Стивън Канел
Да яхнеш Змията (5)

3.
Бъзльото пристъпва към действие

Няколко дни след странната среща с брат си Уилър седеше в грил бара на клуба и наблюдаваше Лоуис Атуотър, която играеше тенис на корт три. Дългите й, загорели от слънцето крака съблазнително се движеха под късата поличка. Тя беше на едно от първите места в списъка му. Съпругът й беше дебел, разплут и много по-възрастен от нея. Черните й коси бяха подстригани късо и когато Уилър беше наблизо, тя постоянно показваше хубавите си бели зъби. Лоуис умееше да се усмихва като манекенка. Разбра, че му е навита, щом тя спомена как сестра й била в университета в Южна Калифорния, когато Уилър откраднал пожарната кола и я подкарал по стъпалата на Аненбърг Хол, блъскайки се в колоните на онзи величествен паметник на висшето образование. Тази безразсъдна каскада, изпълнена по време на изпита по средновековна европейска история, приключи с отлагането му за след Коледа. Шегичка. Поредният шедьовър на Уилър Касиди.

— Да ви налея ли още едно, господин Касиди? — попита Рамон Делгадо.

Той беше красив мексиканец. Нисък и мускулест. Десетина години по-възрастен от Уилър. Бе станал свидетел на много от турнирите му по сваляне на мадами.

— Да, не бива да оставяме фермерите, произвеждащи ечемик, без работа — отговори Уилър.

— Джон Хавърстън беше тук сутринта — добави Рамон. Джон Хавърстън беше член на дисциплинарната комисия, която от седмица разсъждаваше дали да изрита Уилър от клуба. — Търсеше ви. Казах, че играете голф.

— Мисля, че ме чака екзекуция. Възрастни адвокати ще ме пребият до смърт със стикове за голф.

— Едва ли. Мисля, че само ще ви предупредят да бъдете по-дискретен.

Рамон лъскаше тезгяха и се опитваше да намери начин да изрази с думи мрачните си мисли. Според Уилър сигурно беше ужасно по цял ден да поднасяш напитки на безделници като него. Рамон бе минал границата в празна, смърдяща цистерна за бензин и бе работил в зеленчуковите градини на Централна Калифорния, за да издържа семейството си, докато стана барман благодарение на един свой братовчед, работник по поддръжката в клуб „Уестридж“. Рамон, който бе научил почти съвършено английски и работеше като луд, слушайки как богаташките синове се оплакват от живота си.

— Мисля, че ако една жена, член на клуба, е омъжена, но не уважава свещеността на брачната клетва и реши да се впусне във волности в леглото, за това не е виновен само джентълменът… защото преди всичко бракът не е сполучлив.

— Разсъждаваш логично, Рамон, но не смятам, че онези важни клечки мислят като теб.

Уилър обърна питието. Телефонът на тезгяха иззвъня и мексиканецът отговори.

— Тук е, господине — каза и подаде слушалката на Уилър.

Уилър не се притесняваше особено, че повечето хора знаят къде да го намерят следобед. И все пак това беше обезкуражително, сякаш бе паднал още едно стъпало по обществената стълбица. Той доближи слушалката до ухото си.

Обаждаше се Джими, слабият, русокос хомосексуалист, секретарят на майка му.

— Трябва веднага да дойдеш тук — изфъфли той.

— Защо? Какво има? Майка ми добре ли е?

— Сякаш има някакво значение за теб…

— Хайде, Джими, не го увъртай. Какво става?

— Няма да ти кажа. Това не е моя работа. По-добре да го чуеш от нея. Но трябва да домъкнеш тук малкия си бял задник — рече той и затвори.

Струваше си да се отбележи, че секретарят на майка му се държеше изключително арогантно с Уилър. От друга страна, Джими беше специалист по мъжките задници, затова последните му думи вероятно бяха комплимент. С тази забавна мисъл в замаяната му от алкохола глава Уилър стана от стола, остави двайсетачка на Рамон и излезе.

Къщата на семейство Касиди беше в Бевърли Хилс, на Уингейт, в края на задънената улица. Имението се простираше на седем декара. Сградата в колониален стил се издигаше на вълнообразен хълм, покрит с яркозелена, прясно окосена лятна ръж. Уилър паркира новия си червен ягуар отпред и влезе в къщата.

Никога не бе живял тук. Баща му купи къщата, след като изхвърлиха Уилър от специалните сили. Младият мъж реши да живее в сексуален разкош с две танцьорки, които през лятото работеха в Лас Вегас и прекарваха зимата в Лос Анджелис, опитвайки се да отворят ресторант за здравословна храна. „Защо всички в Лос Анджелис искаха да отварят ресторанти?“

Джими стоеше до перилата на стълбището. Сложил ръце на кръста си, той досадно заяви:

— Ще трябва да й помогнеш. Ти си единственият, който й остана. Ще й бъде необходимо нещо много повече от пиян безделник.

— Наистина бих искал да ми кажеш какво се е случило, Джими.

Младият мъж предпочете да не отговаря, но се отмести встрани и посочи нагоре, към стаята на майка му. Уилър изкачи извитото стълбище и чу, че майка му плаче. Влезе в спалнята и тя вдигна глава.

Както много пъти бе ставало през годините, мигновено бе поразен от невероятната й красота. Тя беше на шейсет и пет, но изглеждаше на четирийсет. И не пластичните хирурзи от Бевърли Хилс бяха извършили чудото. Той знаеше, че е наследил нейната хубост, но в Катрин Касиди имаше нещо толкова изящно, сдържано и елегантно, че винаги предизвикваше възхищение. Тя се обърна към него.

— Прескот… е мъртъв — каза майка му.

— Какво? — объркано попита Уилър. — Мъртъв?

— Как е могло да се случи? — изстена Катрин.

— Кой ти каза, мамо? Сигурна ли си?

— Полицията. Дойдоха преди два часа. Не знаехме къде да те търсим.

— Бях в клуба — отвърна той и мигновено съжали за думите си. — Какво се е случило?

— Сърдечен удар. Намерили го на бюрото в кабинета му, когато сутринта отишли на работа — прошепна майка му и после отново започна да плаче.

Тя беше толкова отчаяна, че Уилър изтича до нея и сложи ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Тялото й се разтърсваше от ридания. Едва успя да потисне чувството за гадене.

— Мамо, аз съм тук — рече той, сякаш това имаше някакво значение.

Тя стисна ръката му. И този жест изрази всичко. Все едно стискаше ръката на дете, за да го накара да млъкне.

— Какво да направя? Как да помогна? — попита Уилър.

Беше съвсем объркан. Изведнъж Прескот вече бе преустановил участието си в надпреварата. Беше зачеркнат поради сърдечно-съдова формалност. Светът на Уилър отново се бе променил. Прескот Касиди беше отписан от планетата.

— Защо? Защо Прескот… — попита Катрин.

И той веднага се досети какво искаше да каже тя. Защо Прескот, а не Уилър? В края на краищата големият й син напълно се беше провалил. Пияницата от клуба, който не правеше нищо друго, освен да чука чужди съпруги. Уилър познаваше само бара, докато Прескот отстояваше политически каузи. Уилър беше много по-подходящ да приключи земния си път — бъбреците и черният му дроб преработваха шотландско уиски по-бързо от средна по размери спиртоварна. Защо Прескот, а не Уилър? „Адски уместен въпрос“.

— Обадиха се от кантората — най-после каза Катрин. — Обезумели са. Не знам какво да им кажа.

— Каква кантора? — тъпо попита той.

— Неговата. Никой не знае какво да прави. Ще отидеш ли да видиш дали можеш да помогнеш с нещо?

Тя не го гледаше. Беше се вторачила през прозореца, сякаш Прескот беше някъде навън, печелеше поредната надпревара и всеки момент щеше да влезе и да ги изненада с нов златен трофей.

— Мамо, какво разбирам аз от работата на Прескот? Как бих могъл… — Изведнъж онемя, защото майка му го изгледа с гняв и съжаление. — Добре, ще отида.

Нямаше какво друго да каже, затова тръгна.

Онова, което видя в кантората, го обърка напълно.