Дийн Кунц
Лицето (84)

Глава 84

На третия етаж, в северния край на западното крило, срещу апартамента от 325 квадратни метра, в който беше спалнята на Лицето, се намираше синята врата, пред която стоеше Итън. Никоя друга врата в къщата не беше като нея.

На Мин дю Лак му се беше присънил правилният нюанс на синьото. По сведения на госпожа Макбий дизайнерът по интериора беше опитал четирийсет и шест нюанса боя, преди духовният наставник да се убеди, че действителността съответства на съня.

Впоследствие се оказа, че необходимият оттенък на синьото беше съвсем същият като на кутиите с макарони „Ронцони“.

Линията за обаждания от мъртвите и свързването й с телефонен секретар не бяха достатъчно според Мин и Манхайм за сериозно изследване на явлението. Беше се наложило да се отдели и специално помещение за все по-сложната апаратура, която се прибавяше към телефонния секретар. Двамата бяха единодушни, че обстановката в това помещение трябва да вдъхва покой, като се започне с цвета на вратата.

Мин го наричаше свято място, а Чанинг Манхайм го бе обявил за неприкосновено.

Ключалката бе от най-простия вид с дупка в бравата. Ако не успееше да избута езика през цепката между вратата и касата, Итън щеше да я разбие с ритник.

Той пъхна една кредитна карта и успя от първия път — синята врата се отвори и разкри стая с размери пет на четири метра и със скрити зад вътрешна стена прозорци. Таванът и стените бяха тапицирани с вата и бяла коприна. Килимът също беше бял. Отвътре вратата не беше синя, а бяла.

В центъра на стаята се намираха два бели стола и дълга бяла маса. Масата и отчасти подът под нея бяха покрити с това, което Фрик би нарекъл лайняна камара от апаратура, последна дума на техниката, допълваща свръхмощен компютър. Всички уреди бяха покрити с бели пластмасови калъфи и марките им бяха заличени с бял лак за нокти. Дори и кабелите бяха бели.

Човек можеше да бъде заслепен като от сняг в тази стая, ако осветлението беше прекалено силно. Скритите в первазите за тавана луминесцентни лампи се включваха автоматично, когато някой влезеше, и бяха нагласени да хвърлят толкова светлина, че коприната по стените да заблести подобно на снежно поле в зимния здрач.

Като току-що назначен служител, в първия си работен ден Итън бе влизал веднъж в тази стая.

Компютърът и останалата апаратура работеха двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата.

Итън седна на един от белите столове.

Сигналната лампичка върху белия телефонен секретар бе угаснала. Линия 24 в момента не се използваше.

Синият екран, в различен от вратата нюанс, беше единственото цветно петно в стаята. Иконките бяха бели.

Той досега не беше работил на този компютър. Програмата, която обработваше входящите обаждания обаче, беше същата както за останалата телефонна система в имението.

За щастие буквите, цифрите и символите на клавиатурата не бяха заличени с бяла боя. Дори сивите клавиши бяха оставени в оригиналния си вид. В сравнение с всичко останало клавиатурата представляваше взрив от цветове.

Итън извика на екрана данните, които му трябваха, по същия начин, както би го направил за линиите от 1 до 23 на компютъра в кабинета си. Искаше да разбере колко телефонни повиквания са получени на линия 24 през последните четирийсет и осем часа.

Той бе информиран, че всяка седмица се получават по пет-шест съобщения на линия 24. Повечето от тях бяха в резултат на грешка или опити за търговски агенти.

Списъкът с обажданията за понеделник и вторник заедно с общия им брой се намираше в началото на колоната — петдесет и шест. Обичайният сбор за десет седмици бе изпълнен за два дни.

Той бе забелязал, че линия 24 е по-натоварена от обикновено, но не знаеше, че тя получава средно повече от едно обаждане на всеки час.

Температурата в тази зона за разговори с мъртвите бе поддържана с голям труд на двайсет градуса. И това идваше от съня на Мин. Тази вечер обаче тук беше по-студено.

Преглеждайки данните, Итън видя, че за нито едно от петдесет и шестте обаждания не беше регистриран номерът, от който идваше. Това означаваше, че те не бяха част от търговска кампания, защото законът забраняваше на търговците да крият номерата си.

Може би някои от тях да се дължаха на грешно набиране от страна на хора, които имаха право да си крият номера. Може би. Но той би заложил всичко, което притежаваше, срещу това. Тези повиквания идваха от място, на което телефонната компания не можеше да предлага услугите си.

В края на записа той маркира най-новия запис — обаждането, получено, когато беше в кабинета си и се опитваше да проумее загадката на калинките, охлювите и парчетата от препуциум.

В горния десен ъгъл на екрана се появиха бутони с опции за разпечатване, за четене на екрана или за прослушване на разговора.

Той избра последната.

Ако разговорът беше като онзи, който той беше слушал почти половин час предишната вечер, една отворена линия, по която се носи съскане и пращене и едва доловим глас, едва ли не въображаем и напълно неразбираем, на тази апаратура щеше да се чуе по-добре. Компютъризираният звуков анализатор филтрираше смущенията, разпознаваше звуците, отговарящи на профила на речта, изчистваше и усилваше тази реч и накрая премахваше паузите, за да съкрати разговора до същината му, преди да го запази.

Петдесет и шестото обаждане звучеше като зов от голямо разстояние, през пропаст. Крехкият женски глас го накара да се наведе напред от страх да не го загуби. Въпреки това благодарение на компютърната обработка той чуваше всяка дума, макар че казаното го озадачи.

Гласът беше на Хана.