Дийн Кунц
Лицето (73)

Глава 73

След обаждане по телефона Дъни веднага се отзовава — този път не с кола, а по магистралите на мъглата и водата и чрез идеята за Сан Франциско.

В един от парковете на Лос Анджелис той се увива с пелерина от ниско надвиснал облак и пристига на стотици километри на север по меките гънки на друга мъгла, разменил пътеката в парка за дъсченото покритие на кей.

Понеже е мъртъв, но все още не е преминал в онзи свят, той обитава собствения си труп, твърде странно състояние. След като бе починал по време на кома, духът му бе постоял в нещо, което приличаше на чакалня пред лекарски кабинет, без оръфани списания и надежда. После бе пуснат обратно в този свят и в познатата си тленна обвивка. Той не е просто дух, но не е и традиционен ангел хранител. Той е един от ходещите мъртъвци, чиято плът е способна да изпълнява всякакви изумителни чудеса, които духът му поиска.

В този по-северен и студен град не вали дъжд. Водата се плиска по стълбовете на кея, кискайки се неприятно, сякаш се подиграва, заговорничи и изразява нечовешкия си глад.

Това, което най-много го учудва в състоянието му като мъртвец, е постоянният страх. Беше смятал, че смъртта освобождава човека от тревоги.

Той се разтреперва при звука на водата под кея, при шляпането на стъпките му по влажните дъски, при миризмата на солено семе, идваща от плодовитото море, при вида на заскрежените правоъгълници, сякаш окъпани с флуоресцентно осветление през мъглата — големите прозорци на ресторанта с изглед към залива, където го очаква Тифон. През по-голямата част на живота си той не бе намирал по-дълбок смисъл в нищо. Обаче сега като мъртвец той го вижда във всеки детайл на материалния свят и натрупването му придобива мрачно значение.

Една от пътеките, излизащи от кея, минава покрай прозорците на ресторанта. До една от най-хубавите маси седи Тифон, дошъл по работа в града, но в момента сам, прекрасно облечен, както винаги, с царствени обноски, но без да изглежда претенциозен. Погледите им се срещат през стъклото на прозореца.

За момент Тифон го изглежда мрачно, дори жестоко, сякаш изпитва недоволство към него, което ще има последствия, за каквито на Дъни не му се мисли. Сетне на месестото му лице се появяват трапчинки и подкупващата му усмивка грейва. С палеца и показалеца си той прави пистолет и го насочва към Дъни, сякаш иска да каже: Хванах ли те?

Чрез мъглата, стъклото и светлината на свещта на масата Дъни би могъл мигновено да се пренесе от кея на стола срещу Тифон. При толкова много свидетели в ресторанта обаче подобно необичайно влизане би било върхът на недискретността.

Той заобикаля сградата, за да стигне до вход отпред, и сервитьорът го завежда през претъпкания ресторант до масата на Тифон.

Тифон става любезно да поздрави Дъни, стиска му ръката и казва:

— Извини ме, момчето ми, че те извиках в този критичен момент в най-важната нощ.

Двамата с Тифон сядат на столовете и след като учтиво отхвърля предложението на сервитьора да поръча нещо за пиене, Дъни решава, че опитът му да хитрува тук няма да мине по-добре, а може да бъде и много по-лошо, отколкото предишната вечер в бара на хотела в Бевърли Хилс. Тифон бе заявил изрично изискването си за почтеност, честност и прямота в отношенията им.

— Преди да започнем, сър, искам да призная, че съзнавам — подхваща разговора Дъни, — че отново съм опънал въжето на пълномощията си до скъсване с това, че се обърнах към Хазарт Янси.

— Не с това, че си се обърнал към него, Дъни. А с откровеността, с която си се обърнал. — Тифон замълчава и отпива от мартинито си.

Дъни започва да дава обяснения, ала белокосият джентълмен вдига ръка с молба да потърпи. Сините му очи искрят весело, докато с наслада отпива още една глътка от мартинито си.

Когато е готов да говори, той се спира първо на въпрос, свързан със сегашното поведение на Дъни.

— Говориш твърде високо, момчето ми, и в гласа ти се чувства тревога, което би могло да привлече вниманието на онези от посетителите в ресторанта, които са прекалено любопитни.

Потракването на прибори и чинии, кристалният звън на чашите за вино, придружени с вдигане на тостове, нежната музика от пианото и тихата глъч на множеството разговори не са толкова шумен фон, както в бара на хотела, че да заглуши репликите на Дъни и Тифон.

— Извинявам се — казва Дъни.

— Похвално е, че се стараеш да осигуриш не само физическото оцеляване на господин Труман, но си загрижен и за емоционалното и психическото му благосъстояние. Това влиза в пълномощията ти. Ала в интерес на клиента е един ангел хранител като теб да действа индиректно. Да подтиква, да вдъхновява, да ужасява, да уговаря, да съветва…

— … и да влияе върху събитията с всички средства, които са лукави, неуловими и блазнещи — довършва Дъни.

— Точно така. Ти поразтегли границите с държанието си към Елфрик, но още не си ги престъпил.

Тонът на Тифон наподобява на тона на загрижен учител, който смята за необходимо да даде допълнителен урок на изоставащ ученик. Той не проявява нито раздразнение, нито гняв, за което Дъни се чувства благодарен.

— Но като каза без заобикалки на господин Янси да не влиза в онази къща — продължава Тифон, — като го информира, че ще бъде застрелян с два куршума в главата, ти се намеси в най-вероятния развой на съдбата му в този момент.

— Да, сър.

— И сега Янси може да оцелее не поради действията си и избора, които прави, не поради упражняването на свободната си воля, а защото ти му откри какво ще стане в близкото бъдеще. — Тифон въздиша и поклаща глава. Видът му подсказва, че това, което се кани да каже, го натъжава. — Това е лошо, момчето ми. Лошо е за теб.

Само преди миг Дъни се бе чувствал благодарен, че менторът му не е сърдит. Тихата тревога и съжалението, изразено от ментора му, обаче го стряскат, защото те означават, че вече е взето решение.

— Има много заобиколни начини — продължава Тифон, — с които би могъл да накараш господин Янси да не влиза в тази къща.

Веселата натура на възрастния мъж не може да бъде потискана дълго. Усмивката отново разцъфтява на лицето му. Очите му започват да искрят така радостно, че ако му се сложи фалшива брада с белия цвят на косата му и не толкова елегантен костюм, след две нощи той спокойно може да седне в шейна и да полети с безкрили елени в небето.

Тифон се навежда конспиративно през масата.

— Можеше да му извъртиш някой от хилядите призрачни номера, момчето ми, и да го накараш да побегне от тази къща при баба си Роуз или в бара. Не беше нужно да го предупреждаваш открито. И ако продължаваш по този начин, със сигурност няма да помогнеш на приятеля си Итън, а може и сам да станеш причина за смъртта му или за смъртта на момчето.

Те се умълчават, загледани един в друг.

Дъни не смее да попита дали ще му разрешат да продължи делото, защото се страхува, че вече знае отговора.

Тифон отново отпива от мартинито си и възкликва:

— Ти си една страхотна бомба, Дъни. Много си твърдоглав, прибързан, дразнещ, но си и много забавен. Постоянно ме разсмиваш, истината ти казвам.

Дъни не е сигурен как да разбира това изказване и продължава да чака мълчаливо.

— Не искам да те обидя — казва Тифон, — но гостите ми за вечеря ще пристигнат скоро. Какъвто си мършав, изгладнял и не особено изискан, можеш да ги стреснеш. Те са вечно на тръни и лесно се плашат. Една жена политик и двама от екипа й.

— Може ли да продължа да защитавам Итън? — осмелява се да попита Дъни.

— След толкова нарушения бих бил оправдан да кажа не. Ангелите хранители трябва да спазват определени стандарти, нали? Добрите намерения не са достатъчни. За тази служба би трябвало да се изисква по-голяма етичност от тази на американските сенатори и професионалните мошеници картоиграчи.

Тифон става от стола и Дъни скача на крака.

— Въпреки това аз съм склонен да ти простя за последен път, момчето ми.

Дъни стисва подадената му ръка.

— Благодаря, сър.

— Ала имай предвид, че си под ежеминутно наблюдение. Ако не спазваш условията на договора, пълномощията и уменията ти ще ти бъдат незабавно отнети и веднага ще бъдеш изпратен във вечния ти дом.

— Няма повече да нарушавам договора.

— И когато се прибереш във вечния си дом, Итън ще остане без подкрепа.

— Ще следвам правия път.

Тифон слага ръка на рамото на Дъни и го стисва нежно, като баща, съветващ сина си.

— Не е лесно след толкова дълго ходене по наклонената плоскост да тръгнеш по правия път, момчето ми. Но сега ще трябва всяка минута да внимаваш къде стъпваш.

Дъни напуска ресторанта и тръгва по кея сред мъглите, огласени от глухите изсвирвания на лодките. Използвайки мъглата, лунната светлина над нея и идеята за Палацо Роспо в Бел Еър, той потегля на път, изминава го и пристига едновременно.