Дийн Кунц
Лицето (69)

Глава 69

Итън разговаряше в кухнята с господин Сатър за вечерята, ала майстор-готвачът беше като глух и вцепенен от яд, чиято причина отказваше да обясни. Единствените му думи бяха:

— Мой докладна на тоз въпрос пристига по поща, инспектор Труман. — Нито дума за същността на въпроса. — Пристига по поща мой разпален докладна. Аз отхвърлям да принизявам се с кавги като обикновен готвач. Аз съм майстор и обявявам мой презрение като джентълмен със съвременно перо, не в твой очи, а зад гърба.

Езикът на Сатър не беше толкова развален, когато не беше ядосан или възбуден, но в много редки случаи можеше да се чуе по-гладката му реч.

Само за десет месеца Итън бе разбрал, че не трябва да упражнява натиск върху майстора по повод на какъвто и да било проблем, свързан с кухнята. Качеството на блюдата, приготвени от него, наистина оправдаваше изискването му да му се дава свобода като на темпераментен артист. Бурите му идваха и си отиваха, но не оставяха разрушителни следи.

Итън сви рамене в отговор и тръгна да търси Фрик.

Госпожа Макбий не обичаше вътрешната телефонна система да се използва за повикване из цялата къща. За нея беше престъпление да се нарушава изисканата атмосфера на величествения дом, обида за членовете на семейството и отвличане на вниманието за персонала.

— Не сме на работа в канцелария или склад за стоки с намаление — обясняваше тя.

По-високопоставените служители имаха лични пейджъри, по които можеха да бъдат повикани, където и да се намираха в огромното имение. Да ги търсиш по вътрешната телефонна система не се налагаше често.

Ако трябваше да се намери някой от обикновените работници или ако постът на служителя му даваше правото да потърси член на семейството, когато реши, което от домашния персонал включваше само госпожа Макбий, господин Макбий и Итън, то тогава вътрешната телефонна система се използваше за повикване от стая в стая. Започваше се най-напред с трите места, където беше най-вероятно да се открие въпросното лице.

Тъй като наближаваше пет часът, не бяха останали много членове на персонала, чието внимание можеше да бъде отвлечено, а и всички щяха да са си тръгнали след няколко минути. Фрик беше единственият член на семейство Манхайм, намиращ се в къщата. Съпрузите Макбий бяха в Санта Барбара. Въпреки това Итън се чувстваше задължен да спазва стандартните процедури от уважение към традицията и госпожа Макбий и защото беше убеден, че ако повика Фрик във всички стаи едновременно, милата дама в Санта Барбара щеше веднага да разбере какво е станало и кратката й отпуска щеше да бъде помрачена от ненужно безпокойство.

Итън вдигна един от телефоните в кухнята и с помощта на копчето за вътрешната телефонна система потърси Фрик в апартамента му на третия етаж. После го потърси в стаята с влакчетата — Там ли си, Фрик? Господин Труман се обажда, — след това в прожекционната зала и накрая в библиотеката. Отникъде не получи отговор.

Макар че Фрик никога не се цупеше и още по-малко се държеше невъзпитано, той може по някаква своя причина да бе решил да не отговаря на повикването, дори да го беше чул.

Итън реши да обиколи къщата от горе до долу главно за да намери момчето, но също и за да се увери, че в общи линии всичко е както трябва.

Започна от третия етаж. Не влизаше във всяка стая, но поне отваряше вратата, надничаше вътре и всеки път извикваше името на момчето.

Вратата на апартамента на Фрик беше отворена. След като обяви присъствието си на два пъти и не получи отговор, Итън реши, че тази вечер съображенията за сигурността вземат връх над домашния етикет и правото на членовете на семейството да не бъдат ненужно безпокоени. Той обиколи апартамента на Фрик, но не намери нито него, нито нещо нередно.

На път през източното крило към северния коридор в посока към главното стълбище Итън три пъти спря, за да се огледа и ослуша, подтикнат от лазещи тръпки по тила и чувството, че не всичко е толкова наред, колкото изглеждаше.

Тишина. Безмълвие.

Той затаи дъх, но чу само ударите на сърцето си.

Игнорирайки този вътрешен ритъм, той не долавяше нищо реално, само движение и шум, породени от въображението му — прокрадващо се движение в старинното огледало над един бюфет наблизо; едва доловим глас като онзи по телефона предишната вечер, само че още по-тих, който го зовеше не от стая на третия етаж, а от острия завой по пътя към вечността.

В огледалото не се показа друго отражение, освен собственото му, нямаше неясни форми, нито приятел от детинство.

Когато отново си пое дъх, далечният глас, който съществуваше само във въображението му, престана да се чува и там.

Той слезе по главното стълбище на втория етаж и намери Фрик в библиотеката.

Момчето четеше книга, седнало в кресло, което беше преместено от обичайното му място — гърбът му се опираше плътно до елхата.

Когато Итън отвори вратата и влезе, Фрик се сепна, но се опита да се престори, че просто се намества в креслото. Див ужас го бе накарал да се ококори и да стисне силно зъби за момент, докато осъзнае, че това е Итън, а не някой друг.

— Здравей, Фрик. Какво става? Аз ти позвъних по вътрешната телефонна система тук преди малко.

— Не съм чул, ъъъъъъ, нищо не е звъняло — отвърна момчето, лъжейки толкова бездарно, че ако го бяха подложили на тест с детектор на лъжата, машината навярно би експлодирала.

— Защо си преместил креслото?

— Креслото ли? Ъъъ, не съм го местил, така го намерих, беше си тук.

Итън седна на ръба на друго кресло.

— Да нямаш някакви проблеми, Фрик?

— Какви проблеми? — попита Фрик, сякаш не знаеше значението на думата.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш? Нещо тревожно? Изглеждаш не на себе си, Фрик.

Момчето отмести поглед от Итън към книгата. После затвори я и я сложи на скута си.

Като полицай Итън отдавна се беше научил да бъде търпелив.

Фрик отново го погледна в очите и се наведе напред на стола. Изглежда, се канеше да прошепне нещо съзаклятнически, но се поколеба и се изправи. Беше се приготвил да разкрие нещо, но се бе отказал. И само сви рамене:

— Не знам. Може би съм притеснен, защото баща ми си идва в четвъртък.

— Но това е хубаво, нали?

— Разбира се. Само че е и много притеснително.

— Защо?

— Ами ще доведе и приятели. Както винаги.

— Не ти ли харесват приятелите му?

— Нямам нищо против тях. Те всички играят голф и са луди по спорта. Татко обича да си говори с тях за голф, футбол и за други такива неща. Това му помага да се отпусне. Компанията на приятелите му е нещо като клуб за него.

Клуб, към който ти не принадлежиш и никога няма да принадлежиш — помисли си Итън и с учудване установи, че гърлото му се свива в съчувствие.

Искаше му се да прегърне момчето, да го заведе на кино, ама на истинско кино навън, а не долу, в миниатюрното копие на киносалона палат „Пантейджес“ в Холивуд, а в някой обикновен кинокомплекс с много зали в него, гъмжащ от деца и родителите им, който ухае на пуканки и на олио, подправено така, че да напомня на аромата на масло, където трябва да провериш дали на стола ти няма залепнали дъвки и бонбони, преди да седнеш, и където при нещо смешно на екрана можеш да чуеш не само собствения си смях, ами и този на публиката.

— Освен това ще доведе и някое момиче — продължи Фрик. — Винаги го прави. Той скъса с последната си приятелка, преди да тръгне за Флорида. Не знам коя ще бъде новата. Може би ще е симпатична. Понякога те са симпатични. Но при всички положения ще е нова и аз ще трябва да свикна с нея, което не е лесно.

Бяха навлезли в опасна територия за разговор между член на семейството и служител. Итън не можеше да прояви съчувствие, като каже нещо, което да разкрие истинското му мнение за Чанинг Манхайм като баща, или да намекне, че приоритетите на кинозвездата са сбъркани.

— Фрик, която и да е новата приятелка на баща ти, няма да е трудно да свикнеш с нея, защото тя ще те хареса. Всички те харесват, Фрик — добави той, съзнавайки, че за това мило и скромно момче тези думи ще са абсолютна новост и най-вероятно то няма да им повярва.

Фрик зяпна от удивление, сякаш Итън бе заявил, че е маймуна, която се прави на човек. Бузите му почервеняха и той сведе сконфузено поглед към книгата на скута си.

Нещо се задвижи и накара Итън да премести погледа си от момчето към елхата зад него. Украшенията се движеха — ангелите се въртяха, клатеха глави, танцуваха.

Въздухът в библиотеката беше неподвижен като книгите на рафтовете. Ако бе друснало слабо земетресение и беше разклатило украшенията, то бе толкова незначително, че Итън не бе го усетил.

Движението на ангелите намаля, сякаш бе причинено от мимолетния въздушен полъх на преминаващо присъствие.

Итън бе обзет от странно очакване, от чувството, че някаква врата за прозрение ще се отвори в сърцето му. Той усети, че е затаил дъх и че тънките косъмчета по опакото на дланите му са се изправили, сякаш привлечени от наелектризирана пръчка.

— Господин Сатър — рече Фрик.

Ангелите замряха и обещаващият прозрение момент премина без проявата на… нищо.

— Моля? — попита с недоумение Итън.

— Господин Сатър не ме харесва — отвърна Фрик в опровержение на идеята, че хората могат да имат по-добро мнение за него, отколкото предполагаше.

— Господин Сатър май никого не харесва — усмихна се Итън. — Но пък готви чудесно, нали?

— Ханибал Лектър^[1] също го бива.

Макар че да си правиш майтап за сметка на колега от старшия персонал не бе редно, Итън се разсмя:

— Може да си на друго мнение, но аз съм сигурен, че ако господин Сатър каже, че е сложил телешко в чинията ти, то ще бъде телешко и нищо повече. — Той се надигна от ръба на креслото. — Та да ти кажа сега — тръгнах да те търся по две причини. Първо исках да те предупредя да не отваряш външните врати от сега до сутринта. Веднага след като си тръгне последният човек от персонала, ще включа алармената система, охраняваща къщата отвън.

Фрик отново се изправи на креслото. Ако беше куче, би наострил уши — толкова ясно му беше какво може да се крие зад тази промяна в графика.

Когато бащата на Фрик беше вкъщи, той решаваше кога да се включи тази система. В отсъствието на Манхайм Итън обикновено я активираше, когато си лягаше — между десет часа вечерта и полунощ.

— Защо толкова рано? — попита Фрик.

— Искам да я понаблюдавам на компютъра как работи. Мисля, че има проблем с промяната на напрежението при контакта с някои от вратите и прозорците. Не е толкова сериозен, че да причинява фалшива тревога, но трябва да се оправи.

Макар че Итън беше по-убедителен лъжец от Фрик, недоверието, което се изписа по лицето на момчето, най-вероятно бе същото, с каквото то се отнасяше към телешкото на господин Сатър.

— Другата причина, поради която тръгнах да те търся — побърза да добави Итън, — бе да разбера дали не искаш да вечеряме заедно, след като сме останали само ние двамата ергени да се мотаем из къщата тази вечер.

Ръководството Стандарти и практики не забраняваше на представители на старшия персонал да вечерят с момчето в отсъствието на родителите му. През по-голямата част от времето Фрик действително вечеряше сам, защото предпочиташе да се храни насаме или по-вероятно защото смяташе, че ще се натрапва, ако помоли да се присъедини към другите. От време на време госпожа Макбий уговаряше момчето да вечеря с нея и господин Макбий, но това щеше да бъде първият случай за Итън и Фрик.

— Наистина ли? — попита Фрик. — Няма ли да си зает с наблюдението на напрежението?

Итън усети лекото ухапване във въпроса и го досмеша, но се престори, че е убеден, че Фрик се е хванал на въдицата за причината му да включи алармената система толкова рано.

— Не, господин Сатър е приготвил всичко. Аз само трябва да го претопля във фурната според неговите инструкции. Кога искаш да вечеряме?

— По-добре по-рано — отвърна Фрик. — В шест и половина?

— В шест и половина. Къде да сложа масата?

Фрик сви рамене.

— Където искаш.

— Ако аз избирам, тогава трябва да се ограничим с дневната за персонала — поясни Итън. — Останалите трапезарии са запазени само за семейството.

— Тогава аз ще избера. — Момчето подъвка долната си устна и рече. — Ще ти кажа по-късно.

— Добре. Аз ще постоя в моя апартамент и после ще отида в кухнята.

— Ще си отворим вино тази вечер, нали? — попита Фрик. — Някое хубаво мерло.

— Ами! Да не искаш още да си стегна куфарите, да повикам такси, да си напиша заповед за уволнение от името на баща ти и да съм готов да се изпаря веднага щом заспиш мъртвопиян?

— Не е нужно той да разбере — рече Фрик. — А и да разбере, ще реши, че това е типично за дете от Холивуд и че е по-добре то да пие алкохол, отколкото да смърка кокаин. Ще ме накара да говоря с доктор Руди, за да провери дали проблемът не води началото си от дните, когато съм бил императорски син в Древния Рим и е възможно да съм бил травматизиран, като съм гледал как тъпи лъвове ядат тъпи хора в тъпия Колизей.

Тази цветиста реч би се видяла на Итън по-смешна, ако не беше убеден, че Лицето навярно би реагирал точно така на пиянството на сина си.

— Баща ти може и да не разбере. Но не забравяй Онази, която не може да бъде измамена.

— Макбий — прошепна Фрик.

— Макбий — кимна Итън.

— Ще пия пепси-кола — примири се Фрик.

— С лед или без лед?

— Без лед.

— Браво. Много добре.