Дийн Кунц
Лицето (77)

Глава 77

— Пробвал ли си шоколадовата напитка Ю-ху? — попита Фрик.

— Да, няколко пъти — отвърна господин Труман.

— Страхотна е. Знаеш ли, че тя може да издържи цяла вечност, без да се вкисне?

— Не знаех.

— Стерилизират я по специален начин с пара — обясни Фрик. — Докато е затворена, тя е също толкова стерилна както, да кажем, разтвор за промиване на контактни лещи.

— Никога не съм пил такъв разтвор — пошегува се господин Труман.

— Знаеш ли, че цибетинът се използва като съставка на много парфюми?

— Не знам дори какво е цибетин.

Фрик цъфна при това признание.

— Той е гъст жълт секрет, който се изцежда от аналните жлези на цибетските котки.

— Тези котки изглеждат удивително услужливи.

— Всъщност цибетите не принадлежат към семейство котки. Те са млекопитаещи, обитаващи Азия и Африка. Отделят повече секрет, когато са неспокойни.

— При това положение те трябва да са вечно неспокойни.

— Цибетинът вони ужасно — продължи Фрик, — когато е концентриран. Но когато се разреди с подходящи вещества, става много приятен. Знаеш ли, че когато кихнеш, всички физиологични функции спират за момент?

— Дори и сърцето?

— Дори и мозъкът. Все едно за момент умираш.

— Решено тогава — край на пипера в салатата ми.

— Кихането подлага организма на страхотен стрес — обясни Фрик, — особено очите.

— Ние винаги кихаме със затворени очи, нали?

— Да, ако кихнеш достатъчно силно с отворени очи, някое от тях може да изхвърчи от орбитата си.

— Фрик, никога не съм подозирал, че си такава енциклопедия за необичайни факти.

Фрик се усмихна доволно.

— Обичам да знам неща, които другите не знаят.

Вечерята се развиваше неизмеримо по-добре, отколкото Фрик бе очаквал. Пилешките гърди в сос с масло и лимон, оризът с гъби и стръкчетата аспержи бяха много вкусни и никой от двамата с господин Труман не беше умрял от хранително отравяне, макар че господин Сатър може да бе запазил убийството за десерт.

Отначало разговорът им беше скован, защото бяха започнали с киното като тема, което неизбежно бе ги довело до филмите на Манхайм. Беше им неудобно да говорят за Татко призрак. Дори когато казваха само хубави неща, имаха чувството, че клюкарят зад гърба му.

Фрик поиска да чуе за работата на криминалния детектив и най-вече за най-ужасяващите убийства с чудовищно осакатени трупове и най-щурите престъпници, които господин Труман бе виждал. Господин Труман възрази, че повечето от тези неща не стават за разговор на маса, а някои не са подходящи за ушите на десетгодишно дете. Той обаче му разказа някои от полицейските си преживявания. Повечето от тях бяха смешни, но имаше и няколко гнусни. Не толкова гнусни, че да повърнеш пилешкото с масло и лимон, но достатъчно гнусни, за да направят този разговор по време на вечеря най-приятния в живота на Фрик.

Когато господин Труман съобщи, че господин Сатър е приготвил кокосова торта с череши за десерт, Фрик реши да използва знанията си за островната република Тувалу, износител на кокосови орехи, като принос към разговора им.

Тувалу му напомни за много други работи, които знаеше, като например за най-големия чифт обувки, произведени някога. Двойни по размер в сравнение с най-големия номер, продаван на пазара, те бяха изработени за един гигант във Флорида на име Харли Дейвидсън, който нямаше нищо общо с мотоциклетната компания. Тези обувки бяха шейсет сантиметра на дължина! Господин Труман беше впечатлен.

След големите обувки той си спомни за напитката Ю-ху, за цибетина и за кихането и когато приключваха с десерта, без да проявяват признаци на отравяне с арсеник, Фрик рече:

— Знаеш ли, че майка ми беше прибрана в лудницата?

— Не обръщай внимание на такива гадости, Фрик. Те са безсъвестни преувеличения.

— Но майка ми не осъди никого от тези, които го казаха.

— В нашата страна знаменитостите не могат да осъдят някого за клевета само защото разпространява лъжи за тях. Те трябва да докажат, че лъжите са били злонамерени. Което е трудно. Майка ти просто не искаше да прекара години в съдебната зала. Разбираш ли?

— Разбирам. Но нали знаеш какво могат да си помислят хората.

— Какво имаш предвид? Какво могат да си помислят хората?

— Каквато майката, такъв и синът.

Господин Труман се развесели.

— Фрик, никой, който те познава, не би повярвал, че някога може да си бил в лудница или че пък в бъдеще може да бъдеш.

Фрик отмести празната си чиния за торта и рече:

— Да кажем, че някой ден видя летяща чиния. Ама наистина я видя, заедно с няколко големи мазни извънземни, нали се сещаш?

— Да, големи и мазни — кимна господин Труман, който слушаше с внимание.

— И тогава, ако разкажа на някого за това, първото, което ще си помисли, ще бъде: О, да, майка му беше прибрана в лудницата.

— Дали ще си спомнят, или не историите за майка ти, някои хора не биха ти повярвали дори да им покажеш един от тези големи мазни извънземни, вързан на верижка.

— Де да можех — промърмори Фрик.

— Не биха повярвали и на мен, ако го сторех.

— Но ти си бивш полицай.

— Някои хора не са в състояние да видят истината дори когато ги боде в очите. Не си струва да се притесняваш заради тях. Тяхното късогледство е безнадеждно.

— Да, безнадеждно — съгласи се Фрик, но не за прозрението на другите хора, а за собственото си положение.

— Но ако дойдеш при мен или при госпожа Макбий, ние ще зарежем всичко и ще хукнем да видим тези големи мазни извънземни, защото знаем, че на твоята дума може да се вярва.

Това изявление силно окуражи Фрик и той изпъна рамене. През ума му минаха всичките неща, за които искаше да каже на господин Труман: за непознатия от телефона, който излезе от огледало и прехвръкна между гредите на тавана, за духовете, които се опитаха да преминат по кабела на телефона в ухото му, когато набра *69, за ангелите хранители със странни правила, за Молох, който яде деца, за броя на Лос Анджелис Таймс с историята на отвличането му. Ала колебанието му продължи прекалено дълго, защото се опитваше да подреди мислите си, та да не се изсипят наведнъж като истеричен потоп.

Господин Труман го изпревари.

— Фрик, докато не проведа наблюдението и не разбера какво трябва да се оправи, този проблем с напрежението ме кара да се тревожа.

Думите на началника на охраната грабнаха вниманието на Фрик със същата сила, сякаш бяха кукичка на въдица. Отново измишльотините за напрежението.

— Нищо няма да стане, но аз си се тревожа. Баща ти ми плаща да се тревожа. Та докато това не се оправи, не искам да спиш сам на третия етаж.

Напрежението в очите на господин Труман подсказваше, че и той самият бе видял големи мазни извънземни или очакваше да ги види скоро.

— Бих искал да спя тази нощ в хола на твоя апартамент — продължи той. — Или ти можеш да дойдеш в моя апартамент и да спиш на моето легло, а аз ще се преместя на дивана в кабинета. Какво ще кажеш?

— Мога и аз да спя на дивана, за да не трябва да отстъпваш леглото си.

— Много мило от твоя страна, Фрик. Но аз вече смених чаршафите на леглото, в случай че избереш този вариант. Ако излезе, че съм ги сменил безпричинно, ще трябва да отговарям пред госпожа Макбий. Не ме поставяй в това положение, моля те.

Фрик знаеше, че господин Труман настоява за дивана с една-единствена цел — да бъде между входната врата на апартамента си и спалнята, в която спи той, не защото се страхуваше, че момчето може да падне по стълбите, докато се разхожда като лунатик в съня си, а защото имаше вероятност злосторници да разбият вратата на апартамента и да се опитат да нападнат Фрик, при което трябваше да се преборят първо с господин Труман.

Нещо ставаше тук, нямаше съмнение.

— Добре — съгласи се Фрик, притеснен, но и приятно развълнуван. — Ще се преместя в твоя апартамент и ти можеш да спиш на дивана. Много се радвам. Никога не съм спал на чуждо място.

— Е, няма да бъдеш на съвсем чуждо място.

— Няма. Но никога преди не съм влизал в апартамента ти, дори преди ти да дойдеш. За мен това е непозната територия, като обратната страна на Луната, та направо си е като преспиване на чуждо място.

Вместо да се съсредоточи над това как да се спаси да не го отвлекат и убият, Фрик се размечта как няма да си легнат до късно, ще пекат специални бонбони на шиш и седнали на пода, ще си разказват на свещи истории за призраци. Той знаеше, че всичко това е тъпо — от тъпите бонбони на шиш до тъпите истории за призраци, но въпреки това мисълта за него му беше приятна.

Господин Труман погледна часовника си.

— Скоро ще стане осем часът. — Той стана от стола и започна да слага чиниите от масата на количката от неръждаема стомана, на която ги беше докарал. — Ще откарам съдовете в кухнята и после ще те настаним при мен.

— Искам да отида до библиотеката да си взема книга — каза Фрик, макар че всъщност искаше да полее палмата.

Дори в апартамента на началника на охраната, защитен от бивш полицай, Фрик се страхуваше да отиде в банята, където със сигурност има огледала. Човек е много уязвим, когато ходи по малка нужда.

Господин Труман се поколеба, хвърляйки поглед към прозорците, към нощта, дъжда и мъглата.

— Винаги заспивам с книга — настоя Фрик.

— Добре, но не се бави. И като вземеш книгата, която искаш, веднага ела при мен.

— Добре. — Той тръгна към изхода от помещението с басейна, но спря след две крачки. — Може ли после да си разказваме истории с призраци?

Господин Труман се намръщи, сякаш Фрик бе предложил да взривят западното крило, и май дори пребледня.

— Истории с призраци? Какво те накара да кажеш това?

— Ами, ъъъъ, това е, което хората правят, когато отидат на гости с преспиване. Поне така съм чувал. — Тъпо. Но не можеше да спре. — Те сядат на пода, ъъъ, запалват свещи и си разказват страшни истории и после, ъъъъ, понякога си пекат бонбони на шиш. — Тъпо, тъпо. — А може да си направят, ъъъъ, пуканки и да си споделят тайни. — Тъпо, тъпо, тъпо.

Намръщеното лице на господин Труман се отпусна в усмивка.

— Да не искаш да кажеш, че след всичко, което изядохме на вечеря, си готов да ядеш още?

— Не веднага, сър, но може би след час.

— И имаш разни черни тайни за споделяне?

— Ъъъъъ, имам някои случки.

— Случки? Да не би да си видял големи мазни извънземни?

— Не, сър. Не е толкова просто.

— Тогава, като оставя чиниите в кухнята, ще взема необходимите неща, за нашето приключение. Изгарям от любопитство.

Изпитал облекчение в едно отношение, нуждаещ се от помощ в друго, Фрик отиде в библиотеката, за да нанесе още един удар на умиращата палма.