Дийн Кунц
Лицето (16)

Глава 16

След като затвори железопътните линии, Фрик остави мръсните нацисти да вършат подлите си дела, премина от нереалния свят в стаята с влакчетата в реалността на автомобилната колекция, струваща много милиони долари, в гаража и хукна към стълбите.

Би трябвало да вземе асансьора. Ала този безкабелен механизъм с хидравлично задвижване на кабинката би бил прекалено бавен за обзелото го нетърпение.

Моторът на Фрик направо хвърчеше. Телефонният разговор със странния непознат, когото той бе нарекъл непознатия на телефона, беше високооктаново гориво за момче със скучен живот, трескаво въображение и изобилие от свободно време.

Той не се качваше по стълбите, той ги щурмуваше. Мятайки крака, сграбчвайки перилата, Фрик се носеше нагоре от сутерена, като покоряваше две, четири, шест, осем дълги стълбища, водещи към третия етаж на Палацо Роспо, където беше неговият апартамент.

Изглежда, само Фрик знаеше какво значи името, дадено на голямата къща от първия й собственик — Палацо Роспо. Почти на всички беше известно, че „палацо“ е „палат“ на италиански, но никой, освен може би неколцина придаващи си важност европейски филмови режисьори, нямаше и най-малка представа какво означава „роспо“.

В интерес на истината повечето от гостите, посещаващи имението, изобщо не се интересуваха как се нарича то или какво означава грандиозното му име. Те се вълнуваха от по-важни неща, като касовите приходи в края на седмицата, телевизионните рейтинги, последните рокади в ръководствата на студиата и мрежите, кого да прецакат в новата сделка, която се подготвяше, с колко да го прецакат, как да го омаят, че да не разбере, че го прецакват, как да намерят нов източник на кокаин и дали кариерата им би била още по-блестяща, ако бяха започнали да си правят пластични операции на лицата от осемнайсетгодишна възраст.

Сред малкото, които се бяха замисляли над името на имението, се ширеха противоречиви теории.

Някои смятаха, че къщата носи името на известен италиански държавник или философ, или архитект. Броят на кинодейците, които знаеха каквото и да било за държавници, философи и архитекти, беше почти толкова малък, както и на тези, които биха могли да изнесат лекция за структурата на материята на вътрешноатомно ниво. Следователно тази теория се възприемаше лесно и никой не се опитваше да я обори.

Други бяха сигурни, че Роспо е било или моминското име на любимата майка на първия собственик, или името на шейната, на която е обичал да се пързаля като дете, когато за последен път в живота си е бил истински щастлив.

Трети пък смятаха, че името иде от тайната любов на първия собственик — млада актриса, наречена Вийра Джийн Роспо.

Вийра Джийн Роспо наистина бе съществувала през трийсетте години на двайсети век, макар че истинското й име бе Хилда Мей Глоркал.

Продуцентът, агентът или който й беше дал името Роспо, трябва тайно да е презирал бедната Хилда. „Роспо“ на италиански означаваше „крастава жаба“.

Изглежда, само Фрик знаеше, че Палацо Роспо беше най-деликатният начин на италиански да се нарече къща с името „Домът на господин Жабок“.

Фрик беше проучил въпроса. Той обичаше да знае всичко.

Явно филмовото светило, което бе построило къщата преди повече от шейсет години, беше имал чувство за хумор и беше чел Вятърът във върбите. В тази книга един от героите, на име господин Жабок, живееше в голяма къща, наречена „Домът на господин Жабок“.

Никой от съвременните участници в киноиндустрията вече не четеше книги.

И съдейки по опита на Фрик, никой от киноиндустрията вече нямаше чувство за хумор.

Той се изкачи по стълбите толкова бързо, че се задъха, когато стигна до северния коридор на третия етаж. Това не беше хубаво. Трябваше да спре и да си почине.

Вместо това обаче той продължи да върви бързо към източния коридор, където се намираше неговият апартамент. Антиките, покрай които момчето минаваше на третия етаж, бяха фантастична гледка, макар да нямаха същата музейна стойност, както антиките на долните два етажа.

Обзавеждането в стаите на Фрик беше сменено предишната година. Вътрешният дизайнер на Татко призрак беше развел момчето по магазините. За обновяването на мебелите в неговата част на къщата баща му му беше отпуснал трийсет и пет хиляди долара.

Фрик не беше молил за нови изискани мебели. Той никога не молеше за нищо, с изключение на Коледа, когато бе принуден да попълва детинския формуляр до Дядо Коледа, който баща му настояваше да му бъде даден от госпожа Макбий. Идеята за смяната на мебелите беше изцяло на Татко призрак.

Никой освен Фрик не смяташе, че е лудост да се дадат трийсет и пет хиляди на деветгодишно момче, за да си смени мебелите. Дизайнерът и продавачите се държаха, сякаш беше напълно в реда на нещата всяко деветгодишно дете да разполага с такава сума за същата цел.

Безумци.

Фрик често подозираше, че хората около него, които говореха тихо и приличаха на нормални, всъщност бяха АБСОЛЮТНО ОТКАЧЕНИ.

Всеки предмет в обновения му апартамент беше модерен, лъскав и ярък.

Той нямаше нищо против мебелите и изкуството от миналите времена. Те му харесваха. Ала пет и половина хиляди квадратни метра, отрупани с изящни антики, бяха предостатъчно.

В собствените си владения той искаше да се чувства като дете, а не като старо френско джудже, на каквото понякога му се струваше, че прилича сред всички тези френски антики. Искаше му се да може да вярва, че нещо като бъдещето наистина съществува.

Той имаше на разположение цял апартамент с хол, спалня, баня и дрешник.

Все още задъхан, Фрик изтича през хола. Още по-задъхан той прекоси спалнята си и влезе в дрешника. Дрешникът не беше някакъв мизерен килер. Ако Фрик притежаваше порше, той би могъл да влезе вътре с него.

Ако включеше порше в списъка си с желания до Дядо Коледа, то най-вероятно щеше да бъде паркирано на алеята пред къщата в празничното утро с огромна панделка на покрива.

Безумци.

Макар че Фрик имаше повече дрехи, отколкото му бяха нужни или искаше да има, те заемаха само четвърт от дрешника. Останалата част от помещението беше запълнена с етажерки, на които бяха наредени колекции от фигурки на войници, които му бяха много скъпи, игри в кутии, които му бяха безинтересни, както и видеокасети и дивидита на всички тъпи и скучни детски филми, произведени през последните пет години, които директорите на студиа или хора, които искаха да се подмажат на баща му, му изпращаха като подарък.

В дъното на дрешника шестметровата стена от пода до тавана беше покрита с три библиотечни секции. Той протегна ръка към третата полица в дясната секция и натисна един скрит бутон. Средната секция се оказа тайна врата, която се завъртя и се отвори. Етажерките бяха дълбоки 25 сантиметра, което оставяше проход от около седемдесет и пет сантиметра от двете страни.

На някои от възрастните би се наложило да минават странично през тези отвори. Фрик обаче влизаше безпрепятствено в тайника зад дрешника.

Пространството зад секциите имаше размери метър и осемдесет на метър и осемдесет с врата от неръждаема стомана. Макар да не беше от плътен метал, тя беше дебела десет сантиметра и изглеждаше внушителна.

Вратата беше отключена, когато Фрик я откри преди три години. Сега също беше отключена. Той така и не намери ключ за нея.

Освен обикновената брава вдясно, вратата имаше и втора брава в центъра. Тя се въртеше на 360 градуса и всъщност не беше брава, а ръчка, подобна на онези, които се използват в касите на прозорците.

От двете страни на ръчката имаше два странни предмета, които приличаха на клапани.

Той отвори вратата, светна лампата и влезе в помещение с размери пет на три и половина метра. Това място беше странно в много отношения.

Подът беше покрит със стоманени плоскости. Стените и таванът също.

Тези пластини бяха запоени много прецизно една за друга. Фрик бе изучавал стаята, но не бе успял да открие и най-малката цепнатина или дупчица в спойките.

Вратата имаше гумено уплътнение. Вече остаряло, изсъхнало и напукано, то навярно бе осигурявало навремето херметична изолация между вратата и касата.

От вътрешната страна на вратата беше вградена гъста мрежа, зад която се намираше механизъм, който момчето бе изучавало многократно с помощта на фенерче. През мрежата се виждаха перките на вентилатор, зъбчати колела, прашни лагери и други части, чиито имена Фрик не знаеше.

Той подозираше, че с ръчката от външната страна на вратата се е включвал вентилаторът, който е изсмуквал през клапите всичкия въздух от стаята, докато се е образувало нещо като вакуум.

Не можеше да проумее с каква цел се е използвало това помещение.

Известно време си беше мислил, че това трябва да е бил суфакаториум.

Суфакаториум беше дума, която Фрик си бе измислил. Той си представяше как някакъв зъл гений натиква ужасената си плячка в суфакаториума, затръшва вратата и злорадо изсмуква въздуха от помещението, докато жертвата постепенно умре от задушаване.

В книгите злодеите понякога измисляха сложни устройства и планове за убиване на хора, вместо да използват нож или пистолет, което би било много по-бързо и евтино. Злите мозъци явно бяха не по-малко сложни от лабиринтите в мравуняците.

Или пък някои побъркани убийци се гнусяха от кръвта. Може да им харесваше да убиват, но не и да чистят мръсотията след това. Такива типове биха могли да инсталират таен суфакаториум.

Някои елементи в помещението обаче бяха в разрез с това интересно, макар и отблъскващо обяснение.

Така например бравата от вътрешната страна на вратата отваряше заключената отвън врата. Явно бяха взети мерки да не бъде заключен някой в стаята по грешка, но това също така предотвратяваше и някой нарочно да бъде заключен вътре.

Куките от неръждаема стомана на тавана поставяха друг въпрос. Те бяха забити на два реда по дължината на стаята, като всеки ред се намираше на шейсет сантиметра от стена.

Вглеждайки се в лъскавите куки, Фрик чу, че дишането му се бе учестило както когато бе изкачил на бегом стълбите на четири етажа. Звукът от всяко вдишване и издишване се отразяваше като ехо в металните стени.

Засърбя го между раменете и бързо се разнесе към тила му. Той знаеше какво означава това.

Дишането му също не беше просто учестено. Гърдите му бяха започнали да свирят.

Изведнъж нещо го стегна в дробовете и той се задъха. Свиркането стана по-силно при издишване, отколкото при вдишване. Нямаше никакво съмнение, че това бе астматичен пристъп. Дихателните му пътища се свиха осезателно.

Беше по-лесно да поеме въздух, отколкото да го изпусне. Но за да поеме свеж въздух, трябваше първо да изпусне застоялия.

Той сви рамене, наведе се напред и се опита да изцеди задържания въздух, напрягайки мускулите на гърдите и врата си. Не се получи.

Това беше тежък пристъп.

Той грабна инхалатора, закачен на колана му.

Фрик си спомняше три случая, в които недостигът на въздух бе толкова сериозен, че кожата му беше посиняла и трябваше да му се окаже спешна медицинска помощ. Гледката на посинелия Фрик бе изплашила всички.

Освободен от колана, инхалаторът се изплъзна от пръстите му и падна на пода, тракайки по стоманените пластини.

Докато гърдите му свиреха, той се наведе да го вдигне, зави му се свят и падна на колене.

Толкова трудно си поемаше въздух, сякаш гърлото му беше стиснато от ръцете на убиец.

Разтревожен, но все още не отчаян, той запълзя напред, като опипваше пода с ръце в търсене на помпата. Успя да я хване, но тя се изплъзна между изпотените му пръсти и изтрополя надалече по пода.

Пред очите на момчето всичко заплува, замъгли се и почерня.

Никой не го беше снимал по време на пристъп. Беше му любопитно как изглежда, когато придобие цвета на лавандулата и стане мастиленосин.

Дихателните му пътища се стегнаха още повече. Свиренето в гърдите му изтъня. Вече издаваше звуци, сякаш беше глътнал свирка и тя бе заседнала в гърлото му.

Когато отново се добра до помпата, той я стисна здраво и се изтъркаля по гръб. Лоша идея. Така изобщо не можеше да диша. Нито пък в тази поза можеше да впръска лекарството от помпата.

Над главата му куките лъщяха ли, лъщяха.

Не беше подходящо място за остър астматичен пристъп. Не му стигаше въздух да извика. А и никой не би го чул. Палацо Роспо бе строен солидно — звукът не можеше да мине през стените.

Обзе го отчаяние.