Стивън Канел
Да яхнеш Змията (28)

26.
„Другата жена“

— За мошеник онзи проклет глупак беше страшно досаден — каза Джулиан, докато ги водеше по стъпалата на Кралския хонконгски яхтклуб, който се намираше срещу парка пред Колониалния клуб. Беше разположен на Козуей Бей и гледаше към Цзюлун и пристанище „Виктория“. Доковете бяха сгушени зад Големия бетонен вълнолом. Там бе приютена великолепна колекция от лодки и яхти, доказателство за миналото европейско величие на колонията. Сега някои от плавателните съдове бяха занемарени. Собствениците им бяха избягали от Хонконг, а докерите, наети да ги поддържат, си бяха взели отпуск. Други яхти си бяха намерили нови собственици и сега блестяха на утринното слънце.

Джулиан тръгна по бетонния кей.

— Онзи бандит продаваше наркотици — продължи да им разказва. — Обискирахме апартамента и офиса му, които се водеха на името на майка му, после разбрахме, че тук има яхта. Това беше през юли, точно преди присъединяването на Хонконг. Не си направих труда да съобщя на момчетата от новата милиция, че съм открил яхтата.

Тримата се приближиха до шестнайсетметровата перленобяла моторна яхта с палуби от тиково дърво и голяма главна каюта. Името беше написано с английски букви на кърмата.

Другата жена

Хонконг

Джулиан скочи на борда и отключи каютата с ключа, който взе от куката под щирборда. Влязоха в красиво обзаведената каюта и англичанинът започна да отваря капаците от тиково дърво, за да влезе слънчева светлина.

— Така е малко по-уютно — каза. — Изкарвам я от време на време, но комисията по лицензите към яхтклуба скоро ще я вземе. Провървя ми, че я използвах през последните шест месеца.

Той слезе в камбуза, отвори хладилника и извади три бири.

Уилър се усмихна и погледна с копнеж ледената бутилка английска „Ред Краун“ в ръката си. Устата му се изпълни със слюнка. Представи си как алкохолът ще затопли тялото му и ще отмие парещото чувство за гадене, което изпитваше всяка сутрин.

— Защо искаше да се видим? — попита Таниша.

Джулиан им се беше обадил в девет сутринта и ги бе помолил да се срещнат в яхтклуба. Той седна на голямото канапе и ги погледна.

— Идвам от болницата, където закарахме госпожа Чан. Вчера тя беше в критично състояние и днес сутринта в осем и трийсет и пет почина.

Сърцето на Уилър се сви. Той погледна бирата, която държеше. Гърлото му пареше. Запита се дали на яхтата има шотландско уиски.

— Когато тя умря, Чонси изпадна в истерия. Започна да крещи на лекарите и сестрите, после отиде някъде. Опитах се да го спра, но той беше побеснял. Преди час разбрах, че е взел децата си и е заминал.

Таниша осъзна, че след като Джони по всяка вероятност беше мъртъв, а Чонси бе изчезнал, нямаха никакъв шанс.

— Искате ли да знаете какво мисля? — продължи Джулиан. — Задачата ни е непосилна. Дори да стигнем до онзи парк, няма да можем да влезем в централата на триадата. Те имат бойни секции, убийци камикадзе, наречени авангарди — специалисти по бойни изкуства, въоръжени до зъби с руско оръжие. Вчера ги видяхте. Трябва ни взвод морски пехотинци, за да проникнем там. Реших да се откажа. От месеци мисля по този въпрос. Усещам, че краят ми наближава, затова се предавам.

— Искаш да кажеш, че ни зарязваш? — попита Уилър и остави недокоснатата бира.

— Всичко свърши. Нямам сили и съм затънал до гушата в неприятности с китайските ми колеги. Най-добре ще е да си заминете. Милицията и триадите тук явно действат в комбина и Уили е в дъното на всичко. Вчера не станахме по-мили на онази шайка бандити, когато стреляхме по тях. Джони е мъртъв и аз не искам името ми да се появи на проклетата покана за моргата, за да разбера, че престоят ми тук е приключил.

— Къде ще отидеш? — попита Уилър.

— Не смятам да споделям това с вас… Не че не ви вярвам, но е адски трудно да не проговориш, когато пъхнат шибан плъх в задника ти.

Таниша и Уилър се върнаха в хотела. Тя успя да го убеди, че не могат да продължат без Джулиан и Чонси. Искаше да се приберат в Щатите. Беше се обадила и оставила съобщение на капитан Верба, в което казваше, че са възникнали други семейни проблеми в Кливланд и й трябва двуседмичен отпуск. Помоли го да отложи слушането пред Отдела за вътрешно разследване. Но сега бе дошло време да се справи с това.

Тя се качи в апартамента да се преоблече, а Уилър седна във фоайето и се опита да измисли начин да продължат с разследването. Обмисли всичко и реши, че нямат избор. Беше изневерил на Прескот в смъртта, така както бе направил и в живота. Наблюдаваше потока от хора във фоайето на хотел „Пенинсюла“ и изпитваше силна тъга. Отново го обзе самопрезрение. Накрая стана, приближи се до рецепцията и поръча два билета за първия полет до Лос Анджелис. Имаше свободни места за сингапурските авиолинии, чийто самолет излиташе от Хонконг в един часа след полунощ. През това време Таниша се обади от апартамента и се уговориха да се срещнат в ресторанта на хотела. Той запази билетите и отиде там. Тя го чакаше в едно сепаре в дъното на заведението. Не бяха хапвали нищо от сутринта, но не бяха гладни, затова си поръчаха само кока-кола.

— Съжалявам — каза Таниша. — Знам, че това означаваше много за теб. Но мисля, че нямаше да се справим дори ако с нас бяха Джулиан, Чонси и половината честни ченгета, останали в Хонконг. Опитът беше добър, но нищо нямаше да излезе. Трябва да измислим хитър план да го направим, а ми се струва, че няма такъв.

Тя имаше право. Това беше лудост и вероятно не би допринесло с нищо за разкриването на убийството на брат му. Само ако можеха да докажат, че Уили е сключил сделка с Пекин! Уилър беше убеден, че може да разобличи заговора и поне да ги накара да платят за смъртта на Прескот. Но двамата с Таниша не можеха да се изправят срещу най-мощната престъпна организация в света. Само успяха да предизвикат още нещастие и смърт в Хонконг.

После върху масата падна сянка и когато вдигнаха глави, те видяха Чонси Чан. Той сякаш се бе смалил. Раменете му бяха прегърбени, главата — наведена, а очите — хлътнали. Чан Чак потърка ръце. Имаше такъв вид, сякаш не беше спал, откакто го бяха видели за последен път.

— Чаках във фоайето — каза той. — И ви видях да влизате тук.

— Съжалявам за съпругата ти — рече Уилър.

Чонси кимна. На лицето му се изписа болка.

— Заведох децата в дома на един мой братовчед — продължи Чан. Гласът му плашеше със студенината си. — Съпругата ми беше много болна. Но тя бе смисълът на моя живот. Даваше ми сили. Не мога да оставя убийците й ненаказани.

Уилър стана и му направи знак да седне, но той остана прав.

— Знам как да влезем в парка в Града на стените — каза им.

— Можеш ли да довършиш картата на Куинси? — попита Уилър.

— Няма нужда от карта. Джаки Пулинджър ми каза много по-лесен начин.

Чан млъкна и продължи да търка длани, сетне рече:

— Ще ви заведа там. Ще ви покажа пътя.