Стивън Канел
Да яхнеш Змията (34)

32.
На юг от Манчестър авеню

Двуетажната къща, която полагаше неимоверни усилия да прилича на викторианска, беше стара и порутена. Дървена веранда и кръгли ъглови кули биха допринесли за този ефект, но биха стояли само като причудливи добавки. Къщата се намираше на юг от Манчестър авеню, на Бронсън стрийт, в околностите на Лиймърт Парк в Южния централен район. Спряха на алеята за коли зад шевролет от 1963 година.

Червеният ягуар привличаше вниманието на всички по улиците.

— Паркирай на тревата в задния двор — каза Таниша. — След половин час ще ограбят колата, ако я оставиш отпред.

Минаха под оголен телефонен кабел, на който бяха окачени стари обувки за тенис. Таниша ги изгледа гневно и измърмори:

— По дяволите.

Зад къщата имаше мръсен малък двор. Уилър спря и изключи двигателя.

— Това е шевролетът на племенника ми Лафранс. Той продава наркотици и е голям проблем за семейството. Онези обувки за тенис показват на всеки, който минава оттук, че може да си купи дрога. Баба ми Надин е възрастна. Не може да се оправя с него. Мислех, че преди месец съм го изгонила завинаги.

Двамата се качиха на дървената веранда и Таниша намери ключ под празна, напукана саксия.

— Хитро скривалище — отбеляза Уилър.

— Ако в тази къща намериш нещо за крадене, това ще означава, че местните жители са ослепели.

Влязоха в тъмен коридор с тапицирани кресла и стари дървени мебели. Рапмузика тресеше прозорците в предната част на къщата. Тръгнаха към смеха и музиката и се озоваха в стая, където десет момчета и момичета пиеха алкохол и се кикотеха. В цигарения дим се долавяше силна миризма на марихуана.

— На какво прилича това, Лафранс, по дяволите? — попита Таниша.

Чернокожите младежи се обърнаха и я погледнаха така, сякаш беше космически пришелец.

— Полицайката — провлече високо мускулесто седемнайсетгодишно момче, после стана и се отдалечи от приятелите си.

Очите му бяха подпухнали от марихуаната и от бездействието. Таниша видя пликчетата с наркотик и парите на масичката за кафе зад него. Неколцина от младежите започнаха да събират пликчетата и парите и да ги тъпчат в кожените си якета или в джобовете на широките си панталони.

— Къде е Надин? — попита Таниша, гледайки гневно племенника си.

— Горе. Проснала се е на кревата както обикновено — отговори Лафранс, после наклони глава към приятелите си. — Това тук е нищо. Само се забавляваме.

— Още ли продаваш дрога, Лафранс? Мисля, че се бяхме разбрали по този въпрос, след като последния път беше в пандиза.

— Това е началният ми капитал — каза той и посочи парите на масата. — Спестяванията от работата ми.

Таниша знаеше, че той не работи. Лафранс се залюля, сякаш искаше да отстъпи назад от нея, но се страхуваше да не покаже слабост пред приятелите си.

— Коя е тази бяла мутра с теб? — попита той, за да смени темата на разговора.

— Един мой приятел.

— Какво ще му показваш тук на този гадняр?

Уилър разкопча златната верижка на часовника си „Ролекс“ и го пусна в левия си джоб.

— Това ти ли си, Брийзи? — попита Таниша, гледайки едно от момичетата, което едва ли имаше тринайсет години.

Брийзи беше доведена сестра на Лафранс. Седеше на канапето и пушеше цигара.

Таниша се вторачи гневно в племенника си.

— Искаш да направиш дори малката си сестра наркоманка, така ли? — Ядоса се и направи крачка към Лафранс, който отстъпи назад. — Трябва да те арестувам заради тази купчина кокаин и цигари с марихуана.

Грабна от масичката пликче с бял прах и го вдигна.

— Това не е кокаин. Ти продаваш хероин. Трябва да предам на полицията жалкия ти задник — добави тя.

— Защо си дошла? — повиши тон Лафранс. — По-добре се разкарай, защото няма да търпя бели шибаняци в къщата. Ще му видя сметката, ако се опиташ да ме изпееш на ченгетата.

Уилър направи крачка към него и тихо каза:

— Заповядай винаги когато се почувстваш скапан, дрисльо.

Лафранс погледна приятелите си. Трябваше да направи нещо. Не можеше да допусне да го предизвиква едно бяло копеле на средна възраст. Приятелите му го гледаха и спокойно чакаха.

Изведнъж Лафранс замахна към Уилър, който обаче очакваше удара. Не го биваше много с автоматите „Узи“ или с италианските пистолети, но все още имаше едно от най-добрите леви крошета в Бевърли Хилс. Докато Лафранс нанасяше удара, Уилър се дръпна встрани и сви колене. Юмрукът на нападателя мина покрай дясното му рамо. В същото време Уилър удари младежа в стомаха. Той политна назад, изкрещя, присви се от болка и се стовари върху масичката за кафе. Двамата се вторачиха гневно един в друг.

— Какви ги вършиш, да ти го начукам? — изхленчи Лафранс.

— Ритам те по задника — отговори Уилър.

— Ние се чупим — каза един от гангстерите.

Младежите станаха и бързо излязоха от хола, после се пръснаха в различни посоки по улицата и изчезнаха в мръсния квартал като хлебарки под дъски на пода.

Лафранс бавно се надигна, стенейки от болка. Обърна се и погледна Таниша.

— Шибана курва — каза. — Предателка. Издаваш своите.

— Не мога да повярвам, че продаваш наркотици в хола на родния си дом — скара му се тя. — Какво ти става, по дяволите?

Лафранс не отговори. Обърна се и излезе от къщата. След няколко секунди двигателят на шевролета забръмча и колата потегли. В стаята остана само Брийзи.

— Съжалявам, лельо — каза тя, стана и започна да почиства хола.

— Момиче, ще станеш наркоманка и ще прекараш остатъка от живота си в затвора. И никой от тези типове няма да си мръдне пръста за теб.

Брийзи изхвърли в тоалетната на долния етаж фасовете от цигарите с марихуана.

— Как е Надин? — попита Таниша.

— През повечето време спи. Това е от лекарството за артрита, което й дадоха.

— Искам да ми се обадиш, ако Лафранс отново дойде тук.

— Добре, лельо — неуверено отвърна тя. — Трябва да тръгвам. Ще бъдеш ли тук по-късно?

— Ще попитам Надин дали можем да останем няколко дни.

Брийзи се усмихна, показвайки хубави зъби. Щеше да стане поразителна красавица, ако цигарите с марихуана и хероинът не я съсипеха. Таниша реши да се заеме с племенницата си.

— Не се тревожи за Лафранс — неочаквано каза Брийзи. — Някой ден ще се оправи.

И двете знаеха, че това няма да стане. Лафранс се бе устремил към самоунищожението с лудешка скорост.

Таниша се качи горе и намери баба си, която лежеше подпряна на няколко възглавници и „спеше с отворени очи“, както сама се изразяваше.

— Бабо… — каза Таниша и изчака, докато тя я разпознае.

Баба й беше ниска, дебела жена, която бе загубила способността си да се усмихва.

— Здравей, дете — рече Надин и се опита да се надигне. — Отдавна не си идвала.

Таниша целуна баба си и седна на стола до леглото й.

— Бабо, току-що хванах Лафранс да продава хероин долу. Не искам да води гангстери в къщата ти и да им дава наркотици. Тревожа се и за Брийзи.

— Какво бих могла да направя, дете? Не мога да слизам долу всеки път, когато чуя музика. Глезенът ми е подут и ужасно ме боли.

— Обаждай ми се. Казвай ми, когато Лафранс е тук и аз ще го изхвърля.

Надин погледна Таниша и кимна. Ако очите са прозорци към душата, то нейният поглед показваше уморен и безволев дух, който бе отстъпил пред болката и бедността и се бе предал на отчаянието. Таниша стана, приближи се до вратата и дръпна Уилър да влезе в стаята.

— Това е приятелят ми Уилър Касиди — каза. — Бихме искали да останем тук няколко дни.

— Какво си намислила, момиче? Довела си в къщата бял човек и ще имаме големи неприятности.

— Бабо, няма къде другаде да отидем. Едни хора ни преследват, но тук няма да ни намерят.

Надин затвори очи. Когато отново ги отвори, в погледа й се четеше умора и примирение.

— Всемогъщи боже — прошепна. — В какви само неща се забъркваме ние, глупците?

Уилър си задаваше същия въпрос.

 

 

Те бяха събрани пред него и седяха на дървени столове, които бяха донесли от залата за съвещания. Стаята беше малка и прекалено затоплена и всички лъщяха от пот с изключение на Уо Лап Лин. Той седеше търпеливо, охлаждан от желязната си воля. Сухоземния дракон описваше случилото се по време на нападението около летището. По тялото му още личаха следите от жестокия побой, който му бе нанесен в Южния централен район. Лицето и устните му бяха подути. Чернокожите го оставиха да лежи в безсъзнание там и когато най-сетне дойде на себе си, успя да вземе такси и плати с петдесетте долара, които винаги държеше скрити в едната си обувка. Сухоземния дракон завърши злополучния си разказ и погледна ужасен могъщия Шан Чу.

— Ти опозори себе си и Братството — рече Уили и лицето и ушите на Сухоземния дракон мигновено пламнаха от вина и срам. — Имаме ли представа къде са онези двамата?

Уили говореше на фукиенизийски, защото повечето гангстери от „Бамбуковия дракон“, присъстващи в стаята, бяха от провинция Фу-Киен и не знаеха мандарински и кантонезийски.

— Не, Шан Чу — отговори Бялото ветрило на триадата в Лос Анджелис, петдесетгодишен и изключително боеспособен гангстер, който бе дошъл в Щатите от Тайван в края на шейсетте години. Казваше се Чу Лу. Дрехите му бяха с бойните цветове на „Бамбуковия дракон“ — черен панталон и риза и червена лента на главата. Той се страхуваше, че най-могъщият Шан Чу от централата на триадата в Хонконг ще вдигне ръка и ще заповяда да го убият заради провала. — Имаме информатор в полицията. Една от телефонистките. Тя подслушва разговорите. Чернокожата детективка се е обадила на капитана си и е оставила телефонен номер. Не е съобщила адрес, но кодът е 213, а първите цифри са 485, което означава, че се намира някъде в Южния централен район.

— Къде е този район? — попита Уили. — Далеч ли е?

— Това е част от Лос Анджелис — с уважение обясни Бялото ветрило.

— В Лос Анджелис живеят над три милиона души. Нима предлагаш да тръгнем да обикаляме града с коли и да я търсим? Убеден съм, че това не е решението ти.

Уили беше уморен от полета и ядосан заради провалите. Местните членове на триадата бяха безцеремонни хора, но, изглежда, им липсваха изобретателност и коварство.

— Най-почитаеми Шан Чу — рече Бялото ветрило и се поклони, за да покаже сервилност. — Южният централен район е негърското гето, където безпричинно убиват хора. Но ние имаме огромно влияние там, защото местните банди продават китайския бял прах. Ние снабдяваме много пласьори на наркотици. Бандите контролират всичко в онзи квартал, но се нуждаят от нашия хероин. Вече им казахме, че има голяма награда за чернокожата полицайка Таниша Уилямс и нейния бял приятел.

Бялото ветрило погледна стоическото лице на Уо Лап Лин и изведнъж се запита дали не бе направил грешка, като му каза, че разчита на чернокожи да решат този проблем.

— Няма значение дали котката е черна или бяла, стига да лови плъхове — добави той, цитирайки една от известните мъдрости на Дън Сяопин.

Уили почувства, че събитията се бяха обърнали срещу него. Двамата американци се бяха прибрали в родината си и вероятно нямаше да е трудно да предадат откраднатия документ в опасни ръце. Сега времето беше най-злият му враг.

 

 

Слухът се разнесе по улиците за по-малко от два часа. Таниша Уилямс бе оценена на петдесет килограма китайски бял прах.

В три часа следобед Лафранс седеше пред магазина за алкохол и пиеше бира. Още го болеше от удара и бе ядосан. От пустинята беше започнал да духа горещ вятър и температурата се повишаваше — нещо, което не помагаше на настроението му. От паркинга зад ъгъла се чуваха гласовете на Сам Лошия и Малката мечка, които тичаха насам-натам и се прицелваха с топката във въображаем баскетболен кош.

— Човече, ако гепя оная гаднярка, с кинтите ще си взема някоя готина слива за чукане — каза Сам Лошия, докато Малката мечка дриблираше на място с топката, без да бърза да играе заради жегата.

— Петдесет кила, така ли рече оня тип? — попита другият и спря да дриблира. — Чист ли е, или говорим за някакви лайна със стотици примеси?

— Не, не е менте. Сигурно е чист. Така каза китаецът — ухили се Сам Лошия.

Малката мечка отново започна да дриблира, заобиколи Сам Лошия и подскочи, все едно се прицелваше в кош.

Лафранс с усилие се изправи, приближи се до тях и попита:

— За каква далавера говорите?

Когато двамата му казаха, Лафранс се усмихна за пръв път, откакто бе преминало въздействието на ганджата. Знаеше, че скоро ще забогатее.