Дийн Кунц
Лицето (6)

Глава 6

Болницата „Богородицата на Анджелис“ беше висока бяла сграда, наподобяваща формата на стъпаловидна пирамида на зикурат, с намаляващи пиедестали на върха, върху които се издигаше колона. Колоната завършваше със светеща полусфера, откъдето се издигаше радиомачта с мигаща червена светлина за предупреждение на самолетите.

Болницата сякаш даваше сигнали за милост към болните, намиращи се по хълмовете на Лос Анджелис и в гъсто населените равнини. Пирамидалната й форма наподобяваше на ракета, готова да отнесе в небесата онези, чийто живот не можеше да бъде спасен нито от медицината, нито от молитвите.

Итън първо влезе в една от тоалетните на партера, където изми внимателно ръцете си. Лаборантката не беше изстъргала докрай кръвта изпод ноктите на ръката му.

Течния сапун имаше силен портокалов аромат. Тоалетната замириса на портокалова горичка, докато се миеше.

От обилната гореща вода и усиленото търкане кожата на ръцете му заприлича на сварена. Не се виждаше и най-малкото петънце по нея. Въпреки това Итън продължаваше да има чувството, че ръцете му са мръсни.

Тревожеше го мисълта, че ако по него останеха залепнали дори и няколко молекули от позорната утайка, предсказала смъртта му, Косачът щеше да го издири по миризмата и да отмени помилването, което му бе дадено.

Той се загледа в отражението си в огледалото със смътното очакване, че погледът му ще проникне през тялото му като през прозрачно перде, ала то си остана непроницаемо.

Итън се притесни, че може да започне да се вманиачава и да продължи с миенето, докато кожата му се протрие, затова бързо изсуши ръцете си с хартиени салфетки и излезе от тоалетната.

В асансьора с него пътуваха натъжени млад мъж и жена, които стискаха ръцете си, за да си дават кураж.

— Тя ще се оправи — промърмори мъжът и жената кимна с блеснали от напиращи сълзи очи.

Итън слезе на седмия етаж, а младата двойка продължи нагоре, към по-тъжни висоти.

Дънкан „Дъни“ Уислър лежеше на седмия етаж от три месеца. Между периодите, прекарани в реанимацията, също намираща се на този етаж, той бе местен в различни стаи. През петте седмици след последната му криза той бе лежал в стая 742.

Една монахиня с добродушно лице на ирландка срещна погледа на Итън, усмихна му се и отмина, без богатите дипли на облеклото й да изшумолят.

Орденът, под чието крило беше болницата „Богородицата на Анджелис“, беше против монахините да се обличат в модерни униформи като на стюардесите. Той се придържаше към традиционните дълги до земята одежди с широки ръкави, колосан пластрон и покриване на главата.

Одеянията им бяха ослепително бели, вместо черно-бели. Като ги гледаше как се носят ефирно по коридорите, сякаш бяха духове, на Итън му се струваше, че болницата взема не просто късче земя от Лос Анджелис, а представлява мост между този и онзи свят.

Дъни беше съществувал в нещо като чистилище между двата свята, откакто четирима разярени мъже се бяха увлекли да му топят главата в тоалетната чиния и я бяха задържали натопена прекалено дълго. Парамедиците бяха изпомпали водата от дробовете му, но лекарите не бяха успели да го извадят от комата.

Когато стигна до стая 742, Итън я намери силно затъмнена. Един старец лежеше в леглото близо до вратата — беше в безсъзнание, на изкуствен бял дроб, който вкарваше въздух в дробовете му с ритмично съскане.

Леглото близо до прозореца, където Дъни беше прекарал последните пет седмици, беше празно. Чаршафите бяха изпънати, чисти и блестяха в здрача.

Удавената светлина на деня хвърляше мъгляви сиви отражения от дъждовните следи по стъклото върху леглото и създаваше впечатлението, че по чаршафите са плъзнали прозрачни паяци.

Итън забеляза, че отстрани на леглото липсва картон на пациента, и заключи, че Дъни е преместен в друга стая или са го вкарали отново в реанимацията.

Той отиде при сестрите на седмия етаж и попита къде може да намери Дънкан Уислър. Една млада сестра му каза да почака и повика по вътрешната система главната сестра.

Итън познаваше главната сестра, чиято фамилия беше Джордан, от предишните си посещения. Чернокожа, с решителната походка на фелдфебел и леко дрезгавия глас на кръчмарска певица, тя пристигна с новината, че Дъни е починал сутринта.

— Много съжалявам, господин Труман, но аз позвъних и на двата номера, които ни дадохте, и оставих съобщения.

— По кое време стана това? — попита Итън.

— Пациентът почина в десет и двайсет тази сутрин. Аз ви се обадих около петнайсет — двайсет минути по-късно.

Някъде около десет и четирийсет Итън бе застанал пред вратата на Ролф Рейнърд, разтреперан от спомена за предречената си смърт и преструващ се, че търси несъществуващия Джим Бриско. Беше оставил мобилния си телефон във форда.

— Знам, че господин Уислър не ви е близък роднина — продължи сестра Джордан, — но въпреки това не е приятно да научите така, от празното легло. Много съжалявам.

— Къде е трупът — свалиха ли го в градинското помещение? — попита Итън.

Сестра Джордан го изгледа с уважение.

— Не знаех, че сте полицай, господин Труман.

Градинското помещение беше полицейски жаргон за морга. Труповете там чакат да ги посадят в земята.

— Отделът за грабеж и убийства — отвърна той, без да обяснява, че е напуснал полицията и защо.

— Мъжът ми износи достатъчно униформи, за да се пенсионира през март. Аз вземам допълнителни часове извън нормалните ми работни смени, за да не полудея.

Итън разбираше за какво става въпрос. Полицаите често прекарваха дълги години от кариерата си, без да се притесняват особено от смъртта, и изведнъж през последните месеци от службата си се напрягаха така, че трябваше да гълтат с шепи успокояващи, за да престанат да мислят за нея. Тревогата понякога беше още по-страшна за съпругите им.

— Лекарят подписа смъртния акт — рече сестра Джордан, — господин Уислър го сложиха в хладилна камера, докато го вземат от погребалното бюро. Всъщност… няма да бъде погребално бюро, нали?

— Не. Случаят се превръща в убийство. Ще трябва да се направи аутопсия за съдебната експертиза.

— Тогава съдебните лекари са уведомени. Нашата система работи безпогрешно. — Сестрата погледна часовника си. — Но вероятно още не са успели да вземат трупа, ако това ви беше въпросът.

* * *

Итън слезе с асансьора чак до етажа на мъртвите. Градинското помещение беше на третия, най-нисък етаж в сутерена, в съседство с гаража на линейките.

По пътя надолу той бе приветстван със серенада от инструментално изпълнение на стара песен на Шерил Кроу. В тази интерпретация сексът беше отстъпил мястото си на бодростта, запазвайки само обвивката на мелодията, в която беше вкаран друг, не толкова вкусен салам. В този пропаднал свят дори и най-дребните неща, като забавната музика, биваха неминуемо опорочени.

Дъни, също като него трийсет и седем годишен, беше най-добрият му приятел във възрастта от пет до двайсет години. Израснали в един и същи беден квартал със схлупени къщурки и двамата единствени деца в семейството, те бяха близки като братя.

Лишенията, на които бяха подложени, ги бяха сближили, а също и емоционалната и физическата болка на тормоза да живееш с баща алкохолик, който често изпада в ярост. И да изпитваш огромното желание да докажеш, че дори синовете на алкохолици, потиснати и от бедността, могат да се издигнат някой ден.

Седемнайсетте години на отчуждение, през които те почти не си бяха говорили, притъпяваха чувството му на загуба. И все пак, въпреки всичко, което обременяваше съзнанието му в момента, той бе обзет от тъга за това, което би могло да бъде.

Дъни Уислър бе сложил край на приятелството им, като бе избрал да живее извън закона по същото време, когато Итън се обучаваше да му служи. Бедността и несигурното съществуване под опеката на егоист алкохолик бяха породили у Итън уважение към самодисциплината, реда и удовлетворението да бъдеш полезен на другите. Същите несгоди бяха събудили у Дъни копнежа за камари пари, както и за достатъчно голяма власт, която да му гарантира, че никога повече никой няма да посмее да му каже какво да прави или да го накара да живее според нечии други, освен собствените му, правила.

Всъщност един поглед назад би показал, че техните реакции на същите несгоди бяха тръгнали в противоположни посоки още от ранното им юношество. Вероятно приятелството беше заслепявало Итън прекалено дълго за растящите им различия. Единият се стремеше да спечели уважение, като развива достойнствата си. Другият търсеше уважението, което идва от страха.

Освен това двамата бяха влюбени в една и съща жена, което е в състояние да вкара клин дори между кръвни братя. Хана беше влязла в живота им, когато и тримата бяха на седем години. Отначало тя беше просто част от групичката им, единственото друго дете, което бе допуснато да участва в предишните момчешки игри за двама. Тримата станаха неразделни. След това Хана постепенно се превърна не само в приятел, но и в заместител на сестра и момчетата се заклеха да я закрилят. Итън не можеше да определи в кой точно ден тя бе престанала да бъде просто приятел и просто сестра и бе се превърнала и за двамата с Дъни в… любима.

Дъни беше луд по Хана, но я загуби. Итън беше не само луд по Хана, но я обичаше с цялото си сърце, спечели любовта й и се ожени за нея.

Дванайсет години двамата с Дъни не бяха си казали нито дума, чак до нощта, когато Хана почина в същата тази болница.

Итън остави съсипаната песен на Шерил Кроу в асансьора и тръгна по широк, ярко осветен коридор с боядисани в бяло бетонни стени. Вместо фалшивата музика единственият звук идеше от тихото, но автентично бръмчене на флуоресцентните лампи на тавана.

Двойни врати с квадратни прозорци водеха към приемната на градинското помещение.

Зад старо бюро вътре седеше четирийсетгодишен мъж с надупчено от акне лице, облечен в зелената униформа на болничен служител. На бюрото стоеше табелка с името му: ВИН ТОЛЕДАНО. Той вдигна поглед от евтиното издание на книга, на чиято корица се виждаше отблъскващ труп.

Итън го попита как е и служителят отвърна, че е жив и значи е добре. Сетне Итън рече:

— Преди малко повече от час са ви докарали Дънкан Уислър от седмия етаж.

— Сложих го на студено — потвърди Толедано. — Не мога да го предам на погребално бюро. Трябва да мине първо през съдебните лекари, защото е жертва на убийство.

В помещението имаше само един стол за посетители. Подлежащите на разваляне трупове обикновено експедитивно се изпращаха където трябва и чакалнята не се нуждаеше от удобства и изпомачкани стари списания.

— Аз не съм от погребалното бюро — каза Итън. — Приятел съм на мъртвеца. Не бях тук, когато е починал.

— Съжалявам, но не мога да ви разреша да го видите сега.

Седнал на стола за посетители, Итън отвърна:

— Да, знам.

За да не могат адвокатите от защитата да отхвърлят резултатите от аутопсията в съда, бе установен строг ред на отговорност за опазването на трупа, така че никой външен човек да няма достъп до него.

— Той няма близки и аз съм изпълнител на завещанието му — обясни Итън. — Така че ако съм необходим за разпознаването на трупа, предпочитам това да стане тук, отколкото по-късно в градската морга.

Толедано остави книгата си и въздъхна.

— Приятелят ми от детинство миналата година го изхвърлиха от кола, хвърчаща със скорост сто и петдесет километра в час. Много е тежко да загубиш приятел като млад.

Итън не можеше да се престори на опечален, но бе доволен да се включи във всеки разговор, който би отвлякъл вниманието му от Ролф Рейнърд.

— Отдавна вече не бяхме близки. Не си говорихме дванайсет години и през следващите пет сме се виждали само три пъти.

— Но ви е направил изпълнител на завещанието си?

— Иди го разбери. Научих за това чак след като Дъни бе изкарал два дни в реанимацията тук. Обади ми се адвокатът му и ми каза, че не само съм изпълнител на завещанието му, ако умре, ами съм и упълномощен да го представлявам по всякакви въпроси и да вземам решения, свързани с лечението му.

— Трябва да е останало нещо от приятелството ви.

— Нищо — поклати Итън глава.

— Трябва да е останало нещо — настоя Вин Толедано. — Приятелствата от детинство остават за цял живот. Може да не се виждате с години, но като се срещнете, все едно не е минало никакво време.

— С нас не беше така — възрази Итън, макар че знаеше, че връзката между тях с Дъни беше Хана и любовта им към нея. За да смени темата на разговор, той попита:

— Как стана така, че приятелят ти го изхвърлиха от кола, хвърчаща със сто и петдесет километра в час?

— Той беше много готин, но много често не си използваше главата.

— Не е единствен.

— Отишъл в един бар, видял три разкошни мацки без мъжка компания и решил да си опита късмета. И трите му се сложили и му предложили да се приберат с него вкъщи, а той решил, че е мъжествен като Брад Пит и те умират за групов секс с него.

— Но всъщност са искали да го ограбят — предположи Итън.

— По-лошо. Той си оставил колата и се качил в тяхната. Две от мацките започнали да го обработват и да го разсъбличат на задната седалка, после го изхвърлили за кеф.

— На градус ли са били?

— Може да са били, може да не са били — отвърна Толедано. — После се разбра, че са го правили два пъти преди това. Този път ги хванаха.

— Тези дни гледах един стар филм по телевизията — рече Итън. — С Франки Ейвълън и Анет Фуничело. Забава на плажа. Жените са били съвсем различни в онези времена.

— Не само жените. Никой не е станал по-добър от средата на шейсетте насам. Съжалявам, че не съм се родил трийсет години по-рано. А как е пострадал твоят приятел?

— Четирима мъже решили, че ги е измамил с пари, понатупали го, вързали ръцете му зад гърба, натопили главата му в тоалетната чиния и го държали там толкова дълго, че това му причинило мозъчно увреждане.

— О, каква гадост!

— Не е по Агата Кристи — съгласи се Итън.

— Но щом се занимаваш с всичко това, значи наистина е останало нещо от приятелството ви. Никой не може да бъде накаран да изпълнява нечие завещание, ако не иска.

Двама носачи от отделението на съдебните лекари бутнаха двойните врати и влязоха в приемната на градинското помещение.

Единият беше висок, около петдесетгодишен, и очевидно много горд, че си е запазил косата. Той я носеше сресана назад, на висока сложна прическа, до такава степен достойна за Мадам Помпадур, че й липсваха само панделките.

Итън познаваше партньора на Помпо. Хосе Рамирес беше набит американец от мексикански произход, късоглед и усмихнат замечтано като коала.

Хосе живееше за жена си и четирите си деца. Докато Помпо се занимаваше с формулярите, Итън помоли Хосе да му покаже последните снимки на Мария и децата, които носеше в портфейла си.

След приключването на формалностите Толедано ги преведе през една вътрешна врата в градинското помещение. Вместо с линолеум, както в рецепцията, подът тук беше покрит с бели керамични плочки с много тесни фуги помежду им, за да може лесно да се дезинфекцира, в случай че бъде замърсен с телесни течности.

Макар че бе филтриран постоянно, студеният въздух намирисваше леко, но неприятно. Когато умират, повечето хора не миришат на шампоан, сапун и парфюм.

В четирите стандартни камери от неръждаема стомана може би имаше трупове, но два трупа върху носилки на колела веднага се набиваха на очи. И двата бяха покрити с чаршафи.

Имаше и трета количка, която беше празна, с провиснал от нея чаршаф. Толедано се отправи към нея с израз на недоумение.

— Това беше неговата количка. Той беше тук.

Мръщейки се от объркване, Толедано повдигна чаршафите от лицата на другите два трупа. Нито един от тях не беше Дъни Уислър.

Една по една той отвори четирите стоманени камери. Бяха празни.

Тъй като болницата изпращаше голямата част от пациентите си вкъщи, вместо в погребалното бюро, това градинско помещение беше малко в сравнение с градската морга. Всички възможни места, където можеше да се скрие труп, вече бяха огледани.