Стивън Канел
Да яхнеш Змията (44)

42.
Борба за кокала

Бяха се събрали в залата за извънредни ситуации в мазето на общината. Помещението беше с размерите на половин баскетболно игрище, нямаше прозорци и беше свързано с петдесет телефонни линии и сателитни телевизионни връзки. На две от стените имаше екрани, които показваха географски карти или сателитни изображения, а сега предаваха графичен чертеж на огромното международно летище на Лос Анджелис. В стаята имаше двайсет и четири бюра. От помещението се влизаше в няколко самостоятелни кабинета. Имаше десет телевизора, които бяха настроени да предават четирите национални канала, плюс четирите местни телевизионни станции и Си Ен Ен. Отделен екран бе предназначен за камери с дистанционно управление.

Залата се използваше много рядко. Изключенията бяха две земетресения и един расов бунт, с които се справиха от това подземно помещение.

Кметът говореше по телефона в един от кабинетите. Губернаторът пристигаше със самолет от Сакраменто. Имаха пряка линия със залата за извънредни ситуации в Белия дом, където специалисти по сценарии с ядрени заплахи се бяха събрали да задават въпроси и да засилват суматохата.

Нямаше отговорно лице. Властваше онова ужасно явление в съвременните правителства — юридическа борба за кокала.

В бункера присъстваше генералът от въздушните сили Робърт Кларк Ритника, командир на Калифорнийската национална гвардия. Той бе пилот на изтребител от войната във Виетнам и не се шегуваше. До него бяха специалният агент от Западното подразделение на ФБР Дъглас Парди и директорът на областния клон на ЦРУ Роджър Сейнт Джон. Зад него седеше Картър Дехавиланд, който изглеждаше стъписан. Присъстваше и един сивокос, безличен човек от Държавния департамент на име Лу Фишър. Той беше в града по друга работа, но правителството го накара да дойде на това спешно съвещание. До него седеше един тип от Федералната агенция за решаване на извънредни ситуации. Шефът на полицията Карл Ледикър се бе издокарал като за парад. Всеки имаше самостоятелна телефонна линия. В залата цареше напрежение.

— Не можем да кажем на гражданите, че на летището вероятно има ядрена бомба. Ще настъпи паника и суматоха — каза Карл Ледикър на специалния агент на ФБР Дъглас Парди.

— Колко души живеят в околностите на летището? — попита той. — Един милион плюс-минус няколко стотици хиляди. Всички се намират в обсега на поражението. Не можем да евакуираме един милион души, като се движим с коли по улиците и крещим по високоговорители, че има изтичане на газ. Хората няма да напуснат домовете си. Трябва да съобщим по телевизионните новини какво е положението.

— Ще хвърлим в паника целия град. Изучавали сме поведението при масова евакуация. Пътищата ще се задръстят.

— Изобщо не ми пука. Трябва да кажете на хората какво става. Ще ни скъсат задниците, ако летището се взриви и се разбере, че сме знаели за бомбата и сме мълчали — възрази Парди.

В същия миг телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Обаждаше се командирът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия. Всички млъкнаха, докато Парди слушаше доклада му. Накрая агентът на ФБР затвори и предаде на другите разговора.

— И така, хората от екипа са разположени на летището. Вече са монтирали платформа с детектор на един хеликоптер и скоро ще излетят, за да претърсят района. Други две платформи с детектори са инсталирани в джипове, които ще тръгнат от срещуположните краища на летището и ще се срещнат в средата. Повечето тежки пътнически самолети са излетели, но след половин час ще затворят летището. Никой друг няма да замине. Ще евакуираме останалите цивилни лица. Командирът каза, че може да претърси пистите и сградите за шест часа. Ние разполагаме само с два. За това време можем да огледаме повърхностно района, да проверим дали има следи от радиоактивни елементи и да стесним кръга, ако гайгеровите броячи отчетат нещо.

Всички мълчаха.

— Как действа платформата с детектор? — попита Ледикър.

— Това е поверителна информация — отсече специалният агент на ФБР.

— Аз пък искам да знам какво ще правим с извършителя — каза Лу Фишър. — Ще го качим на самолета му, ще го заредим с гориво и ще го изпратим по живо по здраво, ако не можем да намерим бомбата, така ли? И после? Ще се молим на Бога да удържи на обещанието си? Ако питате мен, този план е съвсем немотивиран.

— А от тактическа гледна точка мирише на гнило — добави генерал Робърт Кларк. — Онзи тип няма да удържи на думата си. Той е долен престъпник. Ще замине и дори няма да се обърне.

— Той е издържал успешно теста с детектора на лъжата, когато полицаите са му задали този въпрос — отбеляза Роджър Сейнт Джон.

— Проявиш ли слабост към такъв тип, само ще го окуражиш — настоя генерал Кларк. — Трябва да го накараме да се чуди какво става, по дяволите. Време е за проверка на мъжеството. В такива случаи печели най-смелият.

— Градът е мой. Аз отговарям за него — заяви кметът, който бе излязъл от кабинета, за да се включи в спора. — Аз ще взема решението.

— Едва ли — възрази Парди.

Обсъждането продължи, докато бе прекъснато от обаждане на Съвета по националната отбрана от залата за извънредни ситуации във Вашингтон.

— Овладейте се, колеги. Престанете да се карате и пристъпете към действие — прогърмя нечий глас по големите високоговорители на телефона.

— Аз мисля да го пуснем. Да се доверим на детектора на лъжата. Няма да намерим бомбата за два часа — каза кметът. Не му пукаше за Уили. Ако летището се взривеше, с политическата му кариера беше свършено.

— В базата „Едуардс“ имам три изтребителя „Томкет“, готови да излетят — настоя генерал Кларк. — Ако качите онзи негодник на самолета и му позволите да излети, ще изкарам онези три птици и ще го очистя на моя отговорност. Не ми пука за въздушно пространство, нито за неутралните коридори. Ще му завра в задника ракета с топлинно насочване. Това е моето обещание.

— И кой ще поеме отговорността за това безумие? — попита Парди.

— Аз — отговори генералът. — Може да ме разжалват, ако това не им хареса. Трябва да престанем да глезим онези копелета.

— Хайде да се успокоим — предложи кметът. — Няма да го застреляме. Да започнем отначало и да подходим към нещата едно по едно.

Те бяха взели фенерчето и радиопредавателя от гумената лодка и Уилър даде на Таниша единия револвер „Смит и Уесън“ и задържа другия и пушката за акули. Бяха помолили Ал Катсукура да се върне на „Поток от пари“ и да съобщи координатите им на отдел „Тежки престъпления“. Помогнаха му да спусне гумената лодка в океана, после влязоха в подземния канал, газейки в тинята и дълбоката до глезените вода, докато светлината зад тях изчезна и започнаха да се движат слепешком в непрогледния мрак. Батерията на фенерчето беше слаба, затова Уилър го използваше само от време на време и осветяваше бетонната тръба, търсейки разклонения. Тунелът, изглежда, водеше към северната част на летището. Изведнъж каналът започна да вибрира и да се тресе. Двамата застинаха на местата си. Не виждаха нищо в мрака. Звукът постепенно заглъхна и вибрациите спряха.

— Самолет — каза Уилър. — Трябва да сме точно под пистата.

Таниша помисли, че има земетресение и двамата ще бъдат погребани живи.

— Нещата са свързани — продължи той. — Няма нищо случайно. Има твърде много активност на едно място.

— Започваш да говориш като ченге — отбеляза тя.

— Това комплимент ли е, или обида?

— Зависи от това дали ще излезем живи оттук.

На пистата над тях изрева още един самолет, който отново разтресе тунела. Двамата отново се вцепениха.

— По дяволите… Иска ми се да ги спрат — прошепна Таниша.

Двамата продължиха да си проправят път в мрака, без да са сигурни какво ще намерят. Сърцата им биеха като обезумели, а лицата им бяха облени в пот, макар че колкото по-навътре навлизаха, толкова по-хладен ставаше въздухът. Двайсет минути вървяха, без да разговарят. От време на време включваха фенерчето, за да се уверят, че тунелът няма разклонения. На слабата светлина на фенерчето проблясваха очите на плъхове. Таниша не се вглеждаше в тях. Не искаше да знае колко са големи. И двамата загубиха представа за времето. Изведнъж на Уилър му се стори, че чува нещо. Той спря и вдигна ръка, за да предупреди Таниша. Те застанаха неподвижно в дълбоката до глезените вода и затаиха дъх. После той отново чу…

Далечен плач на дете.