Дийн Кунц
Лицето (60)

Глава 60

Палми разтърсваха перестите си клони, подобно на дърветата, блъскани от урагана във филма Кий Ларго. Автобуси, коли, камиони и джипове задръстваха улиците, чистачките им не успяваха да насмогнат на поройния дъжд, страничните им прозорци се замъгляваха, клаксоните свиреха, спирачките скърцаха при опитите да се вклинят в движението, ту стояха неподвижно, ту се втурваха напред, за да спират след няколко метра. Шофьорите излъчваха силно раздразнение, напомнящо на началната сцена във филма Пропадане, но без лятната жега в него, без Майкъл Дъглас, макар че Итън подозираше, че и Майкъл Дъглас може да е забъркан в тази каша и да се предава постепенно на лудостта подобно на героя си. Под навеса пред една книжарница стояха група боядисани пънкари с щръкнали прически и с обици на веждите, носовете и езиците, облечени в черно, един от тях с цилиндър на главата, което му напомни за другарчетата на гангстерите в Портокал с часовников механизъм. А ето че се появиха и група тийнейджърки, всичките красавици, наслаждаващи се на сезонната си свобода, ходещи без чадъри, с прилепнали към черепа коси, всичките заливащи се в смях, всичките сякаш обзети от предсмъртна възбуда, всичките опитващи се да приличат на Холи Голайтли в нова версия на Закуска в Тифани, този път снимана на пет хиляди километра от първоначалното си местоположение, западния бряг. Мракът на бурята изтъня до здрач по обяд, сякаш някой кинорежисьор симулираше нощни сцени. Осветлението на магазините, неоновите реклами, флуоресцентните лампи, ярките гирлянди от цветни фенери в леко азиатски стил, които украсяваха улиците в духа на толерантна нерелигиозна празничност, фаровете и задните светлини проблясваха по витрините на магазините, по стените на стъклените сгради, които се издигаха в налудничаво предизвикателство към бъдещите земетресения, по мокрия паваж и сякаш покриваха с пайети лъскавия като живак пушек от ауспусите на превозните средства и напомняха на Итън обстановката във филма Блейд Рънър.

Денят беше едновременно прекалено реалистичен и фантастичен — някои места в града бяха огрени, но много повече бяха обвити от мечтите на Холивуд, които внасяха промени на всяка стъпка, и вече нищо не изглеждаше така солидно, както би трябвало да бъде.

Двамата бяха във форда на Итън, бяха оставили служебната кола на Хазарт в „Богородицата на Анджелис“. Тъй като Итън нямаше полицейски права, той не можеше да извива някому ръцете, за да получи информация, но пък партньорът му не можеше едновременно да извива ръце и да шофира.

За да проверят шестте си улики, те трябваше да отидат на места, които не попадаха под юрисдикцията на полицията в Лос Анджелис. Без необходимото разрешение дори Хазарт нямаше напълно законни полицейски права. Ала нямаше време за спазване на протокола.

Хазарт седеше на мястото до шофьора и говореше по телефона. Гласът му се извисяваше от учтив, едва ли не романтичен шепот до гръмотевична настойчивост, но най-често звучеше с дружелюбна непринуденост, докато той използваше неумолимо статута си на детектив, разследващ убийства, за да спечели, изстиска, избута, издърпа, изтръгне съдействие от редица бюрократи във висшето образование.

Всеки колеж и университет в района на Лос Анджелис бе затворен през последните две-три седмици на годината. Само малка част от персонала работеше, за да обслужва студентите, които не се бяха прибрали по домовете си за празниците.

Навсякъде, където се обадеше, Хазарт използваше чар, апели към гражданското съзнание, заплахи и настойчивост, за да се придвижи от едно „нищо не знам“ към друго, но винаги в крайна сметка чуваше някое „знам нещо“, което да помогне на разследването им.

Те вече бяха научили, че професорът по драма, д-р Джонатан Спец-Мог, бе организирал и двете тридневни конференции по актьорско майсторство, за които Ролф Рейнърд бе платил с чекове. Бяха си уредили среща в дома на Спец-Мог в Уестууд и сега пътуваха натам, без да използват синя лампа или сирена.

Докато се опитваше да открие Джералд Фицмартин, който бе организирал тридневната конференция по писане на сценарии, Хазарт се вбеси до такава степен от това как университетските типове в типичен стил го размотаваха, че се наложи да спре за момент, за да не вземе да се удари по челото със служебния си мобилен телефон и да го разбие на парчета.

— Всички университетски готованковци мразят полицаите.

— Докато не им потрябват — рече Итън.

— Да, тогава започват да ни обичат.

— Не че ви обичат, но ако им потрябвате да им спасите кожата, те ще ви търпят.

— Знаеш ли цитата от Шекспир.

— Има много цитати от него.

— Онзи, за това как да направиш света по-добър…

— Като убиеш всички адвокати.

— Да, същият — потвърди Хазарт. — Шекспир не се е замислил обаче кой учи адвокатите.

— Университетските готованковци.

— Да. Ако искаш да направиш света по-добър, трябва да се погрижиш за източника.

Улиците продължаваха да бъдат задръстени с коли. Фордът целуна боята на един черен мерцедес 4х4, но не остави следи единствено поради смазващия като мехлем за устни дъжд.

Итън се сепна, защото му се стори, че вижда Фрик, бродещ сам сред непознати на тротоара. Но като се вгледа по-внимателно, той установи, че момчето е по-малко от наследника на Манхайм и че върви след родителите си.

Това не бе първият случай на припознаване във Фрик, след като бе напуснал болницата. Нервите му се бяха изопнали до крайност от изобилието на странни преживявания.

— Какво става с Блондинката в басейна? — попита Итън. — Получи ли резултата от лабораторията тази сутрин?

— Не съм проверил. Ако имам потвърждение на подозренията ми за градския съветник, няма да мога да си намеря място при мисълта, че съм го оставил да се разхожда свободно и да се дуе, сякаш е избран за господ, което е дори още по-влудяващо, като си представиш колко урни са били натъпкани с фалшиви бюлетини от главорезите му. Ще се обадя в лабораторията утре или вдругиден, когато се оправим с бъркотията, в която се намираме.

— Извинявам се за нея — промълви Итън.

— Ако съжаляваш за това как изглежда носът ти, вземи го оправи. Няма за какво друго да съжаляваш.

— Един обяд и няколко ореховки не са достатъчна компенсация за такова главоболие.

— Не си ти този, който преобърна света ми с главата надолу. Когато някакъв тип от кошмарен сън ми връчва връзка звънчета и после изчезва в огледалото, не ми трябва твоята помощ, за да се ужася.

Хазарт бръкна под якето си с две ръце и дръпна дебелата си памучна фланела.

— Надебелял ли си от вчера? — попита Итън.

— Да. Закусих с влакна от кевлар^[1].

— Никога не съм те виждал да носиш защитна жилетка досега.

— Хрумна ми, че съм успял да избягна повече куршуми, отколкото се полага на човек. Това не означава обаче, че съм престанал да бъда безстрашен.

— Не съм казал, че си.

— Уплашен съм до смърт, но продължавам да бъда безстрашен.

— Така трябва да бъдеш.

— Така трябва да бъдеш, ако искаш да оцелееш — допълни Хазарт.

— И какво му е лошото на носа ми?

— Какво не му е лошо?

Проливният дъжд изведнъж се засили и Итън превключи чистачките на най-високата скорост.

— Имам чувството, че иде краят на света — рече Хазарт.