Дийн Кунц
Лицето (23)

Глава 23

Роуена, господарката на розите, повтори думите на Дъни Уислър, но явно повече на себе си, отколкото на Итън:

— Каза, че го смятате за мъртъв и сте прав.

Прищракването на панти и лек звън на звънчета накараха Итън да се обърне към входната врата. Нямаше никой.

Скитащият вятър за известно време бе напуснал бурята, но се бе върнал, бе заблъскал по вратата на „Рози завинаги“ и бе я разклатил.

Жената зад щанда изрази недоумението си.

— Какво, за бога, искаше да каже с тези странни думи?

— Не го ли попитахте?

— Каза го, след като плати за розите, на излизане от магазина. Нямах възможност да го попитам. Това някаква наша шега ли е?

— С усмивка ли го каза?

Роуена се замисли и поклати глава:

— Не.

С ъгълчето на окото си Итън забеляза една фигура, която се бе появила безшумно. Дъхът му секна и той се обърна към нея, но се оказа, че го е изиграло собственото му отражение в стъклената врата на една от витрините.

Потопени в кофи с вода, наредени по етажерките, розите бяха така прелестни, че лесно можеше да се забрави, че всъщност те вече са мъртви и след няколко дни ще увехнат, ще се покрият с кафяви петна и ще загният.

Тези хладилни витрини, където смъртта се криеше в ярките цветове, напомниха на Итън за камерите в моргата, където мъртъвците изглеждаха почти както приживе, макар че бяха приютили смъртта, която все още не се проявяваше с всички отблъскващи подробности на разлагането.

Макар че Роуена беше дружелюбна и хубава, макар че това царство на розите би трябвало да бъде приятно, на Итън му се дощя да си тръгне.

— Моят… приятел каза ли нещо друго за мен?

— Не. Това май беше всичко.

— Благодаря, Роуена, много ми помогнахте.

— Наистина ли? — изгледа го тя със странен поглед, навярно също толкова озадачена от тази необикновена среща, както и от разговора си с Дъни Уислър.

— Да, наистина — увери я той.

Вятърът разтърси отново вратата, когато той сложи ръка на бравата, и Роуена се обади зад гърба му.

— Има и още нещо.

Той се обърна към нея и макар да ги деляха около десетина метра, забеляза, че след неговите въпроси тя имаше много по-умислен вид, отколкото когато я видя в началото.

— Когато приятелят ви си тръгваше — продължи тя, — той спря на прага, след като отвори вратата, и ми рече: „Бог да благослови вас и розите ви“.

Вероятно това беше странно изказване за човек като Дъни, но нищо в тези седем думи не можеше да обясни защо при спомена за тях лицето на Роуена бе помръкнало.

— Веднага след думите му — добави тя — осветлението премигна и отслабна, угасна и светна пак. Тогава не си помислих нищо, нали имаше буря, но сега ми се струва, че това… означава нещо. Не знам защо.

Благодарение на натрупания опит през годините от разпити на хора Итън усети, че Роуена не е свършила и че търпението му би я предразположило да продължи по-сигурно от всякакви думи.

— Когато осветлението отслабна и угасна, приятелят ви се изсмя. Не беше гръмогласен смях, а кратичък и тих. Хвърли поглед към тавана, когато осветлението угасна, изсмя се и си излезе.

Итън продължи да мълчи в очакване.

Роуена изглеждаше учудена, че е казала толкова много за такова дребно нещо, но добави:

— В този смях имаше нещо ужасяващо.

Красивите мъртви рози зад стъклените стени.

Вятърът, душещ като звяр на вратата.

Дъждът, стържещ по прозорците.

— Ужасяващо? — повтори въпросително Итън.

— Не мога да го обясня с думи. Нямаше нищо смешно в този смях, беше някак си… ужасяващ.

Тя се почувства неловко и избърса с ръка безупречно чистата повърхност на щанда, сякаш бе видяла прах, боклук или петно.

Явно бе, че тя бе казала всичко, което искаше или можеше да каже.

— Бог да благослови вас и розите ви — рече Итън, сякаш за да развали проклятието.

Не беше сигурен какво би направил, ако осветлението угаснеше, но това не се случи.

Роуена се усмихна несигурно.

Итън се обърна отново към вратата и видя отражението си. Затвори очи, навярно за да се опази от гледката на въображаем призрак, делящ стъклото с него. Отвори първо вратата, а сетне и очите си.

Под рева на вятъра и звъна на звънчетата той излезе от магазина в студената декемврийската нощ и затвори вратата след себе си.

Итън изчака във входната ниша между витрините, докато една млада двойка с дъждобрани с качулки премина по тротоара, водена от златен ретривър на каишка.

Мокрият ретривър се радваше лудо на дъжда и вятъра и се носеше леко, сякаш лапите му бяха плавници, а вирнатата му муцуна поглъщаше тайнствените аромати от студения въздух. Преди да отмине, кучето вдигна поглед и очите му бяха толкова мъдри, колкото и влажни и тъмни.

Животното се спря, наостри клепналите си уши и килна настрани глава, сякаш не беше съвсем сигурно що за човек стои под прикритието на кораловорозовия навес между розите и дъжда. Опашката му се помръдна, но само два пъти, и то неуверено.

Задържана от четириногия си приятел, двойката поздрави с добър вечер, Итън отвърна, и жената се обърна към кучето:

— Хайде, Тинк, тръгвай.

Тинк се поколеба, взря се в очите на Итън и тръгна едва когато жената повтори командата.

Тъй като двойката с кучето вървяха в посока към джипа му, Итън почака малко, за да не върви по петите им.

Листата на дърветата покрай тротоара все още носеха позлатата на уличните лампи и от острите им връхчета се стичаха струйки, които блестяха като разтопено злато.

По улицата имаше по-малко коли, отколкото би могло да се очаква по това време на деня. Те се движеха по-бързо от безопасната скорост при такива условия.

Движейки се под навесите на магазините, Итън се приближи до колата си и извади ключовете от джоба на якето си.

Пред него Тинк на два пъти намали ход, обърна се да го погледне, но не спря.

Озоновият мирис на дъжда не можеше да удави благоуханието на прясно изпечен хляб, което се носеше от един от осветените ресторанти, готвещ се да отвори вратите си за вечеря.

Преди да завие в пресечката, кучето се спря още веднъж и се обърна да го изгледа.

Макар че гласът на жената бе приглушен от разстоянието и от шума на дъжда и съскането на гумите, той я чу да казва:

— Хайде, Тинк, тръгвай.

Тя повтори командата два пъти, преди кучето да тръгне и да опъне отново каишката си.

Тройката се скри зад завоя.

Итън стигна до червената зона близо до пресечката, където бе паркирал на забранено място, и се спря под последния навес. Взря се в движението по улицата и изчака да се появи пролука между префучаващите превозни средства.

Излезе под дъжда и прекоси тротоара. Прескочи мътния бърз поток в канавката.

Когато стигна зад джипа си, той натисна копчето за отваряне на дистанционното управление. Колата му изчурулика.

Той бе изчакал момента, когато не минаваха превозни средства, за да не го изпръскат, и сега заобиколи бързо колата си отзад, за да избегне неотложната нужда от химическо чистене.

Приближи се до вратата на шофьора и чак тогава осъзна, че не беше огледал добре самата кола от прикритието на последния навес. Изведнъж в него се затвърди убеждението, че като седнеше зад волана, щеше да види Дъни Уислър, жив или мъртъв, да го чака на седалката на пътника.

Истинската опасност обаче идеше от другаде.

От пресечката един крайслер круизър връхлетя с прекалено висока скорост и занесе на кръстовището. Шофьорът се опита да извърти волана обратно на посоката на плъзгането, вместо да я последва, колелата блокираха и круизърът се завъртя около оста си.

При завъртането левият преден калник блъсна силно Итън. Ударът беше толкова силен, че го преметна и го стовари върху джипа му. При това Итън счупи с лицето си страничното стъкло.

Той не разбра кога се е отблъснал от джипа и е паднал на мокрия асфалт, но вонята на изгорели газове изпълваше ноздрите си и усещаше вкуса на кръв в устата си.

Чу се изскърцването на спирачки, но те не бяха на круизъра. Идваха от високо. Гръмогласни и пронизителни.

Нещо огромно го връхлетя, камион, който надвисна над тялото му. Огромна тежест се стовари върху краката му, невъобразим натиск, под който костите му се натрошиха като сухи клечки.