Дийн Кунц
Лицето (93)

Глава 93

През нощта оранжерията беше окъпана в магическа светлина: омайващи златни ореоли, звездни трептения, копринени нишки от изкуствена лунна светлина, всичко, което най-изкусният холивудски майстор на сценичното осветление можеше да сътвори. След залез-слънце с едно щракване на ключа тази миниатюрна като носна кърпа джунгла се превръщаше в тропически рай.

Когато влезе, Итън стискаше пистолета с две ръце и не извика името на Фрик. Светещата точка, която бе видял на монитора за датчиците за движение в библиотеката, може да не показваше момчето.

Не можеше да си представи как някой бе успял да проникне в имението и после в къщата, без да задейства многобройните датчици на алармената система. Но влизането на неканен гост в Палацо Роспо го учудваше много по-малко от други неща, случили се напоследък.

Камъчетата от декомпозиран гранит хрущяха издайнически под краката му. Той пристъпваше внимателно, стараейки се да вдига по-малко шум. Подвижните парчета камък не даваха стабилна опора.

Не му харесваха и сенките. Сенки, сенки навсякъде, натрупани на пластове с цел да подсилят драматичния ефект, неестествени и поради това двойно по-измамни.

Като наближи средата на джунглата, Итън чу някакъв странен звук ттттуп и после още веднъж, както и чукане, шумолене и пращене из растителността, но не осъзна, че стрелят по него, докато на сантиметри от лицето му в ствола на една палма не се заби куршум, изпръсквайки го с парченца зелена тъкан.

Той се хвърли веднага по очи на земята. Изтъркаля се от пътеката и запълзя през папратите и вечнозеления шубрак, през пурпурните багреници на клоунското цвете, в убежището на мрака, изпитвайки благодарност за присъствието на всички сенки, били те естествени, или не.

* * *

Ченгетата пристигнаха преди линейката и след като им съобщи нужната информация и им каза къде да изпратят парамедиците, Хазарт се качи на горния етаж да се погрижи за Максуел Далтън.

Съсухреният мъж, който сега му се стори още по-ужасно измършавял, отколкото предишния път, завъртя хлътналите си очи и сви лицето си в мъчителна гримаса, докато се мъчеше развълнувано да изкашля бодливите думи от явно напуканото си от обезводняване и кървящо гърло.

— Спокойно, не се вълнувай — опита се да го успокои Хазарт. — Всичко ще бъде наред. Сега си в безопасност, професоре.

Бодливите кукички по ръбовете на думите причиняваха болка на Далтън, когато ги изплюваше, но той не се отказваше.

— Той… ще се… върне.

— Много добре — отвърна Хазарт, зарадван от звука на сирената, проникващ в нощта през счупеното стъкло. — Ние знаем какво да направим с това мръсно копеле, когато се появи.

С огромна мъка Далтън успя да завърти глава от ляво надясно и да изстене жално.

Хазарт си помисли, че професорът може да се тревожи за жена си и дъщеря си, и му съобщи, че току-що е изпратил двама униформени полицаи в дома му не само да информират Рейчъл, че са открили мъжа й жив, но също и за да охраняват нея и Емили, докато Лапута бъде намерен и арестуван.

Съскайки и кашляйки, Далтън успя да изрече:

— Ще се върне с… — и думите заседнаха в гърлото му.

— Не се напрягай — посъветва го Хазарт. — Много си изтощен.

Воят на линейката се чу от завоя на близкия ъгъл. Дъждовната нощ заглуши леко дразнещия звук и спирачките излаяха на асфалта пред къщата.

— Ще доведе… едно момче — добави Далтън.

— Момче ли? — попита Хазарт. — Лапута ли ще го доведе?

Далтън успя да кимне.

— Той ли ти каза?

Далтън кимна отново.

— Ще доведе едно момче тук тази вечер ли?

— Да.

Стъпките на парамедиците кънтяха по стълбите, когато Хазарт се наведе към измършавелия мъж и попита:

— Какво момче?

* * *

Приклекнал сред туфите клоунско цвете и папрат, Итън чу, че се стреля отново, три-четири изстрела, идещи от оръжие със заглушител, и след около половин минута още един откос.

Нито един от куршумите не мина близо до него. Явно стрелецът беше загубил следите му. А може и въобще да не знаеше къде се намира Итън, да бе стрелял на сляпо из джунглата и първите изстрели по чиста случайност да бяха попаднали до него.

Стрелец — единствено число. Един мъж.

Здравият разум подсказваше, че за да се атакува имение като това, са нужни съучастници. Сам човек не може да прескочи оградата, да избегне електронната охранителна система, да обезвреди пазачите и да проникне в къщата. Такова нещо беше по силите само на Брус Уилис на големия екран. На Том Круз в поредния екшън. На Чанинг Манхайм в ролята на отрицателен герой. Не и на реален човек.

Ако обаче група нападатели бяха влезли в Палацо Роспо, изстрелите щяха да са от повече източници. Те биха обсипвали Итън с огън поне от три автоматични оръжия. Израелски узита или нещо още по-страшно. Отдавна щеше да е повален, мъртъв и щеше вече да танцува в рая.

Когато не последва нова стрелба след третия откос, той се надигна от прикритието си и се прокрадна между папратта и палмите към пътеката.

Във всеки филм за джунглата тишина като настаналата в момента неизменно се тълкуваше от познавачите на природата като знак, че злото под една или друга форма е нахлуло тук, принуждавайки всичко живо — от щуреца до крокодила — да замлъкне.

Мирисът на зелен сок от смачкана растителност, идващ изпод краката.

Заглушеното бръмчене на вентилатора, монтиран на стената, от отоплителната система.

Комарче, мушичка, пърхаща във въздуха пред него.

Вкусът на кръв в устата му, явно си беше прехапал езика, когато се бе хвърлил на земята, пулсиращата болка в раната.

Внезапно прошумоляване на листата на дървета го накара да се обърне бързо и да насочи пистолета си към източника на звука.

Не бяха листа, а крила. През джунглата, високо над пътеката, летяха ято яркоцветни папагали, сини, червени, жълти и зелени, прилични на странен залез.

В оранжерията не живееха птици. Нито папагали, нито дори едно-единствено врабче.

Птиците се спуснаха ниско пред Итън и после се вдигнаха отново на високо, носеха се безмълвно и се превръщаха в бели гълъби при полета нагоре.

Това беше призракът в замъгленото от парата огледало. Това беше невъзможната връзка звънчета в ръката му пред цветарския магазин. Това беше силният аромат на рози „Бродуей“ в кабинета му, въпреки че там нямаше рози, скъпоценният глас на мъртвата му жена, говорещ за калинки в бялата стая. Това беше ръката на някаква свръхестествена сила, протегната към него с желание да го поведе.

След като се извиха нависоко с пляскане на криле, гълъбите се спуснаха отново към него, покрай него, с порив, който го вълнуваше и плашеше, който изтръгваше нотки на удивление от сърцето му, но същевременно биеше и барабана на ужаса на примитивното, заложено в него.

Те летяха. Той тичаше. Те водеха. Той ги следваше.

* * *

— Почакайте — каза Хазарт на парамедиците, които се бързо се приближиха до леглото въпреки зловонието и застанаха с широко отворени очи и зяпнали уста въпреки ужасите, на които се бяха нагледали ден след ден при изпълнение на задълженията си.

— Момче — изграчи Далтън.

— Какво момче? — попита Хазарт, който отново бе стиснал с две ръце дланта на измършавелия мъж.

— Десет — отвърна Далтън.

— Десет момчета?

— Десет… годишно.

— Десетгодишно момче — повтори Хазарт, недоумявайки защо Далтън смяташе, че Лапута се кани да се върне тук с някакво момче, съмнявайки се, че може би неправилно тълкува онова, което клетникът се опитваше да му каже.

Далтън се напрегна да обясни, въпреки че болката в гърлото му беше на път да го задуши.

— Каза… че е… известно дете.

На Хазарт му стана ясно.

* * *

Когато се качиха в асансьора, Молох пусна Фрик, който се строполи безжизнен на пода, като същевременно се чудеше какво му бяха направили. Очевидно не го бяха напръскали със сълзотворен газ. Виждаше, но не можеше да мести погледа си бързо както обикновено, мигаше, но много бавно. Можеше да движи ръцете и краката си, но с голямо усилие, сякаш трябваше да преодолява съпротивлението на дълбока вода, като изтощен плувец, теглен неумолимо от подводно течение. Не би могъл да удари, за да се защити, не би могъл дори да свие пръсти в юмрук.

Когато тръгнаха към гаража, Молох се ухили и размаха флакона пред очите му.

— Полупарализиращ инхалант с краткосрочно действие, разработен от един от колегите ми с помощта на щедра субсидия от иранската тайна полиция. Искам да си послушен, но в съзнание.

Фрик чу дишането си — не беше получил астматичен пристъп.

— Беседката я нямаше в архитектурните планове — продължи Молох. — Но в момента, в който я видях, веднага загрях. Не съм загубил връзка с детето в себе си, със свободния дух, с който идваме на този свят, и веднага се досетих.

Дишането на Фрик обаче не беше и нормално. Беше плитко, едва доловимо подсвиркване в гърлото му.

С разкривено ликуващо лице, което би накарало Фрик да се напикае от ужас, ако току-що не беше полял палмата, Молох рече:

— Исках да си в съзнание, за да изпиташ докрай кошмара да бъдеш отвлечен от луксозния си дом, знаейки че голямата клечка, баща ти, не може да долети, облечен в пелерина и трико или яхнал летящ мотоциклет, както навремето вярваше. Ако ще всичките мускулести кинозвезди в света, всичките супермодели и всичките напомпани бодигардове в Бел Еър да се опитат, пак няма да могат да отърват разглезения ти задник.

Фрик разбра, че с него е свършено. Никакъв шанс да се измъкне и да се скрие вдън земя. Никаква надежда някой ден да заживее истински живот. Но може би най-сетне малко покой.

* * *

Както овчарят на овцете, както хрътката на полицейския отряд, както авангардът пред кавалерията, гълъбите показваха пътя на Итън, птица след птица, от оранжерията към източния коридор, покрай вътрешния басейн, към северния коридор и после на запад към кръглото фоайе на парадния вход.

Гледката беше страхотна: трийсет-четирийсет ослепително бели гълъба, носещи се по коридора, една перната река сред дефилето от пищна хубост, подобно на група освободени духове, политнали към Валхала.

Когато стигнаха до главния вход, те закръжиха, сякаш понесени от вихъра на оформящ се циклон, докато Итън ги настигна, при което птиците се скупчиха и се сплетоха в едно. Те се спуснаха от триетажната височина на пода, променяйки се на цвят, докато кацаха, променяйки и формата си и превръщайки се в приятеля му от детинство, който се бе отклонил от правия път.

Само на три метра от Итън привидението във формата на Дъни Уислър каза:

— Ако умреш този път, няма да мога да те върна. На границата на пълномощията си съм. Той води Фрик към гаража. Всеки момент ще тръгне.

Преди Итън да успее да проговори, мъртвият Дъни престана да е Дъни и се превърна отново в гълъби, в експлозия от блестящи крила, устремени право към огромната елха. Те не се гмурнаха в бодливите клонки, а в сребърния и аления блясък на украшенията, вече не птици, а само сенките на птици. Засенчиха за миг лъскавите повърхности и после изчезнаха.

* * *

Похитителят беше хванал здраво полупарализирания Фрик за ризата на врата и го влачеше по пода на гаража. Момчето наблюдаваше как вратата на асансьора се отдалечава.

Молох бе грабнал ключове за кола от таблото на стената, където над всяка връзка имаше етикет с марката, модела и годината на производство на автомобила. Той действаше с такава увереност, сякаш бе живял години наред в Палацо Роспо.

Помпата с безценното лекарство за астма също се отдалечаваше от Фрик. Беше се откачила от колана му и той се опита да я хване при падането, но ръцете му бяха като от желе.

Молох можеше да е побъркан или просто злодей. Но Фрик не можеше да си представи за какво точно го издирваше иранската тайна полиция.

Той бе познал страха през десетгодишния си живот. Всъщност страхът бе почти постоянно с него. Ала разновидността, която го съпътстваше от толкова отдавна, с тихото си постоянство наподобяваше кълването на малки птички и не мажеше да се сравни със сегашния ужас. Тревогата, че отсъствията на баща му ще станат още по-дълги и ще се проточат с години, като тези на майка му. Глождещото опасение, че ще си остане завинаги същият недорасъл сополанко, какъвто беше сега, че никога няма да разбере какво да направи с живота си или какво ще излезе от него и че дори в старостта си ще бъде най-вече синът на Чанинг Манхайм, Лицето. Докато Молох го влачеше от оранжерията към гаража, неистов и неизпитван досега страх изпълваше сърцето му, пълзеше по тялото му и разтърсваше душата му. Фрик се беше вцепенил от неописуем ужас.

Молох можеше да използва за измъкване която си поиска кола от колекцията от по-старите класически модели, струващи стотици хиляди долари. Обаче той избра една по-нова кола, любимата на Фрик — черешовия буик супер 8, 1951 г., с хромирани декоративни перки и крила на калниците.

Той стовари Фрик на предната седалка до шофьора, затръшна вратата, обиколи бързо буика и седна зад волана. Запали двигателя от раз, защото всяка кола в колекцията се поддържаше в идеално състояние.

Явно на ангелите хранители не можеше да се разчита, когато си натясно. Непознатият от телефона и без това не приличаше кой знае колко на ангел — твърде особен на вид, внушаващ страх и с много тъжен поглед.

Молох излезе на заден ход от мястото за паркиране и Фрик се замисли какво ли е станало с господин Труман. Сигурно беше убит. Когато се съсредоточи над тази мисъл, Фрик откри, че въпреки парализиращия спрей той може да плаче.

* * *

Още докато тичаше по стълбите към горния гараж, Итън чу рева на двигател и усети миризмата на изгорели газове.

Буикът беше готов да изхвърчи по изходната рампа, където вратата на гаража вече се отваряше и не след дълго щеше да е готова да го пропусне.

Човек зад волана. Само един. Без съучастници на задната седалка. Явно няма и друг, който да стреля в гаража.

Колата беше обърната откъм страната на пътника и тичащият към нея Итън забеляза чорлавата глава на Фрик, която беше опряна на предния страничен прозорец. Лицето на момчето не се виждаше, но главата му се клатушкаше като на човек в безсъзнание.

Итън за малко не успя да настигна буика, преди вратата да се отвори напълно. В този момент колата подскочи на рампата към изхода с такава скорост, че никой не би могъл да я настигне.

Итън спря, зае поза за стрелба, застанал с лице към целта си, свил лявото си коляно и балансиращ с десния си крак, и стисна оръжието с две ръце. Стреля три пъти, като се целеше ниско, да не би някой рикошет да попадне във Фрик. Стараеше се да улучи задната гума от страната на пътника.

Калникът покриваше почти половината от колелото и само малка част от гумата оставаше открита. Първият куршум удари в метал, вторият изобщо не попадна в колата, но третият уцели гумата.

Буикът се килна назад и настрани, но продължи да се движи все още твърде бързо, за да може Итън да го настигне. Пляс-пляс-пляс, пляскането на разкъсаната от куршума гума придружаваше шума при изкачването на рампата.

Настилката от кварцит създаваше добро сцепление както при сухо време, така и в дъждовно, но задните гуми на буика забуксуваха за момент, като пръскаха мръсна вода и под тях излизаше син дим навярно заради наклона.

Итън се доближи до бегълците, но колата спря да поднася и се засили напред по наклона. Разкъсаните парчета от гумата заплющяха по-силно и оголената джанта застърга по кварцита и заизхвърля искри като трион, режещ камъни.

Когато Итън стигна до края на рампата, той видя буика да се движи по алеята покрай къщата в посока към фасадата. Намираше се на десетина метра от него. И въпреки спуканата гума продължаваше да ускорява. Нямаше какво да го спре по целия път до портата, която се отваряше автоматично отвътре, щом датчиците, скрити под паважа на алеята, доловяха пристигането на автомобил.

Итън хукна след колата. Не можеше да я хване. Нямаше никаква надежда.

Но той продължи да я гони, защото не можеше да направи нищо друго. Вече нямаше време да се върне, да вземе ключове и да продължи преследването с друга кола. Докато успееше да излезе от гаража, буикът щеше да е преминал през портата и да е изчезнал в нощта. Той тичаше, тичаше, разплискваше вода от студените локви, размахваше ръце и се опитваше да компенсира тежестта на пистолета в дясната си ръка, защото балансът е много важен при тичането. Тичаше, тичаше, защото ако убият Фрик, Итън Труман също щеше да умре, щеше да умре вътрешно и да прекара остатъка от дните си на този свят в търсене на своя гроб, един ходещ труп, също като Дъни Уислър.