Дийн Кунц
Лицето (67)

Глава 67

Професорът, който бе организирал еднодневния семинар по самореклама, се наричаше Робърт Веблър. Той предпочиташе да се обръщат към него като доктор Боб, както бе известен от сбирките за обучение по мотивация, на които обещаваше да превърне обикновените мъже и жени, които се съмняваха в способностите си, в непоколебими машини на егоизма и нечовешките постижения.

Итън и Хазарт намериха професора в почти безлюдния университет. Той седеше в кабинета си и се подготвяше за ораторската си обиколка през януари. Стените на помещението, голямо колкото две стаи, бяха облепени с плакати с портрета на доктор Боб в размер, популяризиран от Йосиф Сталин и Мао Дзедун.

Той беше с обръсната глава, закривени мустаци, бронзов загар, който свидетелстваше за презрението му към меланомата, и избелени с лазер зъби, които блестяха по-силно и от клавишите на осветено с прожектор пиано. С изключение на червените му ботуши от змийска кожа, останалото му облекло както в момента, така и на плакатите беше бяло, включително и ръчният му часовник, който имаше бяла каишка и бял циферблат без числа и дори без чертички за часовете.

Доктор Боб успяваше да превърне отговора на всеки въпрос в минилекция за повишаване на самочувствието и позитивното мислене с такъв успех, че на Итън му се дощя Хазарт да го арестува с обвинение за престъпно използване на клишета и практикуване на безидейна философия.

Той бе шарлатан от класа, но бе много далеч от убиец. Жадуваше за истинска, а не за позорна слава. Ако бе поставен на мястото на Доналд Дък, който понякога се бе опитвал да убие вбесяващите го Чип и Дейл, доктор Боб би се заел да ги мотивира да се откажат от навиците си на гризачи и да се превърнат в успешни предприемачи.

Той подари на Итън и Хазарт книги с автограф, съдържащи последните му мотивационни речи, и заяви, че ще бъде първият автор, построил пирамида от книги от серията „Помогни си сам“, с която да спечели Нобеловата награда за литература.

Докато успеят да избягат от кабинета на доктор Боб, да намерят кофа за боклук, в която да изхвърлят книгите и да се върнат при колата, стрелките на часовника на контролното табло и на ръката на Итън се преместиха в синхрон до 3,41.

В пет часа последният член на домашния персонал щеше да си тръгне. Фрик щеше да остане сам в Палацо Роспо.

Итън си помисли дали да не се обади на пазачите в стаята за охраната в задната част на имението. Единият от тях можеше да отиде в къщата и да стои при момчето.

Тогава обаче щеше да остане само един пазач, който да следи камерите и другите охранителни системи, и нямаше да има кой да направи поредния патрулен обход. На Итън не му се щеше да отслаби така екипа си при сегашните условия.

Той продължаваше да вярва, че незнайният партньор на Рейнърд, дори да бе решил да продължи да действа, нямаше да го направи преди четвъртък следобед, когато Лицето щеше да се върне от снимките във Флорида. Местонахождението на Манхайм бе широко известно и често се дискутираше в пресата. Всеки, проявяващ достатъчно маниакален интерес към звездата, за да иска да го убие, най-вероятно щеше да знае кога се очаква завръщането му в Бел Еър.

Най-вероятно… но не абсолютно сигурно.

Елементът на съмнение и интуицията на Хазарт, че не могат да разчитат на времето до четвъртък, притесняваха Итън. Той се страхуваше, че някой ще намери начин да проникне през защитата на имението, колкото и непробиваема да бе тя, и да чака невидим вътре, докато Манхайм се прибере.

Дори и най-сигурната защита в крайна сметка беше човешко изобретение, а никое човешко изобретение поради природата на това създание не беше съвършено. Един хитър безумец, тласкан от маниите си и от дивото желание да извърши убийство, бе способен да намери пукнатина дори в защитната преграда около президента на Съединените американски щати.

От това, което Итън знаеше за Рейнърд, той не се бе отличавал с особена хитрост, но човекът, който бе вдъхновил образа на професора от сценария, можеше да бъде перко от висок калибър.

— Ти се прибирай — настоя Хазарт, когато потеглиха от университета. — Закарай ме до „Богородицата на Анджелис“ да си взема колата и аз ще проверя последните две имена сам.

— Не е честно така.

— Ти нали дори не си полицай. Отказа се от всичко това за пари и за шанса да целуваш задника на знаменитости, забрави ли?

— Ти се забърка в тази каша заради мен.

— Не е вярно. Забърках се заради тези — поправи го Хазарт и звънна с трите сребърни звънчета.

Звукът отекна в течността около гръбначния мозък на Итън.

— Няма да се оставя да живея с такива призрачни истории или пък с типове, които влизат в огледала — заяви Хазарт. — Ще намеря някакво обяснение, ще издухам всички мисли за черна магия от главата си и ще стана пак човекът, който бях, какъвто си бях.

Останалите две имена бяха на професори по американска литература отново в различни университети. Те бяха сложени на края на списъка, защото недописаният сценарий на Рейнърд подсказваше, че съучастникът му ще се окаже преподавател по актьорско майсторство или университетски работник, свързан по някакъв друг начин с развлекателната индустрия. Скучни професори по литература, носещи сака от вълнен меланж с кожени кръпки на лактите, пушещи лули и обсъждащи причастията, не приличаха на подходящи кандидати за ролята на преследвачи на знаменитости или убийци.

— Пък може и с тези двамата да не излезе нищо, както и с предишните — рече Хазарт.

Той четеше бележките, които си бе водил по време на разговорите по телефона, докато се пътуваха от професор Фицмартин в „Сидърс-Сайнай“ до доктор Боб.

Бурята бе поутихнала. Вятърът, който бе чупил дърветата, сега само ги люлееше и ги караше да се тресат в очакване на внезапни нови ураганни пориви.

Дъждът валеше с отмерена бързина и ефективност, но без предишната си разрушителна мощ, сякаш в небесата бе станала революция и управляващите воини бяха заменени с бизнесмени.

— Максуел Далтън — продължи Хазарт след малко. — Явно е в отпуск или в командировка в друг университет. Жената, с която говорих, го замества временно и не ми стана много ясно, та ще се срещна със съпругата му. А другият е Владимир Лапута.