на заден ход от мястото си. Итън разпозна сиво-синия мерцедес на Дъни.

Под командата на дистанционно управление портата на гаража вече се вдигаше с ритмично тракане.

Все още стискайки пистолета, Итън изтича към отдалечаващата се кола. Портата се вдигаше бавно и мерцедесът беше принуден да спре, за да я изчака. През задното стъкло се виждаше силуетът на мъж зад волана, но не достатъчно ясно, за да бъде разпознат.

Когато доближи мерцедеса, той зави, възнамерявайки да отиде до вратата на шофьора.

Колата се стрелна напред още докато бариерата се вдигаше и не беше освободила напълно мястото. Покривът на мерцедеса мина на милиметър от опасността да остави дебел пласт боя по рамката на вдигащата се порта и се изстреля по стръмната рампа на изхода към улицата.

Шофьорът натисна копчето за затваряне още докато минаваше през портата и тя затрака надолу, когато Итън стигна до нея. А мерцедесът вече беше изчезнал по улицата отгоре.

Той постоя за момент, взирайки се през портата в бурята навън.

Дъждът се стичаше по рампата, пенейки се, и изтичаше през решетката на канала пред стената на гаража.

По стръмния бетон едно малко гущерче със счупен гръбнак от колелото на кола, но все още живо, се бореше с всички сили срещу течащата вода. То се придвижваше с такава упоритост сантиметър по сантиметър, сякаш вярваше, че всичките му нужди биха били удовлетворени и всичките травми — излекувани, от някаква сила на върха.

Итън, който не искаше да види неизбежното поражение на малкото създание, което водата щеше да отнесе мъртво върху решетката на канала, се извърна настрани.

Той сложи пистолета в раменния си кобур.

Огледа ръцете си. Те трепереха.

Върна се отново на задното стълбище и се заизкачва към петия етаж. И пак го посрещнаха уханието на сапун и ароматът на вода за след бръснене. Този път обаче той долови и различна миризма, не толкова чиста като другите две, трудна за определяне, но тревожеща.

Каквото и друго да беше, Дъни Уислър със сигурност беше жив човек, а не ходещ труп. Защо един ходещ труп ще се прибере вкъщи да се изкъпе, избръсне и преоблече в чисти дрехи? Абсурд.

В кухнята на апартамента Итън изсмука с прахосмукачка парченцата от стъклото в рамката на снимката.

После видя, че в мивката има лъжица и отворена кутия сладолед, половина пълна. Изглежда, че оживелите наскоро обичат шоколадов сладолед с карамел.

Той сложи сладоледа в хладилната камера и върна празната рамка за снимки на мястото й в кабинета.

Влезе в главната спалня и спря близо до вратата на банята. Беше възнамерявал да провери огледалото още веднъж, за да види дали все още е запотено и дали вътре в него нещо, което не би трябвало да е там, още мърда.

Ала активното търсене на този призрак изведнъж му се стори не особено добра идея. Вместо да продължи, той угаси лампите, напусна апартамента и заключи вратата след себе си.

Когато асансьорът го понесе надолу, Итън си помисли: По същата причина, поради която прословутият вълк си е сложил овча кожа, за да може да се движи сред агнетата, без да го познаят.

Ето защо един ходещ труп трябваше да се изкъпе, избръсне и преоблече в хубав костюм.

Когато асансьорът стигна на партера, на Итън му беше ясно как се е чувствала Алиса, когато е пропадала в заешката дупка.