Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riding the Snake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Канел. Да яхнеш Змията

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Лилия Анастасова

Оформление на корица: Петър Христов

ISBN: 954-585-019-1

История

  1. — Добавяне

22.
Мръсната подводница

Ресторант „Черния лебед“ се намираше на втория етаж над нощен клуб „Корал“ в квартал Уан Чай в Хонконг. Уилър и Таниша седяха в сепарето в малката стая отзад, което ресторантът запазваше за важни личности като Джони Куонг, и гледаха изумени как прочутият обезобразен инспектор загребва с лъжица мозък от черепа на мъртва маймуна. Окосмената глава на животното беше отрязана и мозъкът — сготвен на масата пред тях. Джулиан Уинслоу си беше поръчал друго национално ястие — супа от тестиси на прасе, от което в горещото затворено помещение се разнасяше силна остра миризма. Таниша и Уилър загубиха апетита си, когато видяха как отрязват главата на маймуната. На масата пред тях имаше неизядена рибена супа и копие от картата на Куинси. Чертежът беше озадачаващ и изобразяваше стотина пресичащи се линии, някои завършващи в задънени улички, други криволичещи безцелно и кръстосващи се отново, като изсипани на пода спагети. Картата беше надраскана с китайски йероглифи, които, както Джони каза, обозначаваха приблизителните разстояния. Чертежът беше непълен, объркващ и почти неразгадаем. Джони обясни, че отгоре на всичко изобразява само първите две пресечки на Града на стените, които бяха общо десет и се простираха във всички посоки около централния парк, където се намираше храмът.

— Жалко — каза Джони. — Ако разполагахме с пълна карта, лесно можехме да нападнем Уили Уо Лап и да го спипаме.

Уилър продължаваше да гледа картата, обезпокоен от многобройните пресичащи се и блуждаещи линии.

— Кой е проектирал това място? — попита той.

— Никой — отговори Джулиан. — Разраснало се е като дървесна гъба, един етаж над друг. Ако някой блок се събори, хората ще съберат онова, което биха могли да използват, ще погребат мъртвите и ще построят ново жилище върху развалините. Вонята от боклуците е адска. Няма свястна канализация.

— Разбрах, че госпожица Пулинджър ни е напуснала — рече Джони, като изяде и последната хапка и избърса със салфетка напуканите си жълти устни.

— Да, но се запознахме с човек на име Чан Чак — отвърна Уилър. — Бил е един от учениците на Джаки Пулинджър, ако това е най-точната дума. Млад мъж на около двайсет и пет години. Израснал е в Града на стените. Обущар. Взехме адреса от визитната му картичка.

Джони протегна ръка и той извади от джоба си визитката и я подаде на детектива.

— Знам това място. В Цзюлун е — рече Джони и му го върна. — Той няма да каже нищо. Селяните се боят повече от Лиу Куция, отколкото от Уили. Лицето на злобното, мършаво куцо копеле е издълбано като лунен кратер и жълто като пикня. Ако някой се изправи срещу него, ще го обеси на червата му.

Таниша мълчеше през по-голямата част от разговора. Гледаше Джулиан Уинслоу и Джони Куонг и използваше инстинкта си на ченге, за да проникне в най-потайните кътчета на сложните им взаимоотношения. Нещо не беше наред. В Хонконг имаше твърде много интриги. Тя вече спокойно можеше да твърди, че полицаите не се доверяваха един на друг. Всеки беше потенциален шпионин. Джулиан се хранеше с наведена глава и не поглеждаше другите. Тук ставаше нещо опасно, но тя не можеше да разбере какво. Беше чувство, на което се бе научила да се доверява. Инстинктите й я бяха спасявали неведнъж на улицата. Сега крещяха в ушите й, но тя не знаеше къде да търси, нито дори какво става. Не познаваше правилата тук. Беше объркана.

След вечерята четиримата слязоха в нощен клуб „Корал“ — заведение с голи танцьорки филипинки, които се кълчеха на сцената и се увиваха около месингови колони. Шумен оркестър свиреше фалшиво американски рок. Игралните автомати дрънчаха, а на покритите със зелено сукно маси се търкаляха зарове. Отидоха в игралната зала, където въздухът беше напоен с цигарен дим. Джони Куонг нареди малките плочки пред себе си и заложи голяма сума. Обезобразеното му лице беше безизразно. Пожарът му бе направил една-единствена услуга — беше му дал съвършена покерджийска физиономия.

Джони Куонг явно беше известен в „Корал“. Хората му махаха и го поздравяваха. Джулиан заведе Таниша и Уилър до барчето и им поръча питиета. Тя си взе вино, а Уилър — кока-кола. Погледна го изненадана и тогава осъзна факта, че той не е пил алкохол, откакто тръгнаха от Кливланд. На обяд Уилър не разгледа менюто с напитките, не отвори минибара в хотелския апартамент и дори не прие безплатното питие в самолета. Тя погледна дали ръцете му треперят, но той ги бе пъхнал в джобовете си.

— Това е един от най-големите клубове в целия квартал на игрални домове и кабарета Уан Чай.

— Освен това е публичен дом — безпристрастно отбеляза Таниша.

— Моля?

— Онези там са проститутки — каза тя и посочи редицата момичета, които седяха на високи столчета в далечния ъгъл на помещението. Бяха с обувки с високи токове, прозрачни дантелени блузки и цепнати поли, разкриващи, че не носят бельо. — Спалните са ей там, зад завесите.

В същия миг две от момичетата станаха и се приближиха до неколцина китайци. Тръгнаха с мъжете и изчезнаха зад завесите.

— Имаш право — кимна Джулиан. — Тук е място за сваляне. В Хонконг проституцията е забранена, но всеки си затваря очите. Момичетата вкарват клиентите в онези стаички и ги довеждат до оргазъм. Преди известно време една от британските служителки на Министерството на здравеопазването дошла да инспектира заведението. Настояла да погледне в онези стаички. Персоналът нямал време да почисти и когато видяла хартиените салфетки на пода, тя казала: „Тук трябва да е много нехигиенично, защото всички момичета са настинали“. Случаят е истински. Но „Черния лебед“ горе е един от най-хубавите китайски ресторанти в града. Джони го нарича „Мръсната подводница“ заради незаконната дейност на долния етаж, която финансира ресторанта горе. Той харесва това място и защото идва тук от време на време, за да му лъснат бастуна. С неговата външност това е единственото му развлечение с дамите.

Джулиан погледна Джони, който вече печелеше и бе натрупал малка крепост от чипове пред себе си.

— Иска ми се да го бяхте видели преди пожара — замислено изрече инспекторът. — Беше много красив. Като кинозвезда. Жените го обожаваха. Наистина отдаде дължимото на Короната. — В гласа му прозвуча гняв, примесен с угризения. — Единственият начин да влезем в храма на Уили е широкомащабна полицейска акция. Джони има връзки в Независимата комисия за борба с корупцията. Там още работят неподкупни ченгета. Ако някой начертае пълна карта на Града на стените, можете да се обзаложите, че Джони ще намери начин да организира нападение.

— Ние ще тръгваме — каза Таниша, — освен ако ти не искаш да останеш, Уилър.

— И аз си тръгвам — отвърна той.

— Навън има таксита — уведоми ги Джулиан.

 

 

— Тук има нещо странно — рече Таниша. — И нямам предвид онова, което става в стаичките.

Бяха се върнали в Мандаринския апартамент в хотел „Пен“ и Таниша облече хавлиения халат и завърза колана на тънката си талия. После седна на креслото срещу прозореца. В ръцете си държеше фотокопието на недовършената карта на Града на стените.

Уилър застана до нея и погледна към пристанището.

— Дали не си губим времето? — запита се на глас.

Неоновите реклами край пристанището хвърляха лъчи светлина върху водите на залива пред тях, които приличаха на китайско ветрило от слонова кост. Моторниците препускаха в мрака и бързодвижещите се фарове се стрелкаха като светулки под черното облачно небе.

— Не мога да се отърся от чувството, че нещо не е наред — добави тя и остави картата на масата, — но съм твърде уморена, за да се досетя точно какво. Объркана съм. Лягам си.

 

 

Телефонът ги събуди в четири сутринта.

— Не мога да намеря Джони — с леко пиянски глас съобщи Джулиан. — Никой не отговаря у тях.

— Кого не можеш да намериш? — попита Уилър.

— Джони Куонг — отговори Джулиан. — Обади ми се преди два часа и говореше много странно. Сякаш се сбогуваше. Трудно е да ти обясня, но от пет години сме партньори. Не можах да заспя. Тревожех се за него, затова позвъних на пейджъра му. Не отговаря. Нещо е станало.

— Къде си?

— Ами… Е, не съм в църква.

В същия миг Уилър чу женски смях и се досети къде е Джулиан.

— Добре. Какъв е адресът? Ще се срещнем там — каза Уилър.

— Той живее в апартамент на около петнайсет минути път от вас. На Куинс Роуд Ийст 2006. Аз ще се позабавя.

— Ще те чакаме отпред.

 

 

Сградата беше стара и непривлекателна. Намираше се в безличен квартал на ъгъла на Куинс Роуд и Суолоу стрийт. Таниша и Уилър чакаха от петнайсет минути, когато фордът на Джулиан спря пред мерцедеса им. Той слезе и се качи при тях.

— Добре че дойдохте. Не исках да се обаждам в управлението и да обърквам нещата за Джони. Новите комунистически началници само търсят причина да уволнят всички нас, ченгетата от старата кралска полиция.

Той погледна Уилър и Таниша, които мислеха, че инспекторът още е пиян. Тримата пресякоха улицата и влязоха в жилищния блок. Беше почти пет сутринта и слънцето започваше да озарява далечния хоризонт.

Взеха асансьора до третия етаж, после Джулиан спря пред врата без табелка и потропа. Никой не отвори.

— Как да влезем? Да разбием ли вратата? — попита Таниша.

— Знам къде държи резервен ключ — отвърна той, приближи се до пожарогасителя, отвори стъклото, бръкна вътре и намери ключа върху навития маркуч. Пъхна го в ключалката, превъртя го и отвори вратата.

Апартаментът на Джони беше претърсван. Вещите бяха разхвърляни на пода. Столовете бяха преобърнати и тапицерията им бе разпрана. Лавиците бяха опразнени и книгите бяха разпръснати на пода. Домът му приличаше на къщата на Прескот след посещението на китайските гангстери.

— Много неприятно — измърмори Джулиан и извади 7.65-милиметровия си руски пистолет.

В апартамента нямаше никого. Таниша отвори с нокът шкафчето в банята. Беше пълно с козметика и лекарства, което показваше, че Джони не е заминал по собствено желание. Имаше мехлем от тигрова мас, който той явно използваше, за да поддържа еластична обгорялата си кожа. Когато свършиха с претърсването, Таниша излезе от спалнята и видя, че Уилър гледа снимка в сребърна рамка.

— Не трябва да я пипаш — напомни му тя.

Той се обърна и й я показа. Снимката беше на Анджи Уонг, правена вероятно преди пет години. Косите й бяха прибрани на кок. До нея стоеше около двайсет и пет годишен китаец. Таниша се вгледа по-отблизо и видя, че това е същият млад мъж, чиято снимка бе оставена върху корема на Анджи Уонг.

— Кой е този? — обърна се тя към Джулиан и посочи красивия млад мъж.

Инспекторът се приближи до нея и погледна снимката.

— Това е Джони, преди пожара — отговори той. — С майка си, която живее в Америка.