Дийн Кунц
Лицето (22)

Глава 22

В коридора и по стълбите Хазарт почувства ясно колко уязвим е един едър мъж в тясно пространство и въпреки това се хвърли в преследването. Когато започва такава работа, на човек му е ясно, че не може да избира местата, където ще рискува живота си.

Освен това като повечето полицаи той вярваше, че най-големият риск идва от колебанието в момента, когато човек се поддаде на нервите си. Оцеляването зависи от смелостта, подправена само с толкова страх, колкото е необходимо, за да не проявиш безразсъдство.

Или поне беше лесно да се вярва в това, докато проявата на смелост не те убие.

Полицаите по филмите винаги крещят: „Стой! Полиция!“, макар да знаят, че бягащите престъпници няма да ги послушат, въпреки че виковете им разкриват присъствието им, преди това да е станало наложително и дори преди всеки злодей да е разбрал, че са дошли ченгетата.

Хазарт Янси, който току-що бе избегнал смъртта, както си седеше в креслото, не изкрещя нито команда, нито заплаха към стрелеца, който беше убил Ролф Рейнърд. Той просто се втурна по стълбите след него.

Когато Хазарт стигна до първата площадка, стрелецът бе изтичал до втората, като на последното стъпало загуби равновесие и връхлетя във фоайето. Той се подхлъзна на покрития с мексикански плочки под, размаха ръце, но не падна.

Докато бягаше, престъпникът не погледна нито веднъж назад, което показваше, че не беше забелязал преследвача си.

Докато тичаше по петите му, Хазарт си представяше какво се върти из главата на наемния убиец. В очакване Рейнърд да бъде сам вкъщи той бе дошъл да го очисти набързо, бе пръснал сърцето на глупака, не бе позволил междувременно да му светят маслото, бе изхвърчал на улицата и вече си представяше как ще запали един готин джойнт с някоя дългокрака мацка, която го чака в кревата.

В същия момент, когато Хазарт слезе във фоайето, стрелецът стигна до изхода, ала вдигаше такъв шум, че не чу приближаващия се отзад преследвач. Хазарт не се подхлъзна за разлика от убиеца и разстоянието между двамата намаляваше.

Когато Хазарт стигна до изхода, стрелецът вече беше слязъл по външните стълби и беше потънал в нощта, навярно си мислеше как ще похарчи част от парите от убийството, за да се сдобие с нови хромирани джанти за хвърчащия си змей, и друга част — за да обсипе мацката си със златни накити.

Вятърът не духа силно, но дъждът е студен, Хазарт е на стълбите, стрелецът — на двора, разстоянието помежду им се скъсява също така неумолимо както между бясно препускащ камион и тухлена стена.

Изсвирва клаксон. Едно дълго и две къси изсвирвания.

Сигнал. Предварително уговорен.

На улицата, но не до тротоара, беше паркиран тъмен мерцедес-бенц със светнати фарове, запален мотор и пушек, излизащ от ауспуха. Предната врата за пътника беше отворена в очакване на стрелеца. Това беше най-подходящата кола за измъкване от местопрестъпление, навярно чопната от гангстери от алеята пред някоя къща в Бевърли Хилс, зад волана на която седеше съучастник, готов да подпали гумите и да изчезне светкавично.

Едното дълго, последвано от две къси изсвирвания, трябва да бе сигнализирало на заека, че по петите го следва вълк, защото беглецът изведнъж свърна наляво и слезе от тротоара. Извъртя се така рязко, че едва не се препъна и падна, но вместо това той извади оръжието, с което беше светил маслото на Рейнърд.

Изгубил предимството на изненадата, Хазарт най-сетне извика:

— Полиция! Хвърли оръжието!

Също като на кино, но стрелецът, който с убийството на Рейнърд вече беше си изкарал доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване, а може би дори и смъртна присъда, нямаше какво да губи. Така че беше също толкова невероятно той да хвърли оръжието, както и да си свали гащите и да се наведе.

Пистолетът изглеждаше голям. Не беше 38-и или 0,357-и калибър, а 45-калибров. Зареден с мощни патрони, този пистолет не се шегуваше, а трошеше кости и смилаше месо, за да го подготви за погребалното бюро, но бяха необходими голяма стабилност и пресметливост, за да може стрелецът да се справи със силното му ритане.

Застанал в неподходяща стойка, воден от паника, а не от самообладание, престъпникът стреля веднъж. Той по-скоро беше стиснал, отколкото дръпнал спусъка, и изстрелът отиде толкова далеч от целта, че рискът Хазарт да бъде уцелен беше по-малък, отколкото астероид да падне отгоре му.

Обаче в мига, в който видя дулото да бълва огън в дъжда и чу куршумът да разбива прозорец в блока зад него, Хазарт започна да се ръководи не толкова от това, на което го бяха научили в полицейската академия, и от дълга, а главно от интуицията си. Стрелецът нямаше да сбърка два пъти. Така че инструкциите да се проявява съчувствие, лекциите по социална политика и политическите последствия, наредбите на полицейската комисия за търпеливо отношение към престъпниците, изпълнено с разбиране, се превръщаха в пречки за оцеляването, когато в разгара на действието човек трябваше или да убие, или да го убият.

Звукът на разбитото от куршум стъкло още ехтеше под дъжда, когато Хазарт стисна с две ръце пистолета, зае необходимата поза и отговори на огъня с огън. Той стреля два пъти в убиеца, без да се интересува от строгата критика на Лос Анджелис Таймс по адрес на полицията, но с нужната загриженост за безопасността на любимото чедо на мама Янси.

Първият изстрел повали убиеца, а вторият го цапардоса като с парен чук още докато коленете му се подгъваха.

Престъпникът гръмна по рефлекс, но не в посока на Хазарт, а в тревата пред краката си. Откатът на пистолета беше прекалено силен за отслабналата му ръка и той изхвърча на земята.

Убиецът се подпря на земята първо с едното си коляно и за миг остана в молитвена поза, после падна по лице.

Хазарт изрита изпуснатия пистолет настрани в храстите и побягна към улицата, където чакаше мерцедесът.

Шофьорът форсира двигателя, преди да освободи ръчната спирачка. Гумите се завъртяха бясно и пръснаха облаци дъждовна вода и пушек, вонящ на изгоряла гума.

Хазарт рискуваше да бъде застрелян от шофьора, който можеше да се прицели в него през отворената врата на пътника, но този риск си струваше да се поеме. Бандитите зад волана са специалисти по бягство, не по стрелба и макар шофьорът да бе подплашен като плъх, не беше особено вероятно да посегне към оръжието, щом имаше свободен път пред себе си, бензин в резервоара и запален двигател.

Шляпайки по локви на паважа, Хазарт се изравни с целта. Преди да успее да заобиколи паркирания автомобил, за да излезе на улицата, колелата бясно захапаха асфалта и колата се стрелна напред с рев. От ускорението вратата на пътника се затръшна.

Преследвачът не бе успял да види как изглежда шофьорът, който бе останал просто един силует. Прегърбен, разкривен, нещо в него… не беше наред.

Хазарт усети с учудване, че суеверието го обхваща с пълна сила, макар обикновено то да лежеше погребано, безмълвно и забравено дълбоко в него. Той не знаеше какво бе пробудило страха му и защо внезапно бе обзет от чувството за среща с нещо свръхестествено.

Мерцедесът се отдалечаваше с ръмжене, но Хазарт не стреля по него, както правят полицаите по филмите. Това беше спокоен жилищен район, в който хората седяха пред телевизорите и гледаха повторения на епизоди от комедийния сериал на Джери Зайнфелд, а други приготвяха вечерята си, и всички те с право смятаха, че няма да се строполят застреляни върху дистанционното управление или върху дъската за рязане от отклонилите се куршуми на безразсъден детектив.

Той се втурна след колата, защото не бе успял да види ясно номера й. Пушекът от ауспуха, пръските от водата по улицата, падащият дъжд и мракът на залязващия ден сякаш участваха в заговор да забулят задната табелка.

Той не се отказваше и се чувстваше благодарен за редовните тренировки на бягащата пътечка. Макар че мерцедесът бързо успя да набере преднина, под светлината на няколко улични лампи Хазарт успя да види част от номера.

Най-вероятно колата беше открадната. Шофьорът щеше да я изостави. И все пак по-добре бе номерът да се знае.

Хазарт се отказа от преследването и тръгна към затревената площ пред блока. Надяваше се не само да е ранил стрелеца, а да го е убил.

Само след минути тук щеше да пристигне специален екип за разследване на престрелка с участието на полицай. В зависимост от личната нагласа на отделните му членове те щяха или да запретнат ръкави да защитят действията на Хазарт и да се постараят да го оневинят, без особено старателно да потърсят истината, срещу което той нямаше нищо против, или щяха да търсят с лупа и най-незначителните несъответствия и да го приковат към кръста на фалшиви улики, да го подложат на съда на общественото мнение и да насъскат медиите да подготвят кладата под краката му, за да се разправят с него като с Жана д’Арк.

Третата възможност беше екипът да пристигне без предубеждение, да анализира фактите и да стигне до обективно заключение, базирано на логиката и разума, което би било чудесно за Хазарт, тъй като той не бе извършил нищо нередно.

Той, разбира се, никога не бе чувал такова нещо да се е случвало и го смяташе за много по-невероятно от възможността да види с очите си осем летящи елена, теглещи шейна, управлявана от горски дух.

Ако стрелецът бе оживял, той можеше да заяви, че Хазарт е убил Рейнърд и после се е опитал да натопи него за убийството. Или че той самият е дошъл тук, за да събира дарения за деца в неравностойно положение, когато е попаднал на пътя на куршумите, което е дало възможност на истинския стрелец да избяга.

Каквото и да кажеше, мразещите полицията и агресивните безмозъчни граждани щяха да му повярват.

И още по-важно, стрелецът щеше да си намери адвокат, който да съди градските власти, за да издои обществените фондове. Щеше да се стигне до споразумение независимо от предполагаемия изход на делото и Хазарт вероятно щеше да бъде жертван за тази цел. Политиците не се отнасяха с по-голяма загриженост към добрите полицаи, отколкото към младите стажанти, които редовно ставаха жертва на агресия и понякога ги убиваха.

Стрелецът щеше да създаде много по-малко проблеми като мъртъв, отколкото като жив. Хазарт можеше да отиде бавно до мястото на стрелбата, за да даде възможност на престъпника да изгуби още половин литър кръв, но той изтича.

Убиецът лежеше там, където беше паднал, с лице, забито в мократа трева. По тила му пълзеше охлюв.

Хората бяха застанали на прозорците и гледаха към тях с безизразни лица, като мъртви стражи на портата към ада. Хазарт очакваше да види Рейнърд през някое от стъклата, черно-бял, прекалено обаятелен за времето си.

Той обърна стрелеца по гръб. Нечий син, нечий приятел, двайсетгодишен, с обръсната глава, носещ малка лъжичка за кокаин като обица.

Хазарт с радост забеляза, че устата му бе отворена в смъртна гримаса и погледът му бе изпълнен с вечността, но в същото време бе потресен от облекчението, което изпита.

Изправен срещу бурята, той преглътна върналата се в гърлото му пареща недосмляна ореховка и се обади по мобилния си на отдела за убийства, за да докладва за случая.

След обаждането той би могъл да се скрие и да изчака във фоайето, но остана под поройния дъжд.

Уличното осветление все още се отразяваше в лъснатите от бурята повърхности, но когато нощта погълна здрача, мракът се настани като добре угоена змия.

Дъждът, брулещ палмите, издаваше звук, наподобяващ стъпките на плъхове. Сякаш безброй гризачи се бяха втурнали в огромните надвиснали клони.

Хазарт видя два охлюва върху лицето на умрелия. Искаше му се да ги избута, но се въздържа.

Някои от наблюдателите по прозорците можеше да го заподозрат, че подправя уликите, а тези предположения щяха да очароват специалния екип.

И отново го обхвана безпокойство. Чувството, че нещо не е наред.

Един мъртвец в апартамента горе, друг тук, сирени в далечината.

Какво, по дяволите, ставаше? Какво, по дяволите?