Стивън Канел
Да яхнеш Змията (45)

43.
Всеки празник има край

Фу Хай се беше свил в мрака. Беше мокър от кръста надолу, защото няколко пъти падна в бетонния канал. Мъхът и водораслите по дъното бяха толкова хлъзгави, че на места беше невъзможно да се върви. Сто и осемдесетте нелегални имигранти се намираха под международното летище на Лос Анджелис. Сухоземния дракон бе донесъл свещи и Фу Хай запали едната. През половин минута тунелът се разтърсваше и вибрираше — от пистата над тях излитаха самолети. Всеки път, когато това станеше, на Фу Хай му се струваше, че светът ще свърши. Чувстваше се безпомощен и незначителен. Имигрантите стенеха, ужасени от шумния и влажен канал.

Бяха спрели на широко място, където два канала се вливаха в главния, и Фу Хай сложи запалената свещ там. Бебетата плачеха от глад. Писъците им отекваха в затвореното пространство и изнервяха всички. Сухоземния дракон свали от гърба си голямата раница и я даде на Фу Хай.

— Вземи я — каза той на фукиенизийски. — Аз трябва да отида да кажа на авангардите, че сте в безопасност и чакате да докараме камионите да ви заведат на едно хубаво място, където ще пренощувате.

— Какво има в раницата?

— Провизии за по-късно — отговори Сухоземния дракон, както му бяха наредили да каже. — Не трябва да я отваряш.

Фу Хай взе раницата и я намести на гърба си. Беше много голяма и изключително тежка и ремъците се впиха в раменете му.

— Ще се бавиш ли? — попита той.

— Не. Трябва да успокоиш хората. Ще се паникьосат, ако не им кажеш нещо.

Излетя още един самолет и тунелът отново започна да вибрира. Всички се вцепениха, включително и Сухоземния дракон.

— Трябва да взема фенерчето и пистолета, иначе няма да мога да ги защитя — каза Фу Хай. — Свещите скоро ще изгорят и в тъмното хората ще станат неконтролируеми.

Сухоземния дракон му даде руския автоматичен 7.65-милиметров пистолет, защото имаше още един, затъкнат в колана. Даде му и фенерчето, защото смяташе, че ще успее да си проправи път до изхода. Оттам до плажа нямаше разклонения, които да го объркат.

— Няма да се бавя — повтори той, обърна се и тръгна.

Фу Хай се намираше дълбоко под земята заедно със сто и осемдесет човека, но никога не се бе чувствал по-самотен. Той се опита да си представи живота в Америка, широките улици и хубавите коли, които бе виждал на единствения телевизор във фабриката за коприна. Комунистите бяха забранили американските програми след случилото се на площад „Тянанмън“. Замисли се за светещите от чистота, красиво обзаведени кухни в един от онези филми. Спомни си русокосите жени със съвършени прически и бели зъби, които сякаш никога не работеха. После се замисли за нещастната си сестра Сяо Жи, която се мъчеше да направи дом от един коптор без прозорци и мръсен под. Останала почти без зъби и с мръсна коса, тя се блъскаше от сутрин до здрач, докато съпругът й изстъргваше изпражненията от тоалетните. Фу Хай бе твърдо решен да промени света й и да я спаси от ранна смърт. Най-сетне щеше да й донесе щастие.

Той беше съвсем близо до заветната цел. От новия живот го деляха само няколко часа.

— Не мога да го накарам да млъкне — прошепна една жена в ухото му, като го стресна и го изтръгна от мислите му. В ръцете си държеше плачещо бебе. — Ревът му подлудява другите.

Детето беше слабо и мръсно. На мексиканския кораб нямаше вода, с която да го изкъпят. Фу Хай погледна бебето.

— Гладно е — добави жената. — Ако имаше храна…

Фу Хай реши да му даде част от провизиите в раницата. Свали я от раменете си, отвори я и извади тежка метална кутия с размери четирийсет и пет на шейсет и дълбочина седемдесет и пет сантиметра. Отстрани имаше надпис на руски и той помисли, че е взета от руския военен резерв. Кутията беше заключена и имаше катинар, прикрепен към два кожени ремъка. Фу Хай се опита да ги скъса, но те бяха закачени за яки метални куки.

— Ли Фенг има нож — каза жената и отиде да го вземе.

След няколко минути се върна и му даде грубо направен нож с късо острие и ръчно издялана дървена дръжка. Той го пъхна под кожените ремъци и ги сряза, после отвори широко кутията.

Вътре имаше някакво устройство. От друга, по-малка кутия се подаваха два цилиндъра и няколко жички. Капакът й беше запоен. Към разноцветните жички беше прикрепен часовников механизъм. Той долепи ухо до него, заслуша се и чу тиктакане.

— Какво е това? — попита жената.

Фу Хай не отговори. Беше озадачен, но мислеше, че кутията много прилича на бомба.

 

 

Ал Катсукура се обади на бреговата охрана, използвайки радиопредавателя на борда на „Поток от пари“. Каза им номера на полицейската си значка и помоли да го свържат с Рик Верба. След няколко минути вече говореше с капитана.

Разказа му набързо какво се бе случило и че Таниша и Уилър са в канала под летището и търсят изчезналите нелегални имигранти.

— Шегуваш се — отговори Верба.

— Капитане, тук става нещо. Намерихме раница като онези, които носеха бандитите от „Бамбуковия дракон“, когато се качиха на „Хорнблоуър“. Беше произведена в Китай.

— Половината боклуци, които се продават в Лос Анджелис, са произведени в Китай — изръмжа той, но вече обмисляше въпроса. Подобно на всички ченгета, и той не вярваше в случайните съвпадения. В полицейската практика това обикновено бяха грешки на престъпника, от които ченгетата можеха да възползват.

— Те смятат, че бомбата е под летището?

— Не го казаха с много думи, но според мен мислят така.

— Онези копелета ще взривят двеста от техните невинни хора заедно с летището? Защо? — зачуди се Верба.

— Има една стара поговорка, която Рей Фонг все ми повтаряше. „Когато зайците умрат, с хрътките, които ги гонят, е свършено.“ Нелегалните имигранти са зайците, капитане. Ние сме хрътките. Загинат ли онези китайци, ние няма да разполагаме с нищо. Никой няма да свидетелства срещу Уили и…

— Ясно, разбрах — нетърпеливо го прекъсна той. — Къде си?

— Намирам се на риболовна яхта, закотвена на четиристотин метра от края на северната писта. Те са много повече от нас. Търси риболовна яхта, капитане. Бяла. Дълга шестнайсет метра. Отводният канал е срещу нея, на около двеста метра на юг. Изпрати подкрепления. Ще следя тази честота, докато наблюдавам канала, но след като вляза в тунела, ще изляза от обхвата.

— Не влизай в тунела — заповяда Рик Верба. — Не искам трима души да изчезнат под летището. Стой на плажа и чакай подкрепленията.

 

 

Рик Верба слезе в мазето на общината и двама мъже от Националната гвардия с пушки „Браунинг“ препречиха пътя му. Той им показа значката си и те я погледнаха недоволно.

— Трябва да говоря с Картър Дехавиланд — каза Верба.

Двамата стражи поклатиха глави. После вратата в дъното на коридора се отвори и генерал Кларк тръгна към банята.

— Хей, генерале! — извика Верба. — Знам къде е бомбата.

Това беше малко преувеличено, но Кларк се закова на място.

След две минути Рик Верба стоеше в залата за извънредни ситуации и разказваше.

Когато свърши, генерал Кларк го погледна възмутено.

— Вие не знаете дали там има бомба. Само предполагате, че в онзи канал има нелегални имигранти, които се крият от властите.

— Е, може и да е така — призна той, — но по една случайност тези нелегални имигранти са изведени от Хонконг от триадата „Чин Ло“. По една случайност Уили е водачът на тази триада. По една случайност бомбената заплаха се случва в деня, в който групата имигранти пристига тук и се скрива под летището, където на шест метра над главите им вашият екип по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия търси ядрена бомба. Обичам приятните съвпадения от време на време, но тази случайност е върхът.

— Мисля, че сме попаднали на нещо — каза Дехавиланд. — Може би трябва да търсим бомбата там долу.

— Чакайте малко — обади се Парди. — Нима предлагате да изтегля екипа за обезвреждане на ядрени оръжия и да ги пусна да претърсват лабиринта от канали отдолу? Имаме само един час, преди да качим Уили на самолета или да го уведомим, че блъфът му не е успял. И в двата случая бомбата сигурно ще бъде взривена.

— Ще се престорим, че играем по свирката му — предложи капитанът. — Ще го качим на микробуса под строга охрана и ще го изведем от летището. Така ще имаме възможност за избор и ще спечелим време.

Рик Верба беше длъжностното лице с най-нисък ранг от присъстващите, но беше трудно да възразят срещу здравия разум, затова постъпиха, както той каза.

 

 

Уилър и Таниша вървяха бавно в мастиленочерния мрак. Държаха се за ръце, защото тунелът представляваше извита тръба, пълна с хлъзгави водорасли и мъх. От време на време единият се спъваше и трябваше да разчита на другия, за да запази равновесие.

Изведнъж Уилър чу шляпане във водата пред тях и стисна ръката на Таниша, за да я накара да спре.

В тунела имаше някого. В мрака се чуваха стъпки и плискане на вода. Той не можеше да рискува да запали фенерчето. Трябваше да предположи, че срещу тях върви човек, при това въоръжен. Напъха фенерчето в задния си джоб, за да освободи дясната си ръка, после бръкна в колана си да провери револвера. Пушката за акули бе на рамото му. Уилър безшумно я свали и насочи дулото напред, прицелвайки се по посока на звука. Беше тъмно като в рог, но наред със стъпките се чуваше и дишане. Човекът беше само на няколко метра от тях.

Таниша изохка, когато някой се блъсна в нея. Уилър усети раздвижване от лявата си страна. Спътницата му извика и падна. Последва кратка схватка. Уилър не виждаше нищо, но вървеше по посока на шума. Младата жена изпищя, но писъкът й бе прекъснат от клокочене, когато водата напълни устата й.

Уилър безпомощно протегна ръце. Чуваше, че Таниша се дави и се задушава, но не можеше да я намери в непрогледния мрак. Сети се за фенерчето, извади го и го запали.

Те бяха на три метра от него. Млад китаец седеше върху нея и натискаше главата й във водата. Уилър се опита да зареди пушката, но в бързината я изтърва. Сухоземния дракон го погледна. Очите му изглеждаха демонични на слабата светлина на фенерчето. Пусна Таниша, извади автоматичен 7.65-милиметров пистолет и стреля по Уилър.

Звукът беше оглушителен. Куршумът изсвири покрай ухото му. Уилър отскочи назад и фенерчето се изплъзна от ръцете му. Потъна във водата, но не угасна и освети стените на тунела със слабия си лъч.

Извади револвера и го насочи към неясния силует на младия китаец. Паникьосан и дезориентиран от тъмнината и водата, Сухоземния дракон отново стреля напосоки и ушите на Уилър отекнаха от експлозията. Куршумът одраска стената до главата му. Той се прицели, като се молеше на Бога Таниша да не стане и да не се изпречи пред дулото на револвера му, и натисна спусъка. Изстрелът отекна точно когато фенерчето угасна и отново се озоваха в непрогледен мрак. После Уилър чу стъпки. Някой го блъсна по рамото, мина покрай него и продължи към изхода на канала. Уилър падна на колене, обърна се към бягащия китаец и стреля два пъти. Куршумите рикошираха в бетона и изсвистяха някъде в тъмата. Той не чу стенание, нито падане на тяло във водата и бавно тръгна към Таниша.

— Тиша — прошепна той. — Добре ли си?

Тя се закашля, сетне повърна, изплю се и каза:

— Каква гадост.

— Добре ли си? — повтори той и най-сетне успя да хване рамото й.

— Ако не броиш литъра помия, която изпих. Улучи ли го?

— Мисля, че не.

Той й помогна да стане и двамата се заслушаха в тишината.

Самолетите бяха престанали да излитат и сега те чуваха само собственото си дишане.

— Пушката в теб ли е? — прошепна Таниша.

— Изпуснах я.

— Запали фенерчето и я потърси. Може би патроните още са сухи.

— Изтървах и фенерчето.

— Браво.

— Никога не съм твърдял, че ме бива за такива неща. Само съм на разположение.

— Да вървим — каза тя и отново го хвана за ръката.

Двамата насочиха напред револверите и тръгнаха бавно и колкото е възможно по-безшумно.

 

 

Фу Хай чу изстрелите, които прозвучаха като далечни фойерверки в тунела. Той приклекна в мрака, стискайки в едната си ръка незапаленото фенерче, а в другата — пистолета, който Сухоземния дракон му бе дал. Имигрантите бяха изпаднали в паника и говореха едновременно. Фу Хай се сниши още и хвана с две ръце руския автоматичен пистолет. Сетне, за да успокои по-скоро себе си, той подхвана популярна песен, която всяко дете в Китай знаеше, независимо на какъв диалект говореше. Един по един, имигрантите се присъединиха към него. Децата като по чудо спряха да плачат. Докато клечаха във водата и тихо пееха, Фу Хай се запита какво да направи по-нататък.

 

 

Уили беше в задната част на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, който се движеше по магистрала „Санта Моника“. Той седеше неподвижно на дървената пейка срещу младите мъже с униформи и строги лица и полагаше усилия да запази хладнокръвие. Не поглеждаше встрани. Седеше спокойно и чакаше.

Уили знаеше, че първата крачка към победата е това пътуване до летището. Те искаха да имат възможност за избор. Ако в случай на неуспех не възнамеряваха да го пуснат, щяха да го оставят в сградата в центъра на града.

Микробусът спря след трийсет минути. Той чу тих разговор, после отново потеглиха. Скоро спряха пак и задната врата се отвори. Зад младия униформен лейтенант от полицията, който надникна вътре, Уили видя опашката на частния си самолет „Фолкън“.

— Съжалявам, че там отзад е толкова горещо. Ще оставя двигателя запален, за да работи климатичната инсталация — каза лейтенантът на пазачите на Уили, после затвори вратата и я заключи.

Глупавия дракон бе извадил Умната маймуна от сигурна смърт в дълбините на морето и отново я бе занесъл на сушата. Полицаите скоро щяха да качат Уили на най-високия клон на дървото, където щеше да бъде в безопасност.

 

 

Времето минаваше. Онова, което бе започнало като юридически спор, се бе превърнало в кавга. Бяха се разделили на две групи. Фракцията „Да освободим Уили“ включваше кмета на Лос Анджелис, губернатора на Калифорния и шефа на полицията — все местни длъжностни лица. Според тях на всяка цена трябваше да се предотврати унищожението на летището от ядрена експлозия, дори и ако за това се наложеше да освободят Уили. Групата „Да задържим Уили“ се състоеше от представителите на федералните власти, които щяха да си заминат и да оставят на местните хора труповете и бъркотията.

Човекът от Федералната агенция за решаване на извънредни ситуации мълчеше. Седеше с наведена глава и работеше върху вероятните сценарии след ядрения взрив и гледаше картите за метеорологичните условия и ветровете.

— Аз поемам отговорността да го пуснем — заяви губернаторът. — Не ми пука какво мисли правителството. Качваме го на самолета и се отърваваме от него. Той е само един. А тук може да загинат стотици, дори хиляди хора. Кой знае още колко ще умрат от радиацията? По-късно ще го спипаме. Няма къде да се скрие.

— Откъде знаете, че няма къде да се скрие? — попита Сейнт Джон.

— Ще изчезне като дим. Не можел да се скрие, и още как.

— Качете Уо Лап Лин на самолета му и го разкарайте оттук — заповяда губернаторът на шефа на полицията.

Ледикър влезе в един от кабинетите, грабна телефона и започна да набира някакъв номер.

— Няма да позволя това — заяви Лу Фишър от Държавния департамент.

— И как ще го спрете? — попита губернаторът. — Аз командвам полицията и националната гвардия тук. Необходими са ви четирийсет и осем часа, за да ви разрешат да поемете контрол над гвардията. А вие не разполагате с толкова време.

— Така ли е, генерале? — попита Фишър. — Наистина ли са нужни четирийсет и осем часа?

Всички се обърнаха към Робърт Кларк, но генералът се бе измъкнал от залата преди три минути.

 

 

Вратата на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия се отвори и Уили излезе на слънчевата светлина. Той тръгна с подновено достойнство към частния си самолет, крачейки така, сякаш се разхождаше в неделя следобед в парка. Двамата му пилоти бяха германци, бивши летци на изтребители. Той винаги бе използвал германци за свои пилоти заради педантичността и самообладанието им. Качи се на борда на своя „Фолкън“ и те затвориха вратата. След няколко минути трите реактивни двигателя забръмчаха и самолетът започна да рулира по пистата, отдалечавайки се от сградата на летището. Пресякоха служебен път Е и завиха надясно по писта В. После пилотите увеличиха тягата и минаха покрай сервизните помещения, където се бяха събрали командосите от екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, покрай четирите С-141 без опознавателни знаци и покрай панорамния ресторант, кацнал като гигантски бетонен паяк в средата на централния паркинг.

Уили стоеше на прага на пилотската кабина.

— Много ще ви бъда благодарен, ако излетим колкото е възможно по-бързо — каза той.

Не желаеше да изглежда уплашен или притеснен, но не искаше да остане в Лос Анджелис нито секунда повече от необходимото.

Главният пилот се казваше Гюнтер Хаген. Той кимна на помощника си. Самолетът тръгна по-бързо и мина покрай изходите на „Юнайтед Еърлайнс“, „Ер Франс“, „Сингапур Еър“ и индонезийските авиолинии. Летището беше пусто. Нямаше самолети. Освен самолета на Уили по пистата се движеше само още едно друго превозно средство.

Уо Лап погледна надолу и видя, че до тях, точно под крилото, се движи военен джип с четирима войници.

— Колкото е възможно по-бързо — повтори той.

Самолетът се приближаваше към края на пистата.

Гюнтер натисна копчето на микрофона.

— Тук е осем-шест-осем Чарли Папа. Искаме разрешение за излитане.

— Мисля, че при дадените обстоятелства това не е необходимо — каза Уили. — Излитайте веднага.

— Добре — съгласи се Гюнтер и подкара по писта 249-Л, сетне погледна помощника си, който кимна и бавно бутна напред трите лоста за увеличаване на тягата.

Лъскавият „Фолкън“ бързо се отдалечи от преследващия го военен джип, разпръсквайки прах и дребни камъчета в лицата на войниците. Самолетът се издигна над пистата, после стремително се извиси в небето. Трите му мощни двигателя оставиха дири от изгорели газове и ехтящ звук.

 

 

Уилър и Таниша чуха, че от пистата излетя самолет — първият, който чуваха от около половин час. Те спряха и се заслушаха, докато тунелът се тресеше. Шумът заглъхна веднага щом самолетът се откъсна от земята. Отново настъпи тишина. Двамата бавно продължиха да вървят в тъмния канал.

Изведнъж чуха приглушено пеене. След няколко метра Уилър видя слаба светлина от свещ, после кракът му се блесна в нещо.

— Чакай — каза той на Таниша и бръкна във водата.

В мръсния канал плаваше нещо космато и лепкаво. Той го бутна, но то не помръдна. Бръкна с две ръце в мастиленочерната вода. И едва тогава разбра какво е намерил.

В ръцете си държеше главата на Сухоземния дракон.

— Мамка му — прошепна. — Мисля, че в края на краищата съм го улучил.

Таниша се наведе и му помогна да вдигнат мъртвия гангстер. Уилър издърпа трупа до стената на тунела и го остави там. После хвана ръката на Таниша и продължиха да вървят.

Каналът завиваше надясно. Пред тях мъждукаше светлина от свещ. Двамата спряха и се заслушаха в песента. Гласовете се чуваха ясно. Мелодията беше обикновена и приятна. Уилър вдигна два пръста към очите си, сетне посочи тунела, показвайки, че ще отиде да види какво има там. Таниша кимна и той тръгна към слабата светлина, опитвайки се да не вдига шум. Доближи се до стената и започна да се промъква покрай нея. В ръката си стискаше дръжката на револвера „Смит и Уесън“. Ако имигрантите бяха около свещите, позицията в отсрещната страна на стената щеше да му даде възможност да ги види ясно, без те да го забележат.

Уилър насочи револвера напред и се приближи. И тогава ги видя. На по-широкото пространство на разклона, където се срещаха четири тръби, седяха стотици хора. Бяха се сгушили един до друг. Бебетата вече не плачеха. Китайците бяха мършави и недохранени. Мръсните им коси висяха над лицата.

Един от мъжете стана и тръгна към него. Уилър се боеше да помръдне, за да не разплиска вода и да вдигне шум. Не мислеше, че човекът го е видял, но китаецът продължи да върви към него с наведена глава. После, когато беше само на няколко метра от Уилър, мъжът разкопча панталона си, извади члена си и започна да уринира. Свърши и изведнъж вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

Китаецът извика и настъпи хаос.

 

 

Уили внимателно наблюдаваше пилотите си. Не бе помръднал от прага на пилотската кабина.

Напускаха американското въздушно пространство, когато помощник-пилотът посочи към прозореца до него. До дясното крило се движеше нещо. Уили погледна през прозореца и видя, че на неколкостотин метра ги преследва изтребител Ф-16. Гюнтер се обърна наляво и каза:

— Тук има още един.

— Щях да им се обадя и да им кажа къде е — рече Уили. — Обещах им. Провериха ме с детектора на лъжата. Не ги излъгах.

И той наистина възнамеряваше да го стори. За него нямаше смисъл да взривява летището в Лос Анджелис с ядрена бомба, след като го освободяха. Такъв терористичен акт би го направил най-търсения престъпник на света. Първият терорист, който взривеше ядрена бомба в западен град, щеше да бъде набелязан и мъртъв до една година. Ето защо смяташе да им каже къде е бомбата, но нищожните хора, с които имаше вземане-даване, не му бяха повярвали и не бяха дали възможност планът му да се осъществи.

— Свържете се с тях и им кажете. — Гласът му вече не беше спокоен. — Обяснете им, че ако не върнат изтребителите, няма да им кажа къде е бомбата. Те нямат време. След по-малко от четирийсет минути бомбата ще избухне.

Уили погледна часовника си. Говореше все повече като нищожен човек.

Той усети, че злият му тигър се размърда. Губеше контрол над ужасния звяр.

Гюнтер взе микрофона и предаде съобщението.

След няколко минути получи отговор — кратък и ясен.

— Да ти го начукам, Чарли — рече генерал Кларк от пилотското място на първия Ф-16, после изключи радиопредавателя и каза на пилота на другия изтребител: — Тук е Ритника, Убиецо. Онзи таласъм всеки момент ще напусне американското въздушно пространство. Той е терорист, който бяга от закона. Ще го очистя от нашата страна на линията. Имаме гореща мишена. Следвай ме.

Генерал Кларк наклони изтребителя надясно, гмурна се и се появи до опашката на самолета на Уили. Убиеца направи същото.

Гюнтер се извърна, за да се опита да види двата изтребителя зад него.

— Казах им, че ще съобщя къде е бомбата. Казах им — хленчеше Уили.

— Мисля, че искат да ни свалят — рече пилотът.

Генерал Кларк изстреля „Сайдуиндър“. Ракетата се стрелна на четиристотин метра в студеното небе над Тихия океан и се насочи към десния мотор на „Фолкън“. Уили усети удара. Самолетът рязко се наклони, поваляйки го на колене върху бежовия килим. След секунда ракетата експлодира и самолетът се взриви, превръщайки Уили и двамата му пилоти в частици ситна мъгла.

Когато отломките докоснаха повърхността на океана, имаше само няколко парчета по-големи от телефонна кабина.

 

 

Фу Хай чу, че имигрантите изпищяха, обърна се и видя тъмния силует на Уилър Касиди, който стоеше до групата и държеше револвер. В Пагодата на червеното цвете Фу Хай бе стрелял напосоки и го бяха ранили. Този път той насочи автоматичния пистолет и внимателно се прицели. Дулото избълва поток от руско олово.

Куршумите рикошираха в тунела. Единият улучи Уилър в дясната страна на гърдите и го повали на земята. Магнумът беше зареден и той изстреля четири куршума, докато падаше. Фу Хай извика и се строполи във водата. Уилър седеше на бетона и студената вода обливаше краката му. Той погледна гърдите си и видя, че ризата му се обагря в кръв.

— Лоша работа — измърмори и усети, че Таниша коленичи до него. — Провери дали онзи тип е мъртъв. Той има автоматичен пистолет. Внимавай! Може да има и други пазачи.

Тя погледна раната му и сърцето й се сви от страх. Истина ли беше това? Нима най-сетне намери сродна душа, само за да го загуби в този тъмен, подземен канал?

— Побързай — добави Уилър през стиснати зъби.

Препъвайки се, тя тръгна към китайските имигранти. Не видя други пазачи, само уплашени, окаяни хора. Приближи се до тях и те й направиха път да мине. Таниша се добра до Фу Хай и коленичи. Той бе улучен от два куршума — един в гърдите и друг във врата. Очите му бяха отворени, но изглеждаха незрящи и уплашени. Тя се наведе над него и го хвана за китката, за да провери пулса му.

 

 

Фу Хай усети, когато куршумите го пронизаха. Също както преди, когато беше в Града на върбите, не почувства болка. Тялото му политна назад и стана неконтролируемо. Той лежеше във водата, допрял глава до стената на тунела. Не можеше да диша, нито да движи краката си. Ръцете му натежаха като олово, но се размахваха пред него, сякаш принадлежаха на друг.

После красивата чернокожа жена се наведе над него. Беше осветена в гръб от пламъка на свещите. Гледаше го безучастно. Фу Хай се опита да фокусира поглед върху нея, но образът й постепенно избледняваше. Той трябваше да направи нещо, но не си спомняше какво. Дясната му ръка падна върху раницата със странния механизъм и се вкопчи в нея като в спасително въже. Сетне вече не гледаше чернокожата жена, а сестра си…

Беше ясен, слънчев ден в Пекин, Сяо Жи беше десетгодишна. Двамата се разхождаха в градината в задния двор. Майка му беше вкъщи и готвеше. Скоро баща му щеше да се върне от калиграфската работилница. Фу Хай бе измайсторил за Сяо Жи птица от хартия — сложна и с множество гънки. Прави я цял следобед. Дръпнеш ли опашката, птичката размахваше крила. Фу Хай показа на любимата си сестричка как да си играе с нея. Грейналите й детски очи искряха от вълнение, а овалното й личице сияеше. Белите й зъби и черните очи блестяха. Приличаше на диамант. Той я обичаше толкова много.

— Фу Хай — попита тя, — тази птичка наистина ли е за мен?

— Няма достатъчно хубав подарък за теб — усмихна се той. — Бих дал живота си, за да те направя щастлива.

И Фу Хай протегна ръка да й даде хартиената птица. Беше неизразимо доволен, че отново е предизвикал възторг в красивите й очи. Никога нямаше да я изостави и да допусне тъга да помрачи очите й. Сяо Жи взе хартиената птичка и се усмихна. Над главите им през изящните извити клони на разцъфналата кайсия блестеше бледосивото, изпъстрено с малки бели облачета вечно ведро небе на Северен Китай. И после, сякаш актът на даване най-сетне му донесе покой, пред очите му падна мрак и Фу Хай издъхна.

 

 

Таниша видя, че ръката на младия китаец се протяга, сякаш иска да й даде нещо. И тогава забеляза, че той се опитва да вдигне раницата. Ръката му трепереше, а очите умоляваха, все едно най-важното нещо на света беше да й даде раницата.

Тя я грабна и извади метална кутия, която явно вече беше отваряна. Кожените ремъци бяха прерязани. Отстрани имаше надпис на руски. Отвори кутията и видя онова, което според нея беше една от изчезналите руски ядрени бомби в куфарчета. Тя се изправи, като внимателно държеше кутията пред себе си, после тръгна към Уилър.

Той лежеше по гръб във водата.

— О, боже, Уилър, моля те, не ме оставяй!

Той отвори очи.

— Че къде бих могъл да отида? — промърмори, после видя кутията в ръцете й и попита: — Какво е това?

— Мисля, че е…

— Бързо я изнеси оттук. Трябва да я дезактивират.

— А ти?

— Аз съм добре. Чувствам се страхотно.

Уилър се закашля и от устата му потече кръв.

— По дяволите, ти умираш.

Неочаквано на бледото му лице грейна усмивката на Шегаджията.

— Върви. Иначе всички ще умрем.

Таниша стана и се завтече към изхода на тунела, но мислите й бяха при Уилър. Подхлъзна се и падна на колене, като едва не изпусна кутията. Притисна я до гърдите си, защото се уплаши, че ако я изтърве, няма да може да я намери в мастиленочерния мрак. Задъха се и от очите й бликнаха сълзи. Не виждаше нищо.

Не знаеше колко време бе тичала в тъмнината, но най-сетне й се стори, че вижда светлина. Хукна по-бързо и след няколко минути бе заслепена от прожектор с халогенна крушка от петстотин вата.

— Стой! — изкрещя командирът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия.

— Не стреляйте! Тя е ченге — каза Ал Катсукура и се завтече към Таниша.

— Детектив Уилямс от полицията в Лос Анджелис — задъхана се представи тя. — Намерих бомбата.

Един от командосите взе металната кутия, внимателно я отвори и веднага разбра какво има вътре.

— Тя има право — рече той и бързо сложи кутията в куфара, който носеха.

— Трябва да му помогнете. Той е в тунела — каза Таниша. — Там има стотици имигранти. Моля ви, помогнете му. Той умира.

— Кой?

— Партньорът ми — отговори тя, без да добавя нищо повече, а и Ал не я поправи.

— Разкарайте това нещо оттук! — извика командирът и погледна часовника си. — Имате по-малко от десет минути да дезактивирате бомбата. Аз ще намеря онези хора. Вземете детектив Уилямс с вас!

— Не, ще се върна в тунела.

Командирът се обърна към нея и заповяда:

— Тръгвай с тях. Къде е партньорът ти? Лабиринт от тунели ли има вътре?

— Не, само една тръба. Ще дойда с вас и ще ви покажа.

— Виж какво, госпожичке, това е шибана ядрена заплаха! Прави каквото ти казвам!

— Не знам за какъв се мислиш, умнико, но аз не работя за теб — отговори тя.

И тогава той я удари, поваляйки я по гръб.

— Изчезвай оттук! — изкрещя командирът. — Баркър, Уотс, Фъргюсън, тръгвайте с мен!

— Защо я удари, задник такъв? — извика Ал.

— Защото ми пречеше. Оспорваше заповедите ми. Тук става дума за ядрена заплаха, приятел — отговори командирът, после се обърна към хората си: — Да вървим!

Малката група се отправи към тунела, осветявайки пътя си с халогенния прожектор. Ал хвана Таниша за ръката и й помогна да излезе от канала.

Командосите намериха Уилър там, където го бе оставила Таниша. Той беше в безсъзнание. Пулсът му бе слаб. Двама от тях го вдигнаха и го понесоха към плажа, а останалите изведоха уплашените имигранти.

Хеликоптерът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия кацна на брега и командосите качиха ранения.

Таниша стоеше до вратата. Ал Катсукура беше до нея.

— Отивам с него — заяви тя, когато командирът се приближи до нея.

Той сложи ръка на рамото й, за да я разубеди, но Таниша рязко се обърна, насочвайки револвера към лицето му.

— Втори път номерът ти няма да мине! — каза му. — Назад!

Позволиха й да се качи на хеликоптера. Тя седна до Уилър и хвана ръката му. Хеликоптерът се издигна и излетя. Мина покрай закотвената яхта на чичо Алан и се насочи към болницата в Лонг Бийч. Таниша се вторачи в бледото лице на Уилър и стисна немощната му ръка.

— Господи, Уилър — промълви тя, — ти наистина си голяма работа.