Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riding the Snake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Канел. Да яхнеш Змията

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Лилия Анастасова

Оформление на корица: Петър Христов

ISBN: 954-585-019-1

История

  1. — Добавяне

2.
Фу Хай и Сяо Жи

Зан Фу Хай се събуди, когато влакът рязко се наклони на един остър завой и после изскърца и изстена, докато се движеше по източната страна на веригата Тяншан, огромната Небесна планина в Северозападен Китай. Жена на средна възраст си проправяше път в претъпкания коридор на вагона. Носеше термос с кай шиу. Потропа на дъската, на която Фу Хай лежеше, и го попита на мандарински дали иска чай. Той кимна и й подаде няколко финга. Тя напълни една чаша и отмина. Фу Хай пътуваше във втора класа. Само високопоставени политически фигури, чуждестранни туристи и богати шефове на компании можеха да си позволят меките легла в първа класа. Той бе направил допълнителни разходи, за да избегне неудобната трета класа, която щеше де бъде претъпкана с хора и където щеше да се наложи да спи прав. Бягството от пустинята Такла-Макан беше целта му почти от четиринайсет години, откакто го заточиха в цеха с котлите във фабриката за коприна в Хотан за политически престъпления, извършени от баща му Зан Уей Дон.

Той беше калиграф в Пекин и бе предаден от по-големия брат на Фу Хай Лу Пин, защото практикуваше „Четирите стари“, които бяха забранени от председателя Мао. Беше трудно да отстояваш Четирите стари — мъдростите, обичаите, традициите и идеите. Прибраха баща му преди двайсет години, когато Зан Фу Хай беше едва седемгодишен. Той гледаше натъжен, докато караха баща му да намаже лицето си с черно мастило и да си сложи шутовската шапка на социалната деградация. Фу Хай се разплака, докато извеждаха Зан Уей Дон от къщата и разгневената тълпа комунисти крещеше: „Прошка за онези, които признаят престъпленията си, и жестоко наказание за онези, които не го направят!“. Повече не видя баща си. Брат му Лу Пин бе награден за тази проява на патриотизъм с назначение в армията и бе изпратен в тайна ядрена база някъде в Северен Китай. В писмо до по-малката им сестра Сяо Жи той се похвали, че помага за разработването на нов ядрен арсенал, който ще донесе голяма слава на родината.

Скоро след като писмото пристигна, Фу Хай бе прогонен от родната си къща. Прецениха, че той е продукт на политически безнравствения си баща и майка му е попаднала в капана на „Четирите прекалености“ — глезене, покровителство, грижи и въздействие. Решиха, че момчето трябва да се „преобразова“ и го качиха на кораб за Хотан — място, което отговаряше на представата за ада.

Хотан се намираше в северозападната част на Китай, близо до границата с Пакистан. Тюркоезичното население, наречено уйгури, мразеше китайците. Прашният пустинен град беше разположен на източния склон на планината Купола на гнева, в края на пустинята Такла-Макан. Такла-Макан означаваше: „Влезеш ли там, излизане няма“. И Фу Хай никога не се опита да го направи.

Назначиха го във фабриката за коприна. Работеше в мрачния цех с котлите, където нямаше прозорци. Горещината беше непоносима. Задачата му беше да наблюдава дали врялата вода продължава да тече по грамадните метални тави, в които накисваха пашкулите, преди да изтеглят копринената нишка. Помещението беше мръсно и влажно и Фу Хай прекара почти четиринайсет нещастни години, потейки се в тази адска дупка. Скоро осъзна, че няма да издържи дълго. Бе виждал възрастни работници, които от петнайсет години се трудеха във фабриката и постепенно ослепяваха. Научи, че причината за ослепяването е вторачването в белите пашкули в мастиленочерния мрак в продължение на безброй сковаващи ума часове, сред горещите изпарения на коприната, скърцащите вретена и непоносимата жега. За Фу Хай помещението с котлите се превърна в пашкул на политическа омраза… ненавист към майка Китай, която обичаше, когато беше невинно дете в Пекин. Реши, че ще намери начин да избяга не само от Хотан, но и от Китай. „Да яхне Змията“ за Америка. „Да яхнеш Змията“ означаваше да емигрираш нелегално от Китай в Съединените щати. Престъпните триади в Китай и в наскоро върнатата на родината колония Хонконг осигуряваха тази услуга за всеки, готов да плати цената. Фу Хай бе чувал, че е баснословна, повече от трийсет хиляди американски долара. Единственият начин, по който работник без пукнат грош като него можеше да си го позволи, беше да се продаде в робство на тонгите.

Знаеше, че това ще бъде страшно и опасно и ще изложи живота си на риск, но вече бе решил, че ако остане във фабриката за коприна, скоро ще умре.

Храната беше неописуема — клисав сух хляб и вонящо овче месо със стафиди. Говореше се, че уйгурите издухвали носовете си в яхнията, за да покажат презрението си към китайските работници.

От шестнайсетгодишен Фу Хай бе започнал да спестява по-голямата част от мизерната си надница. Живееше в едностаен коптор с петима други мъже. Нощем се измъкваше по единствената улица в Хотан и отиваше в пустинята. Там криеше спестяванията си в старо гърне. Заравяше го в мюсюлманско гробище под напукан глинен купол, чийто под бе осеян с кости. Два пъти месечно внасяше депозита си в своята „банка на свободата“.

Годините на затворничество се нижеха бавно — досущ копринени буби, изпълзяващи от пашкула. Скуката и окаяното съществуване се простираха зад него като пътека от слуз на охлюв и Фу Хай не можеше да си представи, че това е неговият живот. Когато стана на двайсет и седем, най-сетне му се предостави възможност да избяга благодарение на алчния, безбожно корумпиран заместник партиен секретар Уан Мин Йан. Странно, но на китайски името означаваше светла сила. Уан му поиска три хиляди юана, за да подпише разрешителното за преместване, позволяващо му да се върне в Пекин. Това бяха почти всичките спестявания на Фу Хай за четиринайсетте години в Хотан. Но ги даде с радост и партийният функционер подписа и подпечата документа с официалния китайски червен държавен печат.

Фу Хай пътува с разнебитен автобус от Хотан до Кашгар, после мина през прашния оазисен град Аксу и накрая, след три дълги дни, пристигна в Урумчи, главния град на провинцията.

Зачака на гарата с разтуптяно сърце, докато „Железният петел“ спря в Урумчи. Влакът беше покрит с черен прах. През прозорците не се виждаше нищо, защото Кара Буран (Черният ураган) духаше със страшна сила от западните пустини и обстрелваше стъклата с камъни и чакъл.

Понесъл в раница оскъдните си вещи, Фу Хай се качи на „Железния петел“ и намери леглото си във втора класа. Пътуваха един ден и после започнаха да криволичат по източния склон на огромната планинска верига Тяншан. Предстоеше им петдневно пътуване до Пекин.

Спътниците му се събудиха и се заловиха с утринния си ритуал — кашляне и плюене на пода, макар че във всички вагони имаше табелки с надпис „Плюенето забранено“ и „Дайте своя принос в изграждането на културна цивилизация“.

Настроението на пътниците беше празнично. Хората говореха свободно, смееха се и дори се шегуваха с политически въпроси. За такива приказки по време на Културната революция можеха да те хвърлят в затвора или дори да те убият. Фу Хай установи, че влаковете са единственото място в Китай, където хората говорят свободно — може би, защото знаеха, че никога повече няма да се видят. Превозното средство внушаваше чувство за безопасност. Тези волно леещи се думи бяха вдъхновявани от алкохолната напитка, наречена каолян. Тя се приготвяше от сорго и беше силна като слънчева светлина и пенлива като бира.

Настъпваше новата 1998 година. Годината на Тигъра. Фу Хай се вълнуваше, че ще замине за Америка.

Войникът, който седеше срещу него, служеше в ядрена база в далечен Северозападен Китай. Фу Хай го попита дали е чувал за брат му, но младият мъж не знаеше нищо за Лу Пин. Войникът имаше медал на униформата си и го показваше на всеки, с когото разговаряше. Бяха го наградили с „Отличие в политическото мислене“ и Фу Хай реши да не му казва нищо повече. По обяд войникът се напи и повърна на пътеката в коридора. Другите пътници се развикаха и той почисти мръсотията. Случката накара Фу Хай да се почувства по-силен. Бяха принудили войника да се подчини на колективното желание. Фу Хай бе станал един от групата.

След два дни той придоби опит в пътуването. Научи се да слиза на гарите, където спираха, и да купува слънчогледови семки и горещи кнедли от амбулантните търговци, тъй като цените им бяха много по-ниски, отколкото в павилионите. Бързо се качваше във влака и сядаше на дървеното легло. „Железният петел“ потегляше от гарата и Фу Хай ядеше семки, плюеше на пода и се усмихваше.

 

 

След три дни минаха покрай огромните димящи комини на Ланчжоу. В провинция Гансу постепенно започна да се вижда зеленина и той видя терасовидните хълмове и оризищата, които смътно си спомняше от детството. Изпита тъга по баща си, майка си и любимата си сестра, на която пишеше веднъж месечно в продължение на четиринайсет години. Така и не бе получил отговор. Питаше се дали е жива, дали партийните началници в Хотан бяха задържали писмата му. Може би нейните писма са били отваряни, прочитани и изхвърляни. Преди десет години му казаха, че майка му е починала от туберкулоза. Фу Хай никога нямаше да прости на председателя Мао онова, което бе причинил на семейството му. Помнеше как баща му бе принуден да напусне дома си, надянал шапката на позора, срама и унижението. Помнеше следващите дни, когато гневът му нарастваше, докато седеше в класната стая и пееше химна за Мао. Текстът го отвращаваше. „Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“ Това беше началото на политическото недоволство, което приключи с изгнанието му в Хотан.

Дъждът продължаваше да барабани по клатушкащата се, извиваща се метална змия, която го връщаше в родния му град.

 

 

След пет дни влакът най-после спря на претъпканата гара в Пекин. Зан Фу Хай слезе и със страхопочитание огледа мястото, откъдето преди четиринайсет години бе тръгнал. Само сградата бе останала същата. Двата еднакви часовника отмерваха времето в наблюдателните кули на покрива на гарата. Зимният вятър развяваше червените знамена, окачени на сребристи пилони в края на огромния, нов бетонен перон. Отвъд се простираше страната на чудесата на капитализма. Имаше лъскави таксита, произведени в Америка и Германия, които чакаха богати клиенти. Фу Хай не можеше да си позволи този лукс, затова нае рикша и момчето пое към стария му квартал.

Пекин беше преобразен. Вече нямаше тъмни цветове и сиви облекла. Градът бе оживен. Беше осми февруари 1998 година, денят преди китайската Нова година, която щеше да отбележи началото на Годината на вола. Строителният кран се бе превърнал в национален герб на Китай. Чудовищата със стоманени ръце сякаш бяха кацнали върху покрива на всяка сграда. Имаше универсални магазини с витрини от армирано стъкло, пълни със съвременни уреди, които все повече хора можеха да си купят. Хладилници „Снежинка“ и цветни телевизори „Айва“. В десния ъгъл на площад Тянанмън се издигаше огромен ресторант „Макдоналдс“. Фу Хай мина през стария Забранен град и парк „Бей Хай“ със спокойното красиво езеро и покрай петте павилиона с позлатени покриви.

Пекин изглеждаше обсебен от парите. Фу Хай не можеше да повярва на очите си. Гледаше в захлас купувачите, облечени в ярки пъстри дрехи и западни джинси, и се удивляваше на луксозните барове, ресторанти и клубове.

Всичко това бе станало, докато той се потеше във влажната тъмна фабрика за коприна. Вместо да се зарадва на промените, изпита още по-голямо разочарование. Заради „Четирите стари“ бе загубил възможността да участва в промените. Още по-лошо, знаеше, че мястото му вече не е в Пекин. Сега беше нежелан бежанец от Западните провинции. Селянин, презиран заради самото си присъствие тук, принуден постоянно да показва разрешителното си за преместване.

Най-сетне пристигна в родната си къща. Беше същата, каквато я помнеше. Огромна сграда от сиви тухли с врата, украсена с дърворезба, която наскоро бе боядисана в червено. Попита дали сестра му е в апартамента на втория етаж, където беше роден, и възрастна жена му каза, че сега Уан Сяо Жи живее в изоставената стая на портиера до входа на сградата заедно със съпруга си, нощен чистач на изпражнения на име Уан Пин Ан. Имала едно дете, момиче. Старицата изрече думата презрително, защото в обновен Китай момичетата не се ценяха. Фу Хай бавно прекоси малкия вътрешен двор, минавайки покрай брикетите от въглищен прах, които се сушаха на слънце. Правеха ги, като изстъргваха сгурията от печките, смесваха я с вода и я изсипваха в дървени калъпи да съхне. После, когато се втвърдеше, я нарязваха и я използваха повторно. Всичко в Китай се използваше повторно, дори изхабените кибритени клечки. Служеха за подпалки на огъня. Натрошените яйчени черупки се използваха като тор за цветята в саксиите. На старите топки за пинг-понг рисуваха лица, за да забавляват децата.

Фу Хай вървеше по двора, усещайки изпълнените с неприязън погледи на семействата, натъпкани в сградата. Спусна се по стъпалата, водещи към мрачната стая на портиера. На прага на помещението без прозорци, което сега беше домът на любимата му сестра, висеше парче плат. Когато я видя, той не повярва, че това е Сяо Жи. Беше ужасно състарена. Двайсет и шест годишна, а вече приличаше на бабичка. Зъбите й бяха развалени, тялото — прегърбено, а духът й — сломен. Прегърнаха се и очите им се напълниха със сълзи.

— Защо живееш тук? — най-сетне попита той. — Това е място за животни. Нашите стаи бяха на втория етаж.

— След като мама почина, нямах друг избор. Забременях с втората ми дъщеря. Това противоречеше на партийните изисквания. Принудиха ме да направя аборт и получих увреждане. Оттогава не съм същата.

Вечерта Фу Хай видя десетгодишната си племенница, която беше кожа и кости, не говореше и само го гледаше с големите си черни очи. Запозна се и с Пин Ан, съпруга на сестра си. Той беше необразован човек. Нещо по-лошо, вонеше от работата, която вършеше. Изстъргваше човешките изпражнения от публичните тоалетни и ги товареше в контейнери, които закарваха и изхвърляха на полето. Общественото му положение беше толкова ниско, че вече никой не се интересуваше от политическите убеждения на Сяо Жи. Тя беше паднала твърде ниско.

Без предупреждение в стаята влезе домоуправителката. Беше шейсетгодишна и носеше цивилни дрехи. Съседите й казали, че семейство Уон има посетител.

— Искам да видя разрешителното ти за пребиваване в Пекин — каза тя.

Фу Хай извади от раницата си подпечатания документ. Вече го бе показвал много пъти, докато прекосяваше четири китайски провинции. Нямаше проблеми с разрешителното, затова се изненада, когато жената отначало се озадачи при вида на документа, а после се ядоса.

— Откъде го взе? — грубо попита тя.

— Беше издаден от заместник партийния секретар на Хотан — отговори той и започна да диша учестено. Страхът изпълзя нагоре и го стисна за гърлото.

— Фалшив е — отсече домоуправителката и се вторачи гневно в него. — С пари ли го купи? Или използва влиянието си?

Въпросът бе абсурден. Беше очевидно, че Фу Хай не е влиятелен човек. Бе платил разрешителното с четиринайсет години непосилен труд и остана почти без пари.

— Не е фалшив! — възрази. — Това е валиден документ за преместване.

— Ами — заяви жената и тръгна, без да му връща разрешителното.

— Този документ ми трябва! — извика той.

Възрастната жена се обърна.

— От вътрешността на Китай и от Западните провинции идват селяни, който се опитват да ни отнемат работата. Настанявате се на пазарите ни. Работите за ниски надници, с които ние не можем да живеем. Крадете. Не ви искаме тук.

— Но аз съм от Пекин. Роден съм тук. Това е сестра ми.

— Съпругата на един нощен чистач на изпражнения няма да те спаси от престъплението, че лъжеш — гневно заяви домоуправителката и излезе.

— Трябва да си вървиш — тихо каза Сяо Жи на брат си.

И двамата знаеха, че след малко жената ще се върне с милиционери, за да го арестуват. Без разрешителното щяха да го изпратят в затвора. Тя прегърна брат си.

— Ще яхна Змията — каза Фу Хай. — Ако стигна до Америка, ще работя усилено, за да дойдеш там. В Америка всички имат пари и живеят като партийните секретари тук.

— Но пътуването струва скъпо. Нямам пари да ти помогна.

— Ще се продам. Ако се наложи, ще извърша престъпления за триадите. Ще направя всичко, за да отида в Америка — разгорещено заяви той. — Ще те взема там, за да бъдем заедно.

Сяо Жи се разплака. Четиринайсетте години бяха променили и двамата. Сега сякаш бяха непознати.

Въпреки промените, новите универсални магазини и цветните телевизори Пекин още не беше гостоприемен за работник от Западните провинции. Градът разтваряше обятия само за политическия елит и за хората, които правеха пари, използвайки влиянието си върху този елит.

Фу Хай пусна сестра си и бързо излезе от вътрешния двор на старата сграда. Тръгна по тесните оживени улици и скоро се изгуби в тълпата. Знаеше, че не може да остане дълго тук без разрешителното. Трябваше да намери „Змийска глава“ — човекът, който организираше нелегалната имиграция в Америка. „Змийската глава“ щеше да му каже как да плати билета си.

Без документа Фу Хай се бе слял с огромното мигриращо китайско население от лишени от права хора, които наброяваха милиони.

Спомни си думите на един философ, за когото бяха учили в училище. „Да се обърнеш към светлината, отначало е смущаващо, болезнено и дори заслепяващо. Но ако не сега, кога?“

И Фу Хай се обърна към светлината, която го заслепи. Сърцето му биеше силно от страх и несигурност, но той продължи да върви. Щеше да яхне Змията. Да спаси сестра си. Щеше да намери начин да отиде в Америка.

Ако не сега, кога?