Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014)
Разпознаване и корекция
filthy (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Лицето

Американска, първо издание

Превод: Стоянка Илчева

Коректор: Мила Томанова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Предпечатна подготовка: Валентин Траянов

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 34,5

Печатница „Симолини“

ИК „Колибри“, София, 2013

ISBN: 978-619-150-156-4

История

  1. — Добавяне

Глава 44

Фрик отвори очи и се видя заобиколен отвсякъде от бащи, цяла армия, в която всеки войник имаше същото прославено лице.

Той лежеше по гръб, но не беше в легло. Не смееше да мръдне и се притискаше отчаяно към твърдата гладка повърхност под тялото си, а мислите му се кръжаха объркано и лениво, сякаш във водовъртеж.

Ей, ама тези бащи бяха огромни, някои в цял ръст, други — само глави без тяло, но за сметка на това бяха гигантски, подобни на балони по време на парада за Деня на благодарността.

Фрик имаше чувството, че е припаднал вследствие на недостиг на кислород, което означаваше, че е имал тежък пристъп на астма. Но когато се опита да си поеме дълбоко дъх, той не изпита никакво затруднение.

Повечето огромните лица на баща му изразяваха безстрашие и решителност, бяха запечатали момент на неудържим устрем, но сред тях имаше и усмихнати. Едно лице намигаше, друго се смееше беззвучно. Няколко гледаха влюбено или замечтано, но не към Фрик, а към красиви, известни и също толкова големи женски глави.

Главата на Фрик започна да се прояснява и той изведнъж си спомни мъжа, който бе излязъл от огледалото. Това моментално го накара да се изправи.

За момент мисълта му отново се замъгли.

Повдигна му се, но той успя да се удържи да не повърне и се почувства почти като герой.

Фрик се осмели да вдигне главата си и да огледа гредите в търсене на безкрилия призрак. Той очакваше да съзре поне част от сивия вълнен костюм или черните обувки, плъзгащи се по въздуха с грацията на фигурист.

Не забеляза нищо обезпокоително, навсякъде виждаше само образа на баща си — ту цветен, ту черно-бяло. Татковците настъпваха и отстъпваха, обкръжаваха го и се надвесваха над него.

Книжни бащи, до един.

Обзет от решителност, Фрик се изправи на крака и постоя за миг неподвижно, за да не му се завие свят, сякаш бе стъпил на опъната на високо жица.

Заслуша се, но не чу нещо друго, освен шума от дъждовните капки. Непрестанния, обгръщащ, разтварящ всичко дъжд.

Малко по-бързо, отколкото би изисквала предпазливостта, и по-бавно, ако проявяваше смелост, Фрик се движеше из лабиринта, в търсене на стълбището. Лутайки се, той стигна до огледалото, обрамчено със змии.

Намерението му беше да го заобиколи възможно най-отдалеч. Ала посребреното огледало притежаваше някакво мрачно и мощно притегляне.

Случката с мъжа от отражението му се струваше ту като сън, ту като нещо толкова реално, както миризмата на избилата го от страх пот.

Изпитваше нужда да се увери кое е истина и кое не навярно защото прекалено голяма част от живота му изглеждаше нереална и му беше невъзможно да понесе още една несигурност. Далеч не като смелчага, но и съвсем не като страхливец, какъвто очакваше да бъде, той се приближи до охраняваното от змиите огледало.

Неотдавнашните събития го бяха накарали да повярва, че световете на Елфрик Манхайм и на Хари Потър се бяха слели в едно и макар че би се разтревожил, Фрик никак не би се учудил, ако змиите в дърворезбата по някакъв свръхестествен начин бяха оживели и се бяха стрелнали да го ухапят при приближаването му. Боядисаните люспи и виещите се тела не се помръднаха, а в зелените стъклени очи святкаше само имитация на злоба.

В огледалото се виждаха само собственото му отражение и един обърнат обратно образ на всичко, което се намираше зад гърба му. Нито намек за оня свят или пък за някакви други светове.

Фрик вдигна колебливо дясната си ръка, забеляза с покруса колко силно трепереше и я протегна към образа си. Стъклото беше хладно и гладко на пипане и без съмнение — солидно под пръстите му.

Фрик притисна и дланта си към посребрената повърхност и споменът за Молох започна да му се струва повече като сън, отколкото като истинска среща.

После осъзна, че цветът на очите в отражението не беше зеленият, с който беше израснал, зеленият, който бе наследил от вечно отсъстващата си майка. Тези очи бяха сиви, лъскаво сатенено сиви, само с малки зелени пръски в тях.

Това бяха очите на мъжа от огледалото.

В мига, в който Фрик направи това ужасяващо откритие, две мъжки ръце се подадоха от огледалото, стиснаха го за китката и му връчиха нещо. После затвориха дланта му в юмрук, като по този начин смачкаха предадения предмет, и го блъснаха назад.

Потресен, Фрик захвърли каквото му бяха дали и затрепери от отвращение при допира до нещо едновременно гладко и грапаво.

Той се втурна по пътеката до стената към стълбището и с шеметна скорост задумка с крака по виещите се стъпала, тласкан от паниката с такава сила, че металната повърхност заехтя като опънатата кожа на барабан по време на гръмотевица.

Докато тичаше от източния към северния коридор покрай затворените врати на безлюдния трети етаж, той трепереше, защото си представяше как те се отворят от всякакви чудовища, които човек би могъл да си въобрази. Гледката на помътнели от времето старинни огледала над стари като света масички го караше да се вцепенява от страх.

Той се оглеждаше непрекъснато нагоре и назад в очакване на нещо ужасно. Всеки момент отнякъде можеше да го нападне Молох — един безмилостен бог канибал в костюм на бизнесмен.

Фрик стигна до главното стълбище невредим и без някой да го преследва, но не изпита облекчение. Блъскането на сърцето му би заглушило тропота от железните подкови на сто коня, яздени от сто смърти със сто коси в ръцете.

Ясно бе, че врагът му нямаше намерение да го сграбчи както лисицата заек. Щом като можеше да се промъква от огледалата, защо да не може и през стъклата на прозорците? Защо не и по всяка повърхност, която е достатъчно лъскава, за да се отрази в нея, като например онази бронзова урна или лакираните черни врати на високия старинен шкаф, или, или, или…

Пред него триетажното кръгло фоайе на парадния вход тънеше в мрак. Главното стълбище, което следваше извивките на стените, чезнеше във виещите се сенки.

Вечерта бе превалила. Хората, които чистеха къщата и подреждаха коледната украса, както и персоналът, работещ извънредно, бяха свършили задълженията си и си бяха отишли. Госпожа и господин Макбий си бяха легнали.

Той не можеше да остане сам на третия етаж.

Невъзможно.

Когато натисна един ключ на стената, кристалните полилеи, които висяха над стълбището, светнаха като един. Стотици висулки хвърляха отблясъци във всички цветове на дъгата по стените.

Той се спусна до партера така стремглаво, че ако Касандра Лимоне, актрисата с мускулестите прасци, които можеха да ти сцепят главата, провеждаше тренировката си тук, Фрик не би могъл да я избегне и би я съборил с такава сила, че да се потроши цялата.

Той скочи от последното стъпало, плъзна се по мраморния под и се спря пред основната коледна елха, която виждаше за пръв път. Пет-шест метра високо, украсена изключително с червени, сребърни и кристални играчки, дървото спираше дъха, дори когато гирляндите му от електрически лампички не светеха.

Ослепително красивата гледка на елхата не би била достатъчна да го накара да се спре за повече от секунда в бягството си, но докато се взираше в блестящото вечнозелено дърво, той осъзна, че стиска нещо в дясната си ръка. Отвори пръсти и видя предмета, връчен му от мъжа в огледалото, смачкания предмет, който той бе сигурен, че бе захвърлил на пода на тавана.

Нещо едновременно гладко и грапаво на пипане, съвсем леко, но не беше умрял бръмбар, нито змийска кожа, нито крило на прилеп, нито някаква друга съставка за отварата на вещица, каквато той бе очаквал. Просто една смачкана на топка снимка.

Той я разгъна и я изглади с треперещите си пръсти.

С назъбени ръбовете, сякаш беше изтръгнат от рамка, портретът беше на хубава жена с тъмна коса и тъмни очи. Той не я познаваше.

Фрик знаеше от опит, че това как хората изглеждат на снимки няма нищо общо с действителността. И все пак от милата усмивка на тази жена той заключи, че тя има добро сърце, и му се дощя да я познава.

Амулет със зла магия, компрес с отровно биле, предназначено да измъкне безсмъртната душа от всеки, който я има, вуду кукла, връзка с обекта за черна магия, сатанинска щуротия или каквото и да било друго странно или кошмарно чудо, което човек би могъл да очаква да получи от един обитател на огледала, биха били по-малко изненадващи и озадачаващи от тази смачкана снимка. Той нямаше ни най-малка представа коя е тази жена, какво би трябвало да предвещава нейната снимка, как би могъл да установи нейната самоличност или какво би могъл да спечели или загуби, като научи името й.

Страхът му леко намаля от успокояващия ефект на лицето на жената от снимката, но когато вдигна очи от нея към елхата, ужасът отново го обзе. Нещо в елхата се размърда. Не се движеше от клон на клон, нито под прикритието на зелените сенки между клоните. Нещо се случваше в украшенията. Всяко сребърно звънче, всяка сребърна тръба, всяка сребърна висулка бяха като триизмерно огледало. Едно безформено, призрачно отражение се носеше по тези лъскави повърхности напред-назад и нагоре-надолу по дървото.

Само нещо, което летеше в кръг из фоайето, като ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от дървото, би могло да създаде такова отражение. Ала той не виждаше нищо във въздуха — нито огромна птица, нито прилеп, чиито крила имаха размерите на знамена, нито коледен ангел, нито Молох, така че, изглежда, кръжащата сянка се плъзгаше вътре в украшенията и се надигаше като вълна по едната страна на елхата и се спускаше по другата.

Макар и не толкова лъскави като сребърните, червените украшения бяха също като огледала. Същата сянка се движеше на талази и по техните издутини с формата на захаросани ябълки и по рубинените им плоскости, напомняйки на пулсиращо кръвотечение.

Фрик се досети, че това, което го следеше сега — ако изобщо нещо го следеше, — бе същото от винарската изба.

Целият настръхна от ужас.

В един от фентъзи романите, които обичаше, Фрик бе прочел, че призраците могат да се появят по своя воля, но не могат да задържат за дълго материализираната си форма, ако човек не се съсредоточи върху тях, че удивлението и страхът на живите им дават сила и издръжливост.

Бе прочел, че вампирите не могат да влязат в дома ти, ако някой отвътре не ги покани да прекрачат прага.

Бе прочел, че зла същност може да се освободи от оковите на ада и да проникне в човек от този свят през поставката на дъска за викане на духове не ако просто задаваш въпроси на мъртвите, а само ако си достатъчно невнимателен да изтървеш нещо като „ела при нас“ или „присъедини се към нас“.

Бе прочел цяла камара глупости, повечето от които навярно бяха съчинени от тъпи писатели, които се опитваха да забогатеят, като продадат тъпите си сценарии на тъпите продуценти.

Въпреки всичко Фрик бе завладян от убеждението, че ако не извърне погледа си от елхата, привидението в стъклените украшения щеше да започне да се движи все по-бързо и по-бързо и да набира все повече мощ с всяка изминала секунда, докато, подобно на серия от гранати, украшенията щяха да избухнат едновременно и да го набучат с десетки хиляди парченца, при което всяко от остриетата щеше да вкара в тялото му частица от тази пулсираща сянка, която щеше да се всели в кръвта му и да му стане господар.

Той изтича покрай елхата и излезе от кръглото фоайе при парадния вход.

Фрик натисна ключа за осветлението в северния коридор и заскърца с гумените подметки на маратонките си по излъсканите варовикови плочи на пода. Той тичаше с все сила покрай дневната, стаята за чай, интимната трапезария, грандиозната трапезария, стаята за закуска, килера на иконома, кухнята чак до края на северното крило, като този път не поглеждаше нито назад, нито настрани.

Освен дневната, в която членовете на персонала почиваха и обядваха, и професионално оборудваното перално помещение, в партера на западното крило се помещаваха и стаите и апартаментите на живеещите в имението служители.

Прислужничките, госпожа Санчес и госпожа Норбърт, щяха да отсъстват до сутринта на двайсет и четвърти. Той и без това не би отишъл при тях. Не че бяха лоши, но едната постоянно се кикотеше, а другата разправяше истории за родната си Северна Дакота, която изглеждаше на Фрик по-безинтересна и островната република Тувалу с вълнуващия й износ от кокосови орехи.

Госпожа и господин Макбий бяха работили много дълго и усилено днес. Вероятно вече спяха и Фрик не искаше да ги безпокои.

Той стигна до вратата на господин Труман, който съвсем наскоро го бе поканил да го търси за помощ по всяко време на деня и нощта и към когото той бе решил да се обърне още от момента, когато побягна от тавана. Но ето че Фрик изведнъж се разколеба. Мъж излиза от огледалото, лети между гредите на тавана, някакъв дух обитава украшенията на елхата, наблюдава го и може да избухне — Фрик не можеше да си представи как някой би повярвал на такава фантастична безсмислица, особено пък бивш полицай, наслушал се на безброй измислици на лъжливи престъпници и откачени отрепки.

Фрик се разтревожи за момент дали няма да поискат да го приберат в лудницата. Никой не смята, че мястото му е там. Ала в рода му имаше един случай на затваряне в лудница. Някой щеше да си спомни едно от преживяванията на Псевдомама и като погледнеше Фрик, можеше да си помисли: Ето един смахнат, готов за затваряне.

И което е още по-лошо, той бе излъгал господин Труман преди и сега ще трябва да си признае за това.

Той не бе разказал за разговорите си с непознатия от телефона, защото дори те бяха прекалено странни и съвсем не бяха за вярване. Бе се надявал, че ако се ограничи само с пъхтенето на перверзния тип, господин Труман ще проследи източника на обажданията, ще хване мръсника — ако непознатия действително беше перверзник — и щеше да разгадае тази невероятна история.

Господин Труман го бе попитал дали му е казал всичко и Фрик бе заявил:

— Разбира се. Беше само пъхтенето.

Което си беше чиста лъжа.

Сега Фрик трябваше да признае, че както казват полицаите, е спестил част от истината, а полицаите по телевизията не обичат лъжци, които крият информация. От тук нататък господин Труман щеше да започне с право да го подозира, чудейки се дали синът на най-голямата кинозвезда в света не бе на път да се превърне в престъпник.

Щеше да му се наложи да разкаже на господин Труман за непознатия, за Робин Гудфелоу, който всъщност беше Молох, за да го подготви за безумната история, случила се на тавана.

Прекалено много безумни обяснения наведнъж за когото и да било, да не говорим на обезверен бивш полицай, който се е нагледал на всякакви гадости и мрази лъжливи боклуци. Като не беше казал цялата истина на господин Труман тази вечер, Фрик се бе поставил сам натясно, както правят винаги глупаците в тъпите полицейски филми, независимо дали са виновни, или невинни.

Лъжите няма да ти докарат нищо друго, освен мъка.

Тъй, тъй, тъй.

Единственото доказателство за историята му беше смачканата снимка на хубавата жена с милата усмивка, която му бе пъхната в ръцете от мъжа от огледалото.

Той се загледа във вратата на апартамента на господин Труман.

После сведе очи към снимката.

Снимката не доказваше нищо. Може да я бе взел от всекиго и отвсякъде.

Ако мъжът от огледалото му бе дал магически пръстен, с който да може да се превърне в котка, или пък му беше дал двуглава жаба, която може да говори английски с едната глава и френски — с другата, и да пее песните на Бритни Спиърс със задника си, ето това щеше да бъде доказателство.

Снимката не беше нищо повече от една смачкана хартия. Нищо повече от портрета на една хубава жена с прекрасна усмивка, една непозната.

Ако Фрик разкажеше за случилото се на тавана, господин Труман щеше да си помисли, че е пушил марихуана. Щеше напълно да изгуби доверието му.

Без да почука, той обърна гръб на вратата.

В тази битка той беше сам. Да бъде сам не беше нищо ново за него, но взе вече да му омръзва.