Дийн Кунц
Лицето (51)

Глава 51

Корки паркира на грешната улица и извървя под студения дъжд трите преки до дома на триокия урод.

Тази буря беше по-ветровита от понеделнишката, кършеше слабите клончета от палмите, търкаляше една празна пластмасова кофа за боклук по средата на улицата, скъса платното на един навес над прозорец, който зашляпа шумно със свободния си горскозелен край.

Чаените дървета размахваха жилавите си клонки, сякаш се шибаха с камшици и искаха да се саморазкъсат. Пиниите губеха мъртвите си кафяви игли, които кръжаха във вихъра, дарявайки го със способността да жили и дори да ослепява.

Докато вървеше, Корки видя един умрял плъх да се носи по водата, шурнала в канавката. Отпуснатата глава на гризача се извъртя към него и се видя едно празно очно гнездо и една млечно око.

Величествената прекрасна гледка породи в него желанието да намери време да се включи в честването на безредието, да добави малко дяволит хаос от себе си. Копнееше да отрови някое и друго дърво, да пусне в пощенските кутии сеещи омраза листовки, да пръсне пирони под гумите на паркирани коли, да запали някоя къща.

Ала този ден беше определен за други дейности и той имаше много запланувани задачи. В понеделник той бе приел ролята на дяволит негодник, на забавен пакостник, играещ си на нихилизъм, но днес той трябваше да бъде сериозен воин на анархията.

Кварталът беше смесица от най-доброто в американската архитектура от началото на двайсети век, представена от двуетажни къщи с повдигнати входни веранди и класическите калифорнийски едноетажни бунгала, в които се съчетаваха елементи от много архитектурни стилове. Стопаните им проявяваха голямо старание в поддръжката им и ги разкрасяваха допълнително с покрити с тухли пътеки, огради от железни колове, цветни лехи.

За разлика от тях бунгалото на триокия урод се намираше зад полуизсъхнала тревна площ, обрасла по краищата с гъст храсталак. До него водеше напукана и неравна пътека от бетон. Под покрива от мексикански керемиди мръсните заплетени останки от отдавна изпразнени гнезда се свличаха от стрехите, а мазилката по стените бе напукана и олющена и се нуждаеше от обновяване.

Сградата приличаше на собственост на джудже, на което му е писнало да живее под мостовете без никакви удобства, но няма нито знанията, нито трудолюбието, нито чувството за гордост, необходими за поддържането на един дом.

Корки натисна звънеца, но вместо мелодичен звън се чу скърцащото дрънчене на счупен ръждясал механизъм.

Той обичаше това място.

Тъй като Корки се бе обадил предварително и бе обещал пари, триокият урод чакаше на вратата. Той я отвори още преди туберкулозната кашлица на звънеца да бе престанала да дращи по ухото на Корки.

В зейналата дупка на вратата се надвеси уродът, Нед Хокънбери, с намусена физиономия и провиснало шкембе, боси крака четирийсет и трети размер, облечен със сиво долнище на анцуг и концертна тениска на траш метъл групата „Мегадет“. Той рече:

— Приличаш на буркан с горчица.

— Вали — отбеляза Корки.

— Грозен си като пъпка на гъза на Годзила.

— Ако те е страх, че ще ти намокря килима…

— Този килим е такава хубост, че цяла тълпа фиркани да се издрайфат и да се изпикаят на него, няма да му навреди.

Хокънбери се обърна и се затътри към хола. Корки влезе и затвори вратата след себе си.

Килимът изглеждаше така, сякаш беше покривал пода в хамбар.

Ако дойдеше ден колекционерите и музеите да започнат да събират мебели с пластмасово покритие, имитиращо махагон и тапицирано със синтетичен плат на зелени и сини райета, Хокънбери щеше да забогатее. Двата най-хубави предмета в хола бяха едно кресло, обсипано с трохи от царевичен чипс, и телевизор с голям екран.

Прозорците бяха малки и наполовина покрити с пердета. Всички лампи бяха загасени, единствената светлина идваше от телевизионния екран.

На Корки му беше приятно в мрака. Въпреки привързаността си към хаоса той се надяваше никога да не му се наложи да види вътрешността на тази къща посред бял ден.

— Последната информация, която ми даде, е точна, доколкото мога да я проверя — рече Корки, — и много полезна.

— Казах ти, че познавам къщата по-добре, отколкото онзи скапан актьор познава пишката си.

До уволнението си с щедра компенсация за предварително прекратен трудов договор заради това, че бе правил номера, оставяйки съобщения на телефонния секретар на линията, която работодателят му бе заделил за обаждания от мъртвите, Нед Хокънбери бе работил като пазач в Палацо Роспо.

— Казваш, че са назначили нов началник на охраната. Не мога да гарантирам, че той не е променил някои от процедурите.

— Разбирам.

— Носиш ли ми двайсетте хиляди?

— Да, тук са. — Корки измъкна ръката си от огромния ръкав на мушамата си и бръкна в един от вътрешните джобове да извади плика с пари — второто възнаграждение за Хокънбери.

Макар да бе донякъде прикрито от високо закопчаната жълта яка на мушамата и шапката с периферия за предпазване от дъжд, по лицето на Корки трябва да се бе изписало повече от презрението, отколкото бе възнамерявал да покаже.

Кървясалите очи на Хокънбери се замъглиха от самосъжаление и пластилиновото му лице се намачка на повече и по-дълбоки бразди:

— Не бях такава отрепка преди. Нямах шкембе. Бръснех се всеки ден. Поддържах се чист. Тревата в градината ми беше зелена. Онова копеле ме уволни и ме съсипа.

— Нали каза, че Манхайм ти е дал щедра компенсация за предварително прекратения трудов договор?

— Накара ме да си продам душата, както сега вече ми е ясно. А и Манхайм не взе като истински мъж да ме уволни лично. Накара щурото си гуру да го направи.

— Мин дю Лак.

— Точно така. Мин ме заведе в розовата градина и ми наля чай. И аз го изпих от учтивост, въпреки че имаше вкус на пикня.

— Ти си един истински джентълмен.

— Седим си значи на масата, заобиколени от рози, с бяла дантелена покривка и скъпи чаши…

— Звучи добре.

— … и той ми разправя да се погрижа за душата си. Аз не само се отегчавам до смърт, ами си мисля и че Мин е по-откачен, отколкото съм подозирал, и изведнъж, цели петнайсет минути по-късно, осъзнавам, че става дума за уволнение. Ако ми беше казал от самото начало, нямаше да има нужда да му пия пикливия чай.

— Много травматизиращо наистина — Корки се престори, че му съчувства.

— Не бях травматизиран, бе, пъпко лайняна. За какъв ме имаш? Да не съм педал, който се надрисква от мъка, щом някой го погледне накриво? Не бях травматизиран, а урочасан.

— Урочасан?

— Урочасан, прокълнат, омагьосан — каквото искаш го наречи. Идиотът Мин дю Лак има дяволски способности. Той ме съсипа завинаги в розовата градина. Оттогава насам непрекъснато се плъзгам надолу към пропастта.

— На мен ми прилича на обикновен холивудски мошеник.

— Слушай мен, тази невестулка е истински зъл магьосник, който ме урочаса.

Корки подаде плика с парите, но после дръпна ръката си, когато урочасаната отрепка посегна към него.

— Един момент.

— Не се опитвай да ме разиграваш — рече Хокънбери, надвесен над Корки и намусен, сякаш някой току-що бе откраднал яйцата, снесени от кокошката му.

— Ще си получиш парите — увери го Корки. — Искам само да чуя как си се сдобил с третото си око.

Хокънбери имаше само две свои очи, но на верижка на врата му висеше нечие чуждо око.

— Вече два пъти ти го разказвах.

— Обичам да го слушам. Много хубаво го разказваш. Разсмиваш ме.

Смръщвайки лице до степен, в която заприлича на китайската порода куче със сбръчкана кожа шар пей, Хокънбери се опита да си представи себе си в ролята на разказвач и идеята, изглежда, му хареса.

— Преди двайсет и пет години започнах да работя в охраната на рокгрупи, пътуващи по турнета. Не че съм ги планирал или ръководил. Не съм по тази част.

— Ти винаги си бил бияч — предвари го Корки.

— Да, винаги съм бил бияч. Внушавал съм страх на откачените фенове, дето са се надрусали до безумие. Пазил съм по турнетата на „Ролинг Стоунс“, „Мегадет“, „Металика“, Ван Хален, Алис Купър, Мийт Лоуф, „Пинк Флойд“…

— „Куин“, „Кис“ — добави Корки, — дори и на Майкъл Джаксън, когато все още беше Майкъл Джаксън.

— И на Майкъл Джаксън навремето, когато все още беше Майкъл Джаксън, ако изобщо някога е бил — съгласи се Хокънбери. — Та това се случи по време на едно триседмично турне с… Не си спомням добре. Може да бяха „Игълс“ или „Пийчис и Хърб“.

— Или пък Кептън и Тенил.

— Може. Някоя от тия трите групи. Тълпата взе веднъж, че се надруса така яко, че замалко да им се пръснат ташаците, много страшна дрога се въртеше във въпросната вечер.

— И ти усети, че може да се втурнат към сцената.

— И аз усетих, че може да се втурнат към сцената. Достатъчно е един идиот пънкар с паниран мозък да се хвърли към групата и мелето започва.

— Човек трябва да го предвари — подкрепи го Корки.

— Да го предвари, да го събори в мига, когато понечи да тръгне, или още двеста перковци ще го последват.

— Та този синекос пънкар…

— Кой разказва тази история? — възропта Хокънбери. — Аз или ти?

— Ти. Тя си е твоя. Ама на мен много ми харесва.

В знак на възмущение от прекъсванията Хокънбери се изплю на килима.

— Та този синекос пънкар се напъна да скочи на сцената и да се опита да се приближи до „Пийчис и Хърб“…

— Или до Кептън.

— Или до Тенил. Аз му виквам, хвърлям се към него, а той ми показва кукиш, тъпакът му с тъпак, което ми дава пълното право да му фрасна един. — Хокънбери вдигна юмрук, огромен като свински бут. — Стоварих му Булуинкъл с всичка сила по мутрата.

— Наричаш десния си юмрук Булуинкъл.

— Да. А левия — Роки. Роки така и не ми потрябва. Цапардосах го с Булуинкъл така яко, че едно от очите му изхвръкна. Изненада ме, но въпреки това успях да го хвана. Изкуствено око. Пънкарят припадна, а аз задържах окото. Поръчах да ми направят медальон от него.

— Медальонът е страхотен.

— Изкуствените очи не са направени от стъкло. Те са тънки пластмасови черупки. Ирисът е нарисуван на ръка от вътрешната страна. Много са готини.

— Много — съгласи се Корки.

— Накарах един приятел художник да ми направи стъклена топка, в която да държа окото, за да не се разваля. Това е цялата история. Дай ми сега двайсетте хиляди.

Корки му подаде увитата в найлонова торбичка бала пари.

Също както бе сторил с първоначалната сума от двайсет хиляди по време на първата от предишните им три срещи, Хокънбери обърна гръб на Корки и се отправи към масата в къта за хранене, за да преброи една по една новите стодоларови банкноти.

Корки го застреля три пъти в гърба.

Хокънбери се строполи на пода и постройката се разтресе.

Падането на едрия мъжага вдигна по-голям шум от изстрелите, защото пистолетът имаше заглушител, който Корки бе купил от един грижещ се за оцеляването си анархист със солидни връзки сред една войнствена група, бореща се срещу яденето на телешко месо. Те произвеждаха заглушителите както за собствена употреба, така и за набиране на средства. Всеки изстрел прозвуча, все едно че някой бе изфъфлил думата сопа.

Това бе оръжието, с което той бе ранил майката на Ролф Рейнърд в ходилото.

Предвид страховитите размери на Хокънбери, Корки не можеше да разчита на шиша за разбиване на лед да свърши работата.

Той се приближи към якия като бик мъжага и изстреля в него още три куршума, за да е сигурен, че в Роки и Булуинкъл не е останал никакъв замах.