Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014)
Разпознаване и корекция
filthy (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Лицето

Американска, първо издание

Превод: Стоянка Илчева

Коректор: Мила Томанова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Предпечатна подготовка: Валентин Траянов

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 34,5

Печатница „Симолини“

ИК „Колибри“, София, 2013

ISBN: 978-619-150-156-4

История

  1. — Добавяне

Глава 89

Хиената спеше в чисто леговище, незамърсено от сувенири от убийствата му. Нямаше части от облекло, изцапани с кръвта на жертвите му, в които да може да зарови лице, за да вдъхне аромата на смъртта. Нямаше женски бижута, които да гали. Нямаше снимки на Джъстин Лапута или Мина Рейнърд след убийството с ръжен за камина и инкрустирана с бронзова позлата мраморна лампа. Нямаше нищо.

След бърз, но обстоен преглед на дрешника, чекмеджетата на бюрото, нощните шкафчета и на всяко друго място в спалнята, където Лапута би могъл да скрие нещо свързано с манията му за насилие, Хазарт не намери никакви доказателства както за престъпление, така и за психични отклонения.

Просто домът на Лапута се отличаваше най-вече с безупречната чистота, съперничеща на всяка стерилна лаборатория за биохимични оръжия, и с геометричното подреждане на всички предмети, малки и големи, граничещо с фетишизъм. Не само вещите, изложени на показ, но и на тези в чекмеджета бяха сякаш подравнени с микрометър, транспортир и линийка. Чорапите и пуловерите бяха сгънати и наредени с прецизността на робот.

Още веднъж Хазарт изпита чувството, че за Владимир Лапута тази къща беше убежище от безредието на света зад стените й.

Той излезе от спалнята в коридора, където постоя за момент, ослушвайки се внимателно, но долови единствено тихото барабанене на отслабващия дъжд по покрива. Погледна часовника си и се запита дали има време да претърси и стаите на горния етаж.

Обикновено инстинктът на Хазарт работеше безотказно, но този път той не му подсказваше нищо. Възможно бе професорът да се върне всеки момент или да не се върне с часове или дни.

Той отвори първата врата след главната спалня, на същата страна на коридора, и светна лампата.

Тя приличаше на склад. Прости картонени кашони, украсени единствено с номера в червено, бяха наредени по три един върху друг в стройни редици.

В Хазарт се пробуди интерес и той прекрачи прага. Но после осъзна, че кашоните са запечатани внимателно с лепенка. Ако разкъсаше някои от тях, той не би могъл да ги възстанови така, че да прикрие неофициалното си претърсване.

Приближавайки се към последната стая от същата страна на коридора, той усети неприятна миризма. Когато стигна до отворената врата, вонята се превърна в смрад.

Основният елемент в нея бе миризмата на разлагаща се плът, на която Хазарт бе попадал достатъчно често през годините си работа в отдела за грабежи и убийства. Той подозираше, че тук ще намери поне един от сувенирите на Лапута, което го накара да съжали, че бе спрял по-рано да хапне сандвич с кашкавал и пържени картофи.

Светлината от лампите в коридора не проникваше в стаята и Хазарт не можеше да види почти нищо.

Когато влезе и щракна ключа на стената, светна една нощна лампа. За момент той си помисли, че човекът на леглото, покрит наполовина с чаршаф, е труп.

Но клепачите на кървясалите очи, които бяха фиксирани върху него с жалостива молба, премигнаха.

Никога в живота си Хазарт не беше виждал в действителност живо човешко същество в такова окаяно състояние. Така изглеждат отрудените до смърт гладуващи пленници в концентрационните лагери, преди да бъдат хвърлени в общи гробове.

Независимо от системата за вливане на глюкоза и лекарства и торбичката за урина веднага ставаше ясно, че професор Лапута не се грижи за болен член на семейството. Към човека в леглото не беше проявявана милостта, полагаща се на болен, а жестокостта, с която един садистичен тъмничар третира затворник.

И двата прозореца бяха заковани с дъски и изолирани, за да не пропускат дневната светлина отвън и звука отвътре.

На пода в един от ъглите лежаха вериги и белезници за китки и глезени. Явно бяха останали от първите дни на пленничеството, когато жертвата в леглото и била достатъчно силна, за да се налага да бъде окована.

Хазарт бе говорил на глас известно време, преди да се усети. Бе започнал да шепти молитвите от детството си, на които баба му Роуз го беше научила.

Това бе работа на злото в най-чистата му форма, която той бе виждал — простият грешник като него не би могъл да го разбере. Злото бе дошло насам[1] и бе си отишло, но щеше да се върне пак, един демон, командирован тук от ада.

Необикновеният ред в къщата не беше за Лапута убежище от безредието на света зад стените й. Той бе един отчаян опит да отрече апокалиптичния хаос, който вилнееше в него.

С приближаването към леглото от всеки дъх, който Хазарт поемаше, все повече му се повдигаше. Натрупаните в продължение на седмици засъхнала пот, гранясала телесна мазнина и гнойните рани от залежаване издаваха отвратителна миризма.

Въпреки това Хазарт хвана внимателно измършавялата длан на непознатия. Пленникът нямаше сили да повдигне ръката си и едва успя да отвърне на ръкостискането на спасителя си.

— Вече няма страшно. Аз съм полицай.

Непознатият го гледаше, сякаш вижда мираж.

Макар преди малко инстинктът на Хазарт да му беше изменил, сега той му служеше вярно. С учудване, което премина бързо, той се чу да казва:

— Професор Далтън? Максуел Далтън?

Почервенелите очи на съсухрения мъж се разшириха в потвърждение.

Когато затворникът се напрегна да заговори, гласът му се оказа така изтънял и прегракнал, че Хазарт трябваше да се наклони към устата му, за да отгатне думите му:

— Лапута… уби жена ми… дъщеря ми.

— Рейчъл? Емили? — попита Хазарт.

Далтън стисна тъжно очи, прехапа устни и кимна.

— Не знам какво ти е разправял, но те не са мъртви — увери го Хазарт.

Очите на Далтън се отвориха с бързината на затвор на фотоапарат.

— Видях ги и двете днес у вас — продължи Хазарт. — Само преди няколко часа. Те са много разтревожени за теб, но иначе са добре.

За момент затворникът, изглежда, не искаше да повярва на тази новина, сякаш бе убеден, че това е още една жестокост, на която го подлагат. После той прочете истината в открития поглед на Хазарт. Костеливите му пръсти стиснаха леко ръката на спасителя му и изсушеното му тяло изстиска отнякъде влага, за да насълзи очите му.

Трогнат в същата степен, както и отвратен, Хазарт огледа торбата върху стойката на системата, тръбичката, спускаща се от нея, канюлата във вената на Далтън. Щеше му се да махне всичко това, защото бе ясно, че не помага на горкия човек. Но се страхуваше да не навреди, без да иска, на Далтън. Най-добре да остави тази работа на парамедиците.

Хазарт бе влязъл в къщата с намерението да проведе незаконен таен обиск, след което щеше да си отиде да обмисли значението на намерените доказателства, които щеше да е оставил на място, без ни най-малка следа от посещението си. Този план вече не вършеше работа. Трябваше да се обади на телефона за спешни повиквания, и то без да се бави.

Имаше съдии обаче, при това немалко, които щяха да оставят Владимир Лапута на свобода, защото Далтън бе намерен по време на незаконен обиск, извършен без необходимото разрешително. Освен това, тъй като случаят с блондинката в басейна все още не беше приключен, Хазарт не можеше да си позволи мъмрене или дисциплинарно наказание в досието си.

— Ще те махна оттук — обеща той на затворника. — Но ми трябват две минути.

Далтън кимна.

— Ей сега ще се върна.

Страдалецът пусна неохотно ръката му.

Когато стигна до вратата, Хазарт спря и извади пистолета си. Излезе в коридора, като се движеше много внимателно.

Продължи да бъде нащрек по целия път по стълбите и на първия етаж, докато стигна до кухнята. Затвори задната врата, която преди беше оставил отворена, за да улесни бягството си, и я заключи. До кухнята имаше перално помещение. Вратата в дъното на килера водеше към гаража.

В гаража нямаше коли. На циментовия под имаше купчина мокри дрехи — същите, с които Лапута беше облечен, когато се прибираше вкъщи с походката на побойник.

Имаше и хубави инструменти, сложени в чекмеджета и върху дъска с кукички на стената. Те бяха също толкова излъскани и подредени с маниакална прецизност както кристалната колекция в хола.

Хазарт взе един комбиниран чук с тесла и изтича обратно на втория етаж, радвайки се, че бе светнал толкова лампи при влизането си в къщата.

Олекна му, като видя, че пленникът е още жив. Далтън изглеждаше на ръба на смъртта и всяка секунда забавяне беше фатална.

Хазарт сложи пистолета си на пода и измъкна с теслата пироните от една от дъските, с които Лапута бе покрил прозорците. Осемсантиметровите пирони не се предаваха лесно и стържеха при излизането. Хазарт издърпа дъската от прозореца и я подпря на стената.

Пердето бе останало между дъската и прозореца. Макар да бе намачкано и прашно, то бе точно това, което му трябваше, за да изтрие отпечатъците от пръстите си от дръжката на чука, преди да го пусне на пода.

Тази спалня беше по-далеч от стълбите. Иначе също като главната спалня и нейните прозорци бяха върху фасадата. Колата на Хазарт се виждаше на отсрещната страна на улицата.

Полицаят се приближи до леглото и каза:

— Дойдох тук, воден от интуицията си и без разрешително за обиск, и трябва да оправя някои неща, за да си вържа гащите и да не дам възможност на Лапута да се измъкне. Разбираш ли ме?

— Да — изграчи Далтън.

— Така че от тебе искам да кажеш, че онзи кучи син е бил толкова сигурен в твоята немощ и в неспособността ти да издадеш дори звук, който да се чуе навън, че си е позволил тази вечер да махне дъската, за да те измъчва с гледката на свободата. Можеш ли да го направиш убедително?

Едва поемайки си дъх, от гърлото на Далтън излязоха крехките думи.

— Лапута каза, че… ще ме убие… тази вечер.

— При това положение става по-ясно защо е постъпил така.

Хазарт грабна една туба с дезинфектант с боров аромат от нощното шкафче. Тя бе поне наполовина пълна и тежеше достатъчно.

— После ще трябва да разкажеш — продължи той, — че си потърсил дълбоко в себе си последните си запаси от сила и си успял някак си да проявиш волята, енергията и гнева, необходими, за да вземеш тази туба от шкафчето и да я хвърлиш към прозореца.

— Мога да го направя — обеща той с разтреперан глас, макар че ако се съдеше по вида му, той не можеше да направи нищо друго, освен да мига с очи.

— Опаковката е счупила прозореца и се е търкулнала по навеса над входа, когато аз съм се приближавал по алеята към къщата. Чул съм твоите тихи викове за помощ и съм влязъл със сила в къщата.

Историята беше много съмнителна. Първите полицаи, които пристигнеха на мястото, щяха да разберат, че не е правдоподобна, но предвид мъченията на Далтън щяха да преглътнат тези несъответствия.

Когато Лапута стигнеше до съдебната зала, Далтън щеше до голяма степен да се е оправил и съдебните заседатели нямаше да знаят колко изнемощял е бил в момента на спасението си. Времето щеше да помогне на съшитата му с бели конци история да стане по-приемлива.

Далтън премести очи от отворената врата към Хазарт и го подкани тревожно да побърза, сякаш се страхуваше, че Лапута ще се върне всеки момент.

Хазарт хвърли тубата с дезинфектант към прозореца. Стъклото издрънча силно при счупването.

Бележки

[1] По Уилям Шекспир, „Макбет“, Четвърто действие, Първа сцена: „Палецът ме щракна — знам, злото е дошло насам“. — Б.пр.