Стивън Канел
Да яхнеш Змията (23)

21.
Мост от облаци

Беше един часът на обяд, когато Уилър и Таниша най-сетне пристигнаха в болница „Света Мария“ за възрастни и недъгави хора в Новите територии. Болницата се помещаваше в малка едноетажна сграда с няколко крила, пристроени от двете страни. Боядисана в бяло и кацнала в средата на тучна зелена ливада, постройката изглеждаше много живописна.

Паркираха наетия мерцедес на алеята за коли и влязоха вътре.

На рецепцията седеше възрастна китайка в монашеско облекло, която усърдно обработваше купчина документи. Тя вдигна глава и се усмихна, когато двамата се приближиха към нея.

— Търсим Джаки Пулинджър — каза Уилър.

— О, вие сте адвокатите — рече монахинята. — Очакваме ви. Приготвих сметката. Племенникът й е тук. Прибира вещите й.

— Какво? — разтревожена попита Таниша. — Прибира вещите й?

— Да — тихо отговори монахинята. — Защото, както знаете, госпожица Пулинджър ни напусна. Господ да даде покой на душата й.

— Кога? — попита Уилър.

— Преди два дни. Тогава не сте адвокати.

— Не. Съжалявам, че ви притеснихме — каза тя и се приготви да тръгне.

Таниша още гледаше монахинята.

— Може ли да говорим с племенника й?

— Да, ако още е в стаята. Госпожица Пулинджър нямаше много вещи. Вече може да си е тръгнал.

— Къде е стаята й?

— Излезте навън и тръгнете вдясно. Номер шест.

Двамата й благодариха и тръгнаха.

— Какъв племенник? — разсъждаваше на глас Таниша, докато вървяха по пътеката вдясно. — Нали Джулиан каза, че през 1929 година Джаки Пулинджър е дошла тук от Англия и е прекарала целия си живот сама в Цзюлун?

— По дяволите! Имаш право — съгласи се Уилър.

Ускориха ход и стигнаха до номер шест. Спряха пред вратата и чуха, че някой отваря и затваря чекмеджета. Таниша бръкна в чантата си и извади глока, който носеше. Полицаите можеха да оставят оръжието си на охраната на летището и да си го получат, след като минат от другата страна. Пистолетът „Глок“ беше с къса цев и много неточен, но главното му предимство беше, че е лек.

Тя безшумно отвори вратата. В стаята с гръб към тях стоеше мъж. Беше чернокос, среден на ръст и ровеше в кутия за бижута.

— Какво правите? — попита Таниша.

Мъжът рязко се обърна. Очите му бяха изпълнени със страх. Видя пистолета в ръката й, макар че тя не го беше насочила срещу него. Непознатият беше китаец на около двайсет и пет години. Изведнъж хвърли към тях кутията за бижута и хукна към страничната врата, водеща към верандата. Уилър се втурна след него и усети как шевовете на крака му изпукаха и се скъсаха като копчета на риза. Прониза го болка, но той продължи да тича. Излезе и видя, че младият мъж прескочи високата един метър ограда и се завтече към ливадата и върбите, които се намираха на стотина метра. Уилър го последва, но десният му крак се огъна, когато скочи на земята. Изправи се и продължи.

„Това е заради Прескот — крещеше съзнанието му. — Тичай… Тичай… Забрави болката!“

Настигна китаеца, хвърли се и докато падаше, успя да го хване за глезена. Младият човек се строполи на земята, претърколи се и скочи на крака, готов да се бие. Уилър се изправи по-бавно от него и китаецът го ритна в лицето. Той отново падна. От устата му потече кръв. Пак се изправи и закуца към мъжа, който му нанесе три поредни удара от карате. Уилър бе обучаван в морската пехота и успя да избегна два от ударите, но третият го повали на тревата. Раненият му крак се огъна и китаецът се приближи до него, за да го довърши.

В същия миг се разнесе изстрел и младият мъж се вцепени.

Таниша стоеше на двайсетина метра. Беше разкрачила крака за равновесие и бе насочила глока право в гърдите на китаеца. Уилър бавно стана. От устата и крака му течеше кръв.

Таниша се приближи до младия човек и с треперещ глас попита:

— Кой си ти? Говориш ли английски?

— Аз съм Чан Чак. Племенник на госпожица Пулинджър.

— Тя е англичанка, а ти си китаец. Измисли нещо по-добро, сладур.

— Госпожица Пулинджър наричаше всички нас, нейните ученици и помощници, племенници. Аз я обичах.

— И затова ли ровеше в нещата й?

— Тя ми обеща това — отговори той и показа малко, семпло златно разпятие. — Каза, че когато прекоси моста от облаци, аз трябва веднага да дойда тук и да го взема. Госпожица Пулинджър искаше да ми го подари. Убеди ме да не чакам държавния адвокат, защото китайските данъчни власти ще го вземат.

Младият мъж още дишаше тежко. Уилър протегна ръка, взе разпятието и внимателно го разгледа.

— Тук пише нещо — каза той. — Щом ти го е обещала, трябва да знаеш какво е.

— П-11-21 — отговори Чан Чак. — Притча 11, стих 21 от Библията. „Даже ръка с ръка да се съедини, пак нечестивият няма да остане ненаказан.“ Това беше нейното послание. На тази идея бе посветила живота си. Затова живееше. Да докаже на всички нас, че можем да бъдем свободни. Тя ми го даде и разпятието е моето наследство и спомен от нея.

Той погледна предизвикателно американеца.

 

 

Уилър бе смъкнал панталона си и Таниша преглеждаше раната на крака му.

— Не изглежда зле — каза тя. — Вече е започнала да зараства. Няколко шева и ще си готов за подвизи.

Двамата седяха в стаята на Джаки Пулинджър. Чан Чак не пожела да им каже къде живее, затова те отвориха портфейла му и преписаха служебния му адрес от визитната картичка. Младият мъж стоеше на известно разстояние от тях и ги гледаше със странно, уплашено изражение. След минута една монахиня донесе бинтове и дезинфекционни препарати и внимателно почисти раната на Уилър, после я превърза. Жената не знаеше английски, затова Чан Чак разговаряше с нея на китайски.

— Тя е медицинска сестра и каза, че трябва да те прегледа лекар, но според нея раната зараства.

Уилър вдигна панталона си.

— Тичаше като луд — ухили се Таниша. — Не е зле за човек с огнестрелна рана на крака.

— Вероятно не видя как налапах обувката на Чан.

— Това не се брои — усмихна се тя. — От техническа гледна точка ти си ранена резерва.

Монахинята излезе и Чан Чак затвори вратата.

— Трябва да тръгвам. Благодаря, че ми позволихте да задържа разпятието — каза той и се насочи към изхода.

— Джаки разказвала ли ти е за Уо Лап Лин? — попита американецът.

Младият мъж застина на мястото си, после бавно се обърна и предпазливо попита:

— Защо?

— Просто, питам.

— Тя мислеше, че той е дявол, от най-злите, и трябва да бъде спрян.

Английският на Чан Чак отекваше с напевния ритъм на китайския.

— Госпожица Пулинджър изобщо не беше побъркана, нали? — попита Уилър. — Когато полицията е идвала, тя само се е преструвала на луда.

Китаецът се поколеба, отвори уста да отговори, после спря, но държанието му потвърди предположението на Уилър.

— Защо не е искала да помогне на полицията, щом е мислела, че Уо Лап Лин е такъв дявол?

— Не знам. Тя беше стара и уплашена. Отдаде целия си живот на другите. Заслужаваше малко спокойствие, преди да прекоси моста от облаци.

— И ти си един от нейните племенници? Бил си ученик на госпожица Пулинджър? — попита Таниша.

— Да. Взимах хероин от десетгодишен. Тя ме спаси от наркотиците и ме научи на английски. Кръсти ме Чонси. Уо Лап Лин също беше неин ученик. Госпожица Пулинджър се молеше на Бога за него, защото някога го бе обичала, но той тръгна по кривия път и стана един от дяволите на триадата. Продаваше отрова в Града на стените и стана член на „Чин Ло“. Сега е Шан Чу, най-лошият. Тя го наричаше „ужасен пакостник“. Опитваше се да го спре, но трябваше да съжителства с него. Не е възможно една англичанка сама да унищожи могъщата „Чин Ло“ или влиятелния й Шан Чу. Госпожица Пулинджър трябваше да плува в техния океан и да се пази да не я погълнат хищните риби.

Те го гледаха и мислеха едно и също — Чан Чак беше ценен източник на информация. Таниша стана и се приближи до него.

— Ти си израснал в Града на стените. Живял си там, нали?

За миг той изглеждаше уплашен, но после кимна.

— Нуждаем се от помощта ти, Чонси. Ако ти донесем частична карта на Града на стените, ще ни кажеш ли дали е точна и би ли я довършил?

— Всеки, който начертае карта на Града на стените, ще умре от Живата смърт. — Гласът му изтъня от страх. — Живата смърт продължава три дни. Поддържат те жив с лекарства и използват игли за акупунктура, за да събуждат умиращите нерви, така че да чувстваш по-силно болката. Разрязват мускулите и сухожилията ти един по един. Пускат в ануса ти гризачи, които изяждат вътрешностите ти, докато още си жив. По-добре е да се самозапалиш.

— Отседнали сме в хотел „Пенинсюла“ — след кратко мълчание каза Уилър. — Ако можеш да ни помогнеш…

Той млъкна, защото Чан Чак отмести поглед и наведе глава.

— Госпожица Пулинджър беше много смела — изрече с изпълнен с уважение глас. — Плуваше в техните води и намираше начин да избягва ухапването от хищна риба. Аз съм само обущар. Работя с кожи. Имам две деца и съпруга, която е много болна от малария. Не съм силен като госпожица Пулинджър. Аз съм обикновен човек. Тя беше дете на Буда. Нямам нейната смелост. И никога няма да я имам. Не мога да ви помогна.

И той се обърна и излезе.