Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014)
Разпознаване и корекция
filthy (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Лицето

Американска, първо издание

Превод: Стоянка Илчева

Коректор: Мила Томанова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Предпечатна подготовка: Валентин Траянов

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 34,5

Печатница „Симолини“

ИК „Колибри“, София, 2013

ISBN: 978-619-150-156-4

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Фрик сред глъчка: два влака тракат ли, тракат и свирят по завоите, нацисти в селата, американски войски се спускат от хълмовете, убити войници навсякъде и злодеи офицери от СС в черни униформи вкарват евреи като стадо в товарните вагони на трети влак, спрял на една гара, други мръсници от СС застрелват католици и ги заравят в общ гроб тук, до боровата горичка.

Малко са хората, които знаят, че нацистите са убивали не само евреи, но също и милиони християни. Повечето от високопоставените нацисти са изповядали една странна, неофициална езическа вяра, благоговеейки пред земята, расата и митовете на древна Саксония, боготворейки проливането на кръв и властта.

Малко са хората, които знаят това, но Фрик го знаеше. Той обичаше да научава неща, които са неизвестни на другите. Разни моменти от историята. Тайни. Мистериите на алхимията. Любопитни факти от науката.

Като например как да се подаде захранване на електрически часовник от картоф. Нужни са медна щипка, цинков пирон и малко жица. Часовник, захранен с картоф, изглежда глупаво, но работи.

Като отрязаната пирамида на гърба на еднодоларовата банкнота. Тя представлява незавършеният храм на Соломон. Окото, кацнало над пирамидата, символизира великия архитект на Вселената.

Като създателя на първия асансьор. Използвайки човешка, животинска или водна сила, римският архитект Витрувий построил първите асансьори някъде около 50 г. пр.н.е.

Фрик знаеше.

Много от шантавите неща, които знаеше, нямаха особено приложение в ежедневието, не променяха факта, че беше нисък и слаб за възрастта си или че имаше отблъскващ врат и невероятните огромни зелени очи, над които списанията точеха лиги, когато описваха майка му, които обаче го караха да прилича на кръстоска между бухал и извънземен. И все пак той обичаше да научава тези шантави неща, макар че това не го измъкваше от калта на Фрикството.

Екзотичното знание, рядко срещано сред другите, помагаше на Фрик да се чувства като магьосник. Или поне като чирак на магьосник.

С изключение на господин Юргенс, който идваше два пъти на месец да почиства и да поддържа голямата колекция от съвременни и стари електрически влакчета, само Фрик знаеше всичко за стаята с влакчетата и какво се прави в нея.

Влакчетата бяха собственост на световноизвестната кинозвезда Чанинг Манхайм, който му беше и баща. В личния живот на Фрик кинозвездата отдавна бе известна като Татко призрак, защото той присъстваше тук обикновено само духом.

Татко призрак не знаеше почти нищо за стаята с влакчетата. Той бе хвърлил за колекцията толкова пари, че можеше да купи с тях цялата островна република Тувалу, но рядко си играеше с нея.

Повечето хора никога не са чували за Тувалу. Разположена върху девет острова в южната част на Тихия океан, републиката има население едва десет хиляди души и главният й износ се състои от копра и кокосови орехи.

Повечето хора нямат никаква представа какво е копра. Нямаше представа и Фрик. Той се канеше да провери веднага щом научи за Тувалу.

Стаята с влакчетата беше на горния сутерен, в съседство с гаража. Размерите й двайсет на тринайсет метра бяха по-големи от тези на средно жилище.

Липсата на прозорци гарантираше изолирането от реалния свят. Железопътната фантазия царуваше.

Колекцията влакчета беше наредена върху стелажи от пода до тавана покрай двете по-къси стени, с изключение на моделите, които в момента се използваха.

Върху двете дълги стени бяха накачени фантастични картини на влакове. На една от тях локомотив изскачаше от гъста блестяща мъгла със запалена лампа на предницата си. На друг влак пътуваше през окъпана в лунна светлина прерия. Влакове от всякакви епохи препускаха през гори, пресичаха реки, катереха се по планини през дъжд, лапавица, сняг, мъгла, в мрака на нощта, от тях се вдигаха облаци от пушек и от колелата им изскачаха искри.

В центъра на това обширно пространство, върху огромна маса с много крака, бе поставен релефен пейзаж от зелени хълмове, полета, долини, дефилета, реки, езера. Седем миниатюрни села със стотици детайлно изработени постройки се свързваха от селски пътища, осемнайсет моста и девет тунела. Вдлъбнати криви, изпъкнали криви, криви във формата на конска подкова, прави отсечки, наклони бяха покрити с повече железопътни релси, отколкото са кокосовите орехи в Тувалу.

Размерите на тази удивителна конструкция бяха петнайсет на десет метра и човек можеше да обикаля около нея, да вдигне една порта, да влезе вътре и да направи обиколка по една алея, сякаш е великан на почивка в страната на лилипутите.

Фрик беше в разгара на играта.

Той беше разположил цели армии от фигурки на войници по пейзажа и си играеше на влакове и война едновременно. Като се вземат предвид ресурсите, с които разполагаше за тази игра, тя би трябвало да е по-приятна, отколкото беше.

По всички външни и вътрешни контролни станции имаше телефони. Когато зазвъняха с личния му сигнал, той се стресна — много рядко го търсеха по телефона.

Имението се обслужваше от двайсет и четири телефонни линии. Две от тях бяха за алармената система и една — за наблюдението на хотелския тип система за отопление и климатична инсталация. Две служеха за факс и две — за връзка с интернет.

Шестнайсет от останалите седемнайсет линии бяха разпределени между семейството и персонала. Двайсет и четвъртата имаше специално предназначение.

Бащата на Фрик имаше на разположение четири линии, защото целият свят, а веднъж дори и президентът на САЩ, искаше да говори с него. Обаждания за Чанинг или Чан или Чани, че и (от една лапнала по него актриса) за Чичи се получаваха дори когато той отсъстваше от къщи.

Госпожа Макбий имаше четири линии, макар това да не означаваше, както Татко призрак понякога се шегуваше, че тя може да започне да си мисли, че е не по-малко важна от господаря си.

Ха, ха, ха.

Една от тези четири линии беше за апартамента на господин и госпожа Макбий. Останалите три бяха служебните й телефони.

В обикновените дни управлението на имението не се нуждаеше от три линии. Но когато госпожа Макбий трябваше да планира и осъществи забава за четири или петстотин холивудски тъпаци, три телефона невинаги бяха достатъчни да се оправи с доставчика на храната и напитките, цветаря, организатора на забавната програма и безбройните други тайнствени агенции и сили, които тя трябваше да призове, за да може да направи незабравима вечер.

Фрик не беше сигурен дали си струваше да се хвърлят толкова усилия и пари за това. След края на партито половината от гостите си тръгваха толкова пияни или така надрусани, че на сутринта нямаше да си спомнят къде са били.

Ако ги сложиш да седнат на градински столове и им дадеш планини от бургери и цистерни с вино, те щяха да се отрежат по същия начин. После щяха да се приберат вкъщи, да си изповръщат червата както обикновено, щяха да заспят като умрели и да се събудят на следващия ден, без да си спомнят нищо.

Като началник на охраната господин Труман имаше две линии в апартамента си — една лична и една служебна.

Само две от шестте прислужнички живееха в имението и те имаха обща телефонна линия с шофьора.

Домакинът по поддръжката на двора си имаше собствена линия, но вдъхващият страх майстор-готвач, господин Сатър, и веселият готвач, господин Баптист, използваха една от линиите на госпожа Макбий.

Госпожица Хепълуайт, личната секретарка на Татко призрак, имаше две линии.

Фреди Ниландър, знаменитият супермодел, подвизаващ се във Фриксилвания като Псевдомама, също имаше собствена линия тук, макар че се бе развела с Татко призрак преди почти десет години и бе посещавала дома с преспиване по-малко от десет пъти оттогава.

Татко призрак бе казал веднъж на Фреди, че звъни на телефона й от време на време с надеждата, че тя ще отговори и ще му каже, че най-сетне се е върнала при него и ще остане вкъщи завинаги.

Ха, ха, ха. Ха, ха, ха.

Фрик бе получил собствена линия, след като навърши шест години. Той не се обаждаше никога на никого, с изключение на случая, когато бе изровил от списъците с телефонни номера на познатите на баща си домашния телефон, липсващ в указателя, разбира се, на господин Майк Майърс, актьора, дублирал гласа на главния герой в Шрек, за да му каже, че Шрек без всякакво съмнение е страхотен.

Господин Майърс се бе държал много мило с него, беше му говорил с гласа на Шрек и с много други гласове и го бе карал да се смее, докато го заболя стомахът. Тази травма на коремните му мускули се дължеше отчасти на факта, че господин Майърс беше невероятно смешен, и отчасти на това, че напоследък Фрик не беше упражнявал групата си от мускули, които участват в смеха, колкото би желал.

Бащата на Фрик, който вярваше в какви ли не свръхестествени явления, бе заделил последната телефонна линия за обаждания от оня свят. Това бе цяла история за разказване.

Сега за първи път от осем дни, откакто Татко призрак се бе обадил за последен път, Фрик чу своя телефонен сигнал да звъни от телефоните в стаята с влакчетата.

Всеки живеещ в имението си имаше различен сигнал за линиите, които му бяха на разположение. Всяка от линиите на Татко призрак звънеше с едно просто брррррр. Сигналът на госпожа Макбий представляваше поредица от удари на мелодични камбанки. Линиите на господин Труман свиреха първите девет тона от шапката на едно много старо телевизионно предаване, Полицейска мрежа, което беше глупаво, и господин Труман също мислеше така, но го търпеше.

Тази сложна телефонна система можеше да произведе до дванайсет различни сигнала. Осем от тях бяха стандартни. Четири, сред тях Полицейска мрежа, можеха да се направят по поръчка на клиента.

Фрик бе получил най-тъпия от стандартните сигнали, описан от производителя като „бодър, приятен за децата сигнал, подходящ за бебешка или за детска стая“. Защо на новородените или едва проходилите малки деца им трябваха лични телефони беше необяснимо за Фрик.

Дали щяха да се обадят в бебешкия магазин да си поръчат гумени пръстени за чесане на венците с вкус на раци? Или може би щяха да позвънят на майките си и да кажат: „Ох, нааках се в пелените и не ми е приятно“.

Тъпа работа.

Тинга-линга-лиии — провикваха се телефоните в стаята с влакчетата.

Фрик мразеше този звук. Беше го намразил, когато беше на шест години, и сега го мразеше още повече.

Тинга-линга-лиии.

Това би могъл да бъде противният звук, издаван от рунтаво, тумбесто розово полумече, полукуче, тъпоумен герой от предаване за деца в предучилищна възраст, които смятаха, че идиотски програми като Телетъбиз са върхът на хумора и интелигентността.

Чувстващ се унизен, макар че беше сам, Фрик натисна ключовете на два трансформатора, за да изключи захранването на влакчетата, и вдигна телефона след четвъртото иззвъняване.

— Хамбарът за бургери във фермата за хлебарки на Боб — избъбри той. — Специалитетът на деня ни днес е препечен сандвич със салмонела и руска салата за един долар.

— Здравей, Елфрик — каза мъжки глас.

Фрик бе очаквал това да бъде баща му. Ако вместо това бе чул гласа на Псевдомама, той щеше да получи сърдечен удар и да падне мъртъв върху пулта за управление на влакчетата.

Целият персонал на имението, с изключение може би на майстор-готвача Сатър, щяха да жалят за него. Щеше да им бъде безкрайно, ужасно мъчно. Безкрайно, безкрайно, ужасно, ужасно. За около четирийсет минути. После щяха да се хвърлят в трескава, трескава, трескава дейност, подготвяйки събирането след погребението, на което щяха да бъдат поканени навярно хиляда знаменити и полузнаменити пияници, наркомани и гъзолизци, жадни да впият устни в златния задник на Татко призрак.

— Кой се обажда? — попита Фрик.

— Добре ли се забавляваш с влакчетата, Фрик?

Фрик не беше чувал този глас преди. Не беше човек от персонала. Явно беше непознат.

Повечето от хората в къщата не знаеха, че Фрик се намира в стаята с влакчетата, и никой извън имението не можеше да е научил за това.

— Откъде знаеш за влакчетата?

— Ами знам много неща, които другите не знаят — отвърна мъжът. — Също като теб, Фрик, също като теб.

Талантливите косми по тила на Фрик се разбягаха на разни посоки подобно на уплашени паяци.

— Кой си ти?

— Не ме познаваш — рече мъжът. — Кога се връща баща ти от Флорида?

— Като знаеш толкова много, защо ти не ми кажеш?

— На двайсет и четвърти декември. Рано следобед. В навечерието на Коледа — отвърна непознатият на телефона.

Фрик не се впечатли. Милиони хора знаеха къде се намира баща му и какви са плановете му за Коледа. Само преди седмица Татко призрак беше взел участие в една от забавните програми и беше разказал за филма, в който се снимаше, и с какво нетърпение очаква да се прибере вкъщи за празниците.

— Фрик, искам да ти стана приятел.

— Ти какво, перверзен ли си?

Фрик беше чувал за перверзните типове. И, да му се не види, навярно познаваше стотици от тях. Той не знаеше всичко, което те биха могли да направят на едно дете, и не беше съвсем сигурен какво точно най-много биха искали да му направят, но знаеше, че те съществуват и си правят колекции от детски очни ябълки и гердани от костите на жертвите си.

— Нямам ни най-малкото желание да ти направя нещо лошо — отвърна непознатият на телефона, което без съмнение беше точно каквото би казал един перверзен тип. — Тъкмо обратното. Искам да ти помогна, Фрик.

— Да ми помогнеш за какво?

— Да оцелееш.

— Как се казваш?

— Нямам име.

— Всеки трябва да има име, ако ще да е само едно, като Шер или Годзила.

— Не и аз. Аз съм само един сред многото, останал без име. Иде беда, Фрик, и ти трябва да се подготвиш за нея.

— Каква беда?

— Има ли място в къщата ти, където можеш да се скриеш така, че никой да не те намери? — попита непознатият.

— Що за шантав въпрос!

— Ще ти потрябва скривалище, където никой да не може да те намери. Едно много потайно място.

— От кого трябва да се скрия?

— Не мога да ти кажа това. Нека просто да го наречем „Звяра в жълто“. Но скривалището ще ти потрябва много скоро.

Фрик си даваше сметка, че трябва да прекрати разговора, че можеше да се изложи на опасност, ако продължеше играта на този откачен. Най-вероятно той беше някой жалък перверзен тип, който е извадил късмет да намери телефонния му номер, и рано или късно щеше да започне с мръснишкия разговор. Ала можеше да се окаже и някой магьосник и да го урочаса отдалеч или зъл психолог, способен да хипнотизира едно момче по телефона и да го накара да обере магазини за спиртни напитки и после да му предаде всичките пари, докато кудкудяка като кокошка.

Макар да съзнаваше, че тези, както и много други рискове съществуват, Фрик въпреки това не затвори телефона. Това беше несравнимо най-интересният телефонен разговор, който някога бе провеждал.

За всеки случай, ако се окажеше, че този безименен тип е същият, от когото трябва да се крие, Фрик предупреди:

— Аз имам телохранители и те са въоръжени с картечници.

— Това не е вярно, Елфрик. Лъжите няма да ти докарат нищо друго, освен мъка. Имението е строго охранявано, но това няма да е достатъчно, когато дойде моментът, когато Звяра в жълто се появи.

— Вярно е — настоя на лъжата си Фрик. — Моите телохранители са бивши командоси от отрядите за борба с тероризма и един от тях е спечелил титлата Мистър Вселена преди това. Те не си поплюват, а бият яко.

Странникът на телефона замълча.

След няколко секунди Фрик рече:

— Ало. Там ли си?

Мъжът заговори шепнешком:

— Изглежда, някой е дошъл при мен, Фрик. Ще ти се обадя пак по-късно. — Шепотът притихна до такава степен, че Фрик трябваше да се напряга, за да чуе какво казва. — А ти започни да търсиш това тайно скривалище. Нямаш много време.

— Почакай — каза Фрик, но линията се прекъсна.