Дийн Кунц
Лицето (24)

Глава 24

Наредени на три етажа по стените, като пътници в спален вагон на влак, труповете лежаха върху открити рафтове. Преходът им от смъртта към гроба бе забавен от тази непредвидена спирка.

Корки Лапута светна лампата и тихо затвори вратата след себе си.

— Добър вечер, дами и господа — поздрави той събраните покойници.

Знаеше как да се забавлява при всякакви обстоятелства.

— Следващата спирка на тази линия е адът. Там ви очакват уютни легла от стърчащи пирони, топла и студена течаща струя от хлебарки и безплатна континентална закуска от разтопена сяра.

От лявата му страна се намираха осем трупа и едно празно легло. Седем трупа и две празни легла вдясно. Пет трупа и едно празно легло в дъното на стаята. Двайсет трупа и свободни места за още четири.

Заспалите вечния си сън лежаха не върху дюшеци, а върху корита от неръждаема стомана. Леглата приличаха на стелажи, специално създадени за добро проветряване.

Това хладилно помещение осигуряваше сух въздух с постоянна температура между пет и осем градуса над нулата. От ноздрите на Корки излизаха облачета пара.

Сложна вентилационна система непрекъснато изсмукваше въздух от помещението през отдушници, разположени близо до пода. Свеж въздух се вкарваше с помпа през отвори в стената близо до тавана.

Макар че миризмата не беше подходяща за романтична вечеря на свещи, не беше и непоносима. Човек можеше почти да се залъже, че тази смрад не се отличава особено от букета на вкисната пот, вмирисани от гъбички крака и плесенясали душове, типичен за много от гимназиалните съблекални.

Никой от мъртъвци тук не беше сложен в чувал. Ниската температура и строго контролираната влажност забавяха разлагането почти максимално, но неизбежният процес все пак си продължаваше, макар и със силно намален темп. Ако труповете бяха сложени в пластмасови чували, те биха задържали бавно отделящите се газове и биха се превърнали в пълни с горещ въздух балони, а това би обезсмислило работата на охладителната система.

Вместо това бели памучни савани покриваха покойниците. Като се изключат студът и вонята, те биха могли да бъдат глезените гости на луксозен курорт с минерални бани, които са си легнали да подремнат групово в сауната.

Приживе много малко от тях са били глезени. Ако някой изобщо беше влизал в луксозен курорт с минерални бани през живота си, то той сигурно моментално е бил изхвърлен от охраната и е бил предупреден кракът му никога да не стъпва там.

Това бяха неудачници. Бяха умрели самотни и никому ненужни.

Законът изискваше загиналите в резултат на убийство да бъдат подложени на аутопсия. Същото важеше и за загиналите в катастрофа, както и в резултат на самоубийство, болест без сигурна диагноза и неясни причини, предизвикващи съмнение.

Във всеки голям град и особено в такова свърталище на корупцията като съвременен Лос Анджелис труповете често пристигаха в моргата по-бързо, отколкото отруденият персонал в отдела за съдебна медицина можеше да ги обработи. Предимство се даваше на жертвите на насилие, на вероятните жертви на лекарска грешка и на покойниците, чиито семейства чакаха да получат тленните останки, за да ги погребат.

Скитници без близки и често без документи за самоличност, чиито трупове бяха открити в забутани тесни улички, по паркове, под мостове, които можеше да са починали от големи дози наркотици или от капризите на времето, или просто от цироза на черния дроб, бяха оставяни да чакат тук по няколко дни или седмица, че дори и по-дълго, докато съдебните медици успееха да направят поне повърхностна аутопсия.

В смъртта, както и в живота, неудачниците биваха обслужвани последни.

На стената вдясно от вратата беше закачен телефон, сякаш някой се бе погрижил да даде възможност на умрелите да си поръчат пица.

Повечето от линиите бяха вътрешни. Последните шест обаче бяха външни.

Корки набра мобилния номер на Роман Кастевет.

Роман, който работеше като патолог в отдела за съдебна медицина, току-що бе започнал нощна смяна. Навярно се намираше в някоя от стаите за аутопсии в тази сграда, готов да започне с рязането.

Преди повече от година те се бяха срещнали на една анархистка сбирка в университета, където Корки преподаваше. Готовите закуски не бяха качествени, пиенето беше леко разводнено и цветната украса беше правена без въображение, но компанията беше интересна.

Роман отговори след третото позвъняване и след като се представи, Корки каза:

— Познай къде се намирам.

— Заврял си се в задника си и сега не можеш да излезеш — каза Роман.

Той имаше особено чувство за хумор.

— Добре, че това не е обществен телефон — продължи Корки. — Нямам монети, а никой от труповете тук няма да ми даде назаем.

— Значи си на забава на факултета. Няма по-големи скръндзи от университетска група антикапиталисти, които си живеят живота с тлъстите си заплати от данъкоплатците.

— Някой би могъл да види голяма доза злоба в хумора ти — отвърна Корки със свиреп тон, който не беше типичен за него.

— И няма да сбърка. Жестокостта е моето верую, ако си спомняш.

Роман беше сатанист. Да живее принцът на мрака, от този сорт. Не всички анархисти бяха и сатанисти, но много сатанисти бяха и анархисти.

Корки познаваше една будистка, която беше анархистка — объркана млада жена. Иначе от опит знаеше, че огромното мнозинство анархисти бяха атеисти.

По неговото меродавно мнение чистите анархисти не вярваха в свръхестественото — както в силата на мрака, така и в силата на светлината. Те влагаха цялата си вяра в силата на разрухата и в новия и по-добър строй, който можеше да се роди от развалините.

— Като гледам колко сте изостанали с работата — продължи Корки, — университетските работници май не са единствените, които невинаги заслужават тлъстите си заплати от данъкоплатците. С какво се занимавате тук по време на нощната смяна — на покер ли играете, или си разказвате истории за призраци?

Роман явно не бе слушал внимателно и не бе обърнал внимание на думата „тук“.

— Шегите не са ти силна страна. Говори по същество. Кажи какво искаш. Ти винаги искаш нещо.

— И винаги плащам добре за това, нали?

— Готовността да платиш пълната сума в брой е добродетелта, на която се възхищавам най-много.

— Виждам, че сте оправили проблема с плъховете.

— Какви плъхове?

Преди две години медиите бяха отразили обстойно и с отблъскващи детайли плачевното състояние по отношение ма хигиената и вредителите в това, както и в други помещения на болницата.

— Трябва да са взели сериозни мерки — отвърна Корки. — Гледам, гледам и не виждам нискочели братовчеди на Мики Маус да гризат човешки носове.

Роман Кастевет не можа да повярва на ушите си и млъкна, шокиран от чутото. Когато най-сетне бе отново в състояние да говори, той рече:

— Не е възможно да си там, където мисля, че си.

— Точно там съм.

Самодоволството и сарказмът в гласа на Роман изведнъж се изпариха и той зашепна угрижено:

— Защо ме злепоставяш така, защо идваш тук? Не си упълномощен. Нямаш право да си на никое място в моргата и особено на това.

— Имам документ.

— Ами, имаш!

— Мога да изляза оттук и да дойда при теб. В някое от помещенията за аутопсия ли си, или в офиса си?

Роман зашепна още по-тихо, но настоятелно.

— Ти луд ли си? Искаш да ме уволниш ли?

— Искам просто да направя поръчка — отвърна Корки.

Неотдавна Роман го беше снабдил с бурканче, в което бяха консервирани парчета от препуциум, взети от трупове, чакащи да бъдат кремирани.

Корки бе предал бурканчето на Ролф Рейнърд с инструкции какво да прави с него. Въпреки вродената си тъпота Рейнърд бе успял да го опакова в черна кутия за подарък и да го изпрати на Чанинг Манхайм.

— Трябват ми още десет — добави Корки.

— Не е необходимо да идваш тук за това, глупако. Ще ми се обадиш вкъщи.

— Мислех, че ще ти доставя удоволствие, ще те разсмея.

— Велики боже! — възкликна Роман.

— Забрави ли, че си сатанист? — напомни му Корки.

— Идиот!

— Слушай, Роман, къде точно се намираш в момента? Как да стигна при теб оттук? Имаме сделка за уговаряне.

— Стой, където си, и не мърдай!

— Хм, не ми харесва тая работа. Хваща ме клаустрофобия. Това място ме притеснява.

— Стой, където си, и не мърдай! Ще дойда след две минути.

— Току-що чух нещо странно. Мисля, че един от тези трупове може да е жив.

— Никой от тях не е жив.

— Сигурен съм, че този мъж близо до ъгъла каза нещо.

— Казал е, че си идиот.

— Може да сте сбъркали и да сте вкарали жив човек тук. Наистина ме хващат дяволите.

— Изчакай две минути — настоя Роман. — Стой, където си, и не мърдай.

— Недей да излизаш и да привличаш вниманието върху себе си, ако не искаш да изрежа твоя препуциум.

Роман прекъсна разговора.

В криптата на неизвестните и безпарични мъртъвци Корки затвори телефона.

Оглеждайки завитата в покрови публика, той си каза:

— Колкото и да съм скромен, мога да давам уроци по актьорско майсторство на Чанинг Манхайм.

Той нито очакваше, нито се нуждаеше от аплодисменти. Съвършеното изпълнение беше достатъчна награда.