Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014)
Разпознаване и корекция
filthy (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Лицето

Американска, първо издание

Превод: Стоянка Илчева

Коректор: Мила Томанова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Предпечатна подготовка: Валентин Траянов

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 34,5

Печатница „Симолини“

ИК „Колибри“, София, 2013

ISBN: 978-619-150-156-4

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Арменският ресторант на булевард „Пико“ имаше атмосферата на еврейски магазин за деликатеси, меню, предлагащо такива вкусни ястия, че би накарало осъдения на смърт да изяде с усмивка последната си вечеря, и повече неуниформени детективи и дейци на филмовата индустрия, събрани на едно място, отколкото биха могли да се намерят където и да било извън съдебната зала, в която се разглежда делото на последната звезда, убила съпружеската си половинка.

Когато Итън пристигна, Хазарт Янси го чакаше в едно сепаре до прозореца. Дори седнал той изглеждаше толкова грамаден, че би могъл да получи главната роля в Невероятният Хълк, ако Холивуд решеше да го пресъздаде в черна версия.

На Хазарт вече му бяха сервирали мезето — двойна порция кюфтета от смлян нахут със салата от краставици, домати и туршия от ряпа.

Итън седна срещу грамадния детектив и Хазарт подхвана разговора:

— Чух, че в новините пишело за твоя шеф, че са му платили двайсет и седем милиона за последните два филма.

— По двайсет и седем милиона за всеки. Той е първият, който пробива тавана от двайсет и пет милиона.

— Няма да умре гладен — изсмя се Хазарт.

— Отгоре на това получава нещо и от задкулисната част.

— С такива пари може да си осигури задкулисните части на когото си поиска.

— Това е израз от бизнеса, който означава, че за филми с голям касов успех той получава част от печалбата, понякога дори и процент от брутния доход.

— И какъв може да бъде размерът му?

— Според Дейли Варайъти някои от филмите му са имали такъв огромен международен успех, че делът му е достигал до към петдесет милиона.

— Започнал си да четеш филмовата преса, значи.

— Помага ми да се ориентирам колко голяма е мишената, в която сам се превръща.

— Не ти е лека работата. По колко филма прави на година?

— Никога по-малко от два. Понякога и три.

— Бях намислил да излапам толкова много за негова сметка, че господин Чанинг Манхайм да забележи и да те уволни за неоправдани плащания с кредитната му карта.

— Дори и ти не можеш да изядеш мезе за сто хиляди долара.

Хазарт поклати глава:

— Великият Чан. Може да съм вече демоде във вкусовете си, но не ми се струва толкова готин, че да заслужава петдесет милиона.

— Той притежава също и телевизионна компания, която произвежда три редовни предавания за най-големите мрежи и четири — за кабелната телевизия. Печели по няколко милиона на година от Япония, като участва в телевизионни реклами за най-популярната им бира. Продава своя марка спортно облекло и много други. Агентите му наричат парите от дейностите извън актьорството „допълнителни източници на приходи“.

— Хората просто го заливат с пари!

— Никога няма да му се наложи да търси преоценени стоки.

Когато сервитьорката се приближи до масата им, Итън си поръча сьомга по марокански с кускус и студен чай.

Поръчката на Хазарт беше толкова голяма, че моливът на сервитьорката се изтъпи: сух таратор, хайвер от нахут и сусамено семе, сарми с лозови листа, турски питки, мароканска морска яхния…

— Моля, също и две бутилки оранжина.

— Единственият човек, когото съм виждал да яде толкова много — подразни го Итън, — беше една балерина, страдаща от булимия. Тя тичаше в тоалетната да повръща след всяка чиния.

— Аз само опитвам и никога не си обличам пачка. — Хазарт сряза последното кюфте от мезето. — Та що за тъп задник е великият Чан?

Заглушаващият шум от останалите разговори в ресторанта подсигуряваше на Итън и Хазарт почти същата защита срещу подслушване, както ако се намираха на самотен пустинен хълм.

— Не можеш да го мразиш — отвърна Итън.

— Това ли ти е най-големият комплимент за него?

— Работата е там, че в действителност той няма въздействието, което има от екрана. Не събужда никакви чувства, били те положителни или отрицателни.

Хазарт лапна половин кюфте и измънка от задоволство.

— Значи има вид, но няма съдържание.

— Не е съвсем така. Просто е ужасно… постен. Щедър е към персонала си. Не е арогантен. Но има… някаква безтегловност в него. Не се замисля как се отнася към хората, дори към собствения си син, но безразличието му не е злонамерено. Той не е преднамерено лош човек.

— При тези пари и това обожание човек очаква чудовище.

— Не е такъв случаят при него. При него…

Итън млъкна и се замисли. През месеците, в които беше работил за Манхайм, той не бе говорил толкова дълго, нито толкова откровено за него пред никого.

Двамата с Хазарт бяха работили заедно под куршумите и бяха разчитали един на друг при смъртна опасност. Той можеше да каже какво мисли, без да се страхува, че думите му ще се разчуят.

Пред такава сигурна публика той искаше да опише Лицето не само възможно най-откровено, но и проницателно. Докато обясняваше на Хазарт що за човек е Манхайм, той се надяваше да обясни по-пълно същността на актьора и на себе си.

Сервитьорката донесе студения чай и оранжините и чак тогава Итън продължи:

— Той е самовглъбен, но не по начина, типичен за кинозвездите, не така, че да изглежда себичен. Изглежда, че парите го блазнят, но ми се струва, че не го интересува какво другите мислят за него, нито пък славата. Действително е самовглъбен, напълно, но… все едно е изпаднал в състояние на медитация според учението на дзенбудизма.

— На дзенбудизма?

— Точно така. Сякаш смисълът на живота му е във връзката му с природата, с Космоса, но не и с други хора. Той винаги изглежда като изпаднал в полумедитативно състояние, частично отнесен подобно на някой псевдойога, който се прави, че не е от този свят, само че при него това е искрено. Ако той се вглъбява постоянно във Вселената, това му дава сигурност, че и тя се вглъбява в него, че очарованието им е взаимно.

Хазарт приключи с последното кюфте и рече:

— Спенсър Трейси, Кларк Гейбъл, Джими Стюарт, Богарт и те ли са витаели в облаците, без никой да ги разбере, или в онези дни кинозвездите са били истински мъже, стъпили здраво на земята?

— И днес има истински хора в тези среди. Познавам Джоди Фостър и Сандра Бълок. Те ми се виждат истински.

— И знаят как да побеждават — добави Хазарт.

Наложи се две сервитьорки да донесат храната.

Хазарт се усмихваше и кимаше при поставянето на всяко блюдо пред него.

— Браво, браво. Много добре. Чудесно. Отлично.

Споменът за куршума в корема му разваляше апетита на Итън. Той чоплеше в чинията си със сьомга по марокански с кускус и отлагаше повдигането на въпроса за Ролф Рейнърд.

— Каза, че си стъпил с един крак на шията на някакъв мръсник. Какъв е случаят?

— Двайсет и две годишна хубава блондинка удушена и хвърлена в басейна на пречиствателна станция. Наричаме случая Блондинката в басейна.

Всички полицаи, които работят в отдела за убийства, се променят завинаги покрай службата си. Жертвите ги преследват също така тихо и безотказно, както спирохетите пръскат отрова в кръвта.

Хуморът е най-добрата и често единствената защита срещу ужаса. Още при започване на разследването всяко убийство получава смешен прякор, който после се използва при вътрешните разговори в отдела.

Началството никога няма да попита „Как върви случаят с убийството на Ермитруд Потълсби?“. Въпросът винаги ще е „Има ли нещо ново с Блондинката в басейна?“.

Когато Итън и Хазарт разследваха зверските убийства на две лесбийки от близкоизточен произход, случаят бе получил прозвището Двете лес от Фес. Друга млада жена бе завързана върху маса и бе умряла от задушаване, защото в гърлото й бяха натъпкани кълба от метална вълна и гъби, напоени с препарат за миене на съдове. Нейният случай беше наречен Хигиенистката.

За външните хора тези прозвища навярно биха прозвучали като обида. Те не съзнаваха, че на детективите често им се присънваха мъртвите, за които търсеха възмездие чрез закона, или че детективите могат понякога да се привържат така към жертвата, че да изживяват смъртта й като лична загуба. В комичните прозвища не се влагаше нито капка неуважение и понякога те дори изразяваха някаква странна и тъжна обич.

— Удушена — отбеляза Итън за случая Блондинката в басейна. — Това предполага, че убиецът е изпитвал силни чувства. Възможно е да е някой, който е имал любовна връзка с нея.

— Аха, значи не ти е омекнала съвсем хватката в кожените якета и мокасините „Гучи“, които носиш напоследък.

— Нося боти, не мокасини. Щом я е напъхал в басейна с утайката, навярно я е хванал в изневяра и за него тя се е превърнала в помия, в никому ненужен парцал.

— Също навярно е имал сведения за пречиствателната станция, знаел е лесен начин да вкара трупа там. Този пуловер кашмирен ли е?

— Не, памучен. Твоят престъпник работи в станцията, така ли?

Хазарт поклати глава.

— Член на градския съвет е.

Итън изгуби напълно апетита си и остави вилицата.

— Политик? Защо не си намериш някоя скала и да скочиш от нея?

Хазарт пъхна една сарма в пастта си и успя да се ухили, докато дъвчеше, без нито веднъж да си отвори устата. След като преглътна, той рече:

— Вече съм намерил скала и ще го бутна от нея.

— Ако някой падне и се сплеска върху скалите, това ще си ти.

— Прекалено далеч отиде с метафората си — отбеляза невъзмутимо Хазарт и напълни една питка с лъжица хайвер от нахут.

След половин век на абсолютно чисти държавни служители и честна администрация Калифорния напоследък се бе превърнала в такова черно блато на пречиствателна станция, каквото не бе виждано от трийсетте и четирийсетте години на двайсети век, чиято черна страна бе описана от Реймънд Чандлър. Сега, в началото на новото хилядолетие, както на щатско ниво, така и в повечето органи на местно управление корупцията беше достигнала размери, каквито рядко се виждат другаде, освен в банановите републики, само че в този случай ставаше въпрос за бананова република без банани и с претенции за блясък.

Един значителен процент от политиците тук действаха като бандити. Ако бандитите видеха, че си подгонил някого от техните, те тутакси заключаваха, че после ще дойде и техният ред, и използваха властта си да ти видят сметката по един или друг начин.

В друго време на развихрена организирана престъпност Елиът Нес бе обявил война на корупцията и бе повел армия от въдворители на реда, която бе дотолкова неподатлива на подкупи и неотстъпваща пред куршумите, че бе наречена Недосегаемите. В съвременна Калифорния дори и Нес и безупречният му екип биха били унищожени не чрез подкупи или стрелба, а чрез брадвата на жестока бюрокрация и разпространението на клевети, върху които медиите се нахвърлят стръвно, за да започнат любимите си кампании на очерняне на противниците на бандитите, били те на изборни длъжности, или не, към които питаеха нежни чувства, защото им създаваха ежедневно материал за публикуване.

— Ако продължаваше да се занимаваш с истинска работа като мен — продължи Хазарт, — и ти би направил същото.

— Да, но със сигурност нямаше да се усмихвам като теб.

Хазарт посочи към пуловера на Итън.

— Памук от скъпите магазини?

— Памук от обикновен магазин на разпродажба.

— Колко плащаш за чорапите си тези дни?

— Десет хиляди долара.

Итън се бе колебал дали да повдигне въпроса за Ролф Рейнърд. Сега му стана ясно, че не би могъл да направи по-голямо добро на Хазарт от това да го отвлече от самоубийствената му мисия да обвини градски съветник в убийство.

— Виж това. — Итън отвори един среден по размер плик, извади съдържанието му и го подаде през масата.

Докато Хазарт го разглеждаше, Итън му разказа за петте черни кутии, доставени по куриер, и шестата, хвърлена през портата.

— Щом са пратени по куриер, значи знаеш кой е подателят.

— Не. Обратните адреси бяха фалшиви. Кутиите са били оставени в различни куриерски пунктове. Подателят е платил в брой.

— Какво количество поща получава Чанинг на седмица?

— Навярно към пет хиляди парчета. Но почти всичко се изпраща до студиото, където се знае, че той има офис. Има рекламна фирма, която ги преглежда и им отговаря. Домашният му адрес не е тайна, но не е и много известен.

В плика се намираха шест отпечатани компютърни снимки, които Итън бе направил в кабинета си с дигитален фотоапарат с висока резолюция. На първата се виждаше малко бурканче върху бяла покривка. До него лежеше капачката му. Върху покривката бяха наредени предметите, извадени от бурканчето — двайсет и две буболечки с оранжеви черупки на черни точки.

— Калинки? — попита Хазарт.

— Ентомологичното им име е Hippodamia convergens от семейство Coccinellidae. Надали има някакво значение, но го проверих.

Изразът на лицето на Хазарт беше достатъчно красноречив, но той не се сдържа да не възкликне:

— Ама че загадка!

— Този тип си мисли, че аз съм Батман, а той е Гатанката.

— Защо калинките са двайсет и две? Има ли някакво скрито значение в броя им?

— Не знам.

— Живи ли бяха, когато ги получи? — продължи с въпросите Хазарт.

— До една мъртви. Нямам представа дали са били живи при изпращането, но изглеждаше, че е минало известно време, откакто са умрели. Черупките не бяха мръднали, но по-деликатните части на насекомите бяха изсъхнали и се ронеха.

На втората снимка колекция от други, спираловидно оформени, светлокафяви черупки стърчаха под най-различни ъгли върху купчина от сива слуз, изпразнена от черна кутия върху восъчна хартия.

— Десет мъртви охлюва — поясни Итън. — Всъщност два бяха живи, но много изнемощели, когато отворих кутията.

— Този аромат няма да бъде избран за бутилиране от Шанел.

Хазарт замълча, за да пъхне в устата си хапка от морската яхния.

Третата снимка беше на малко бурканче от прозрачно стъкло с капачка на винт. Етикетът му беше махнат, но от капачката се виждаше, че някога е съдържало царска туршия.

Тъй като на снимката не можеше да се разбере какво е мътното му съдържание, Итън поясни:

— Беше пълно с формалдехид, в който плуваха десет парчета от прозрачна тъкан, леко оцветена в розово. Имаха тръбовидна форма. Трудно е да се опишат. Приличаха на миниатюрни екзотични медузи.

— Даде ли ги за изследване в лабораторията?

— Да. И когато отидох за резултата, ме изгледаха странно. Парчетата в бурканчето са били от препуциум.

Челюстта на Хазарт замръзна насред дъвченето, сякаш морската яхния се беше втвърдила като материал за вземане на мерки за зъбна протеза.

— Десет парчета от препуциум от големи мъже, не от бебета — подчерта Итън.

Хазарт задъвка отново, но механично, без предишната наслада и преглътна мъчително.

— Ох, майчице! Колко са големите мъже, които се подлагат на обрязване?

— Няма да ги видиш да чакат на опашка — съгласи се Итън.