Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riding the Snake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Канел. Да яхнеш Змията

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Лилия Анастасова

Оформление на корица: Петър Христов

ISBN: 954-585-019-1

История

  1. — Добавяне

5.
Таниша и Кенета

Беше второто новолуние след зимното равноденствие. Девети февруари. Китайската Нова родина.

Рей Фонг и Ал Катсукура нямаха никакво желание да ходят чак до шибания Торанс, защото мислеха да празнуват. Ал беше японец, но не пропускаше празник с пиене, който и да го организираше. Макар и с нежелание двамата възложиха задача на Таниша Уилямс.

Детективът, посетил мястото на престъплението, смяташе, че убийството е ритуално и искаше някой от отдел „Азиатска престъпност“ да направи оглед на трупа. Жертвата беше китайка, или поне така предполагаха. Толкова зверски беше насечена, че бе трудно да се определи.

Рей прекоси застлания с линолеум под на неугледния кабинет на петия етаж, където се помещаваше отдел „Азиатска престъпност“, и пусна на бюрото на Таниша зеленото картонче със съобщението за случая. Тя говореше на мандарински по телефона. Опитът й беше жалък, но поне се стараеше. Рей Фонг говореше почти свободно този диалект, но не й помогна, защото от Отдела за вътрешно разследване му бяха казали да не се занимава с нея. Всички му го казваха.

Таниша Уилямс, известна на приятелите си като Тиша, беше отрова за отдел „Азиатска престъпност“. Бяха я преместили там от отдел „Наркотици“ в полицията на Лос Анджелис и всички знаеха, че една чернокожа жена няма шанс да извърши успешно разследване, свързано с азиатци. Азиатците нямаха доверие на другите раси, особено на чернокожите. Фактът, че Таниша беше жена, само влошаваше нещата, независимо колко стройно беше тялото й и колко красиво лицето й с цвят на какао. Въпреки това Рей я уважаваше, защото веднага щом я назначиха, тя се залови за работа. Първия ден взе от библиотеката купчина книги за азиатските култури и непрекъснато чете, дори по време на обяда. Таниша сякаш не съзнаваше, че трябва да е нащрек, докато детективите от Отдела за вътрешно разследване ровеха в миналото й и търсеха уязвими места. Проучваха я, защото като момиче, преди да стане ченге, бе имала връзка с кварталната банда „Льохманите“. И сега изпитваха съмнения дали не предава информация от разследванията на едновремешните си приятели. Отдел „Наркотици“ се занимаваше с чернокожите гангстери в Южния централен район, а тя бе израснала в този квартал. Баба й, племенниците й още живееха там и Таниша им ходеше на гости през почивните дни.

Тя затвори и учудено вдигна вежди, като видя зеленото картонче.

— В Торанс. Убита е азиатка. Съдебномедицинските експерти вече са тръгнали. Случаят е твой — каза Рей и се върна на бюрото си.

Адресът беше Кларксън стрийт 2467.

Таниша грабна пуловера и чантата си и тръгна, преди колегите й да променят решението си.

Качи се в колата си, която използваше и за служебни цели. Беше паркирала на отсрещната страна на улицата пред сградата на Хил стрийт, в центъра на Лос Анджелис, където бяха кабинетите на силите за борба с азиатската престъпност, на няколко километра от главеното управление на полицията в Паркър Сентър. Отделът се обособи от самото си създаване. Беше сформиран в средата на шейсетте от шефа Редън като поделение за противодействие срещу нарастващата престъпност в Лос Анджелис. Тогава криминалните разследвания се извършваха от редови детективи от Паркър Сентър. Постепенно периметърът им се разшири и сега се занимаваха с всички престъпления, извършени от азиатци, които включваха широк спектър от зверства — изнасилвания, кражби, побой, малтретиране на деца и убийства.

Таниша побърза да излезе, защото за шестте седмици, откакто работеше в силите за борба с азиатската престъпност, това беше първото разследване, което й възлагаха. Знаеше, че й е провървяло, защото Рей, Ал и другите ченгета азиатци искаха да се измъкнат рано, за да празнуват китайската Нова година, а разследването на убийството в Торанс вероятно щеше да отнеме цялата нощ. Таниша потегли с ръждясалата си жълта мазда по Шеста улица на път към Харбър Фрийуей. Когато беше студено, малката японска кола се давеше и кашляше като котка, която плюе кълбо от косми.

Харбър Фрийуей я поведе из стария й квартал в Южния централен район, където навремето учеше в гимназия „Мартин Лутър Кинг“. Знаеше, че детективите от Отдела за вътрешно разследване са там, ровят се в миналото й и разговарят с хората, с които бе израснала.

Приятели от квартала й казаха, че ченгетата от Отдела за вътрешно разследване са се добрали дори до Злия. Той беше последният й любим отпреди петнайсетина години и гангстер от махалата. Стана главатар на бандата, когато пъхнаха Чудовището зад решетките. Чудовището, друг едновремешен приятел, се върна в затвора в Ломпок, където излежаваше дълга присъда.

Кенета бе умряла в ръцете на Злия, на две пресечки от шосето, по което сега Таниша шофираше.

Тя се замисли за сестричката си. За кръвта, която шуртеше от огромната дупка от деветмилиметров куршум в петгодишната й гръд. Тогава Таниша беше на шестнайсет. Стоеше над Кенета и пищеше истерично, без да може да проумее онова, което вижда, или да направи нещо, докато сестра й умираше в ръцете на приятеля й. Последваха три отмъщения. Заради Кенета загинаха шест човека — трима от кварталната банда „Льохманите“, и двама от „Шеметните шейсет години“, които нейните приятели мислеха (но не бяха сигурни), че са стреляли по Злия и по погрешка са убили Кенета. Последната жертва на това безсмислено насилие беше друг невинен минувач, шейсетгодишна жена, която случайно застана на пътя на куршума и спаси живота на бандита Ръсел Хейс от „Шеметните шейсет години“.

Таниша не стана член на банда, защото майка й Лили я накара да обещае, че никога няма да го направи. Мечтата на майка й беше тя да стане фризьорка и да има собствен салон. Таниша прегърна тази мечта и въпреки бедността им израсна с ценностите на средната класа, вярвайки наивно, че в Америка всеки може да успее. Това я отчужди от съучениците й, които не хранеха илюзии за бъдещето. Така Таниша се превърна в социален изгнаник. Като се замислеше напоследък за тези неща, осъзнаваше, че вероятно това беше причината да започне да се среща със Злия, който беше бандит и звезда в гетото… Връзката им я направи известна в квартала, но свърши по време на улична престрелка. Куршум, предназначен за Злия, отне живота на Кенета. Вината, която Таниша изпитваше, все още оказваше влияние върху живота й.

Навремето прякорът й беше Халката. През първите деветнайсет години от живота й, деветнайсет души, които познаваше, умряха в улични престрелки. Последната и най-свидна жертва беше сестричката й. След смъртта на Кенета Таниша забрави мечтата си да стане фризьорка и изуми всички, като постъпи на работа в полицията. Целта й беше по някакъв начин да отмъсти за убийството на Кенета, но каквото и да правеше и колкото и усилия да полагаше, в отдела винаги я пренебрегваха. Сякаш произходът й означаваше, че никога няма да бъде нещо повече от Уилямс Халката, хитрото шестнайсетгодишно момиче от Южния централен район. Нямаше значение, че след като Кенета умря, Таниша започна да получава отлични оценки в гимназията, записа се в колеж и завърши криминалистика в университета в Лос Анджелис. Тя беше белязана от произхода си. Колкото и да й повтаряха, че уважават издигането й в обществото, тя знаеше, че я лъжат. Всичко беше прах в очите.

Когато нещата се влошаваха, баба й казваше: „Нищо не можеш да убиеш и нищо не умира“. И точно така се чувстваше Таниша в полицията. Не престана да посещава семейството си в Южния централен район и затова ченгетата не й вярваха. А после, когато не позволи на лейтенант Хаули да я чука, Отделът за вътрешно разследване започна да се занимава с нея. Лейтенант Дарнъл Хаули, който носеше черната си кожа като свещеническо расо, не можа да се примири с факта, че тя не желае да спи с него. И сега, вместо да се постарае да я вижда всеки ден, той реши да се отърве от нея, обвинявайки я, че предава поверителна информация на старите си съкварталци. Хаули нямаше доказателства, затова не можа да я отстрани от работа. Таниша обаче бе прокудена в отдел „Азиатска престъпност“, където безуспешно се опитваше да накара подозрителните азиатци да общуват с нея.

И сега благодарение на китайската Нова година най-после й дадоха случай. Тя погледна зеленото картонче и се запита какво ще намери на Кларксън 2467.

 

 

— Кой е повръщал тук? — обърна се Таниша към Синди. — Жертвата ли? Мирише на алкохол.

Синди Масатоми беше японка, съдебномедицински експерт в лабораторията на полицията на Лос Анджелис. Беше облечена в синя болнична престилка. Таниша бе работила с нея по няколко случая, докато още беше в отдел „Наркотици“.

— Онзи мъж навън… Хубавият, който намери трупа — отговори Синди.

Таниша кимна. Беше го видяла, когато дойде. Той беше издокаран като професионален голфаджия и се бе облегнал на новия си червен ягуар, сякаш беше собственик на квартала. Щом огледа трупа, Таниша веднага разбра, че става дума за убийство за назидание. Назидание и предупреждение. Предупреденият човек беше трийсетгодишният китаец на снимката върху тялото на жертвата. Това беше послание от триадата и означаваше: „Ти ще бъдеш следващият“. От шест месеца тя четеше за тези неща. Сбирщината от стария й квартал бледнееше пред някои от азиатските банди, като „Бамбуковия дракон“ и „Призрачните сенки“. По всяка вероятност трупът беше на собственичката на къщата, Анджи Уонг. Тялото беше жестоко обезобразено и едва ли някой би го идентифицирал, но зъбите и отпечатъците щяха да свършат тази работа. Имаше обаче нещо странно. На челото на жената беше написано „1414“. Таниша не знаеше какво означава това. Не беше виждала такова нещо. Тялото изглеждаше като живо. Не беше посиняло, нито вкочанено или инфектирано от насекоми. Вече бе поискала от Синди да прецени кога е настъпила смъртта и това щеше да бъде извършено, като се измереше температурата на черния дроб — химична фабрика и най-топлият орган в човешкото тяло, обикновено трийсет и девет градуса. Охлаждаше се с около един градус на час. Времето на настъпването на смъртта се изчисляваше по спадането на температурата на черния дроб.

Таниша се запита дали някъде не е оставена Кукла на смъртта. Китайските банди много държаха на символиката. Не беше достатъчно само да те убият, първо трябваше да те побъркат от страх. И това често се правеше с Куклата на смъртта. Друг начин беше да сложат снимка върху трупа.

Докато експертите не изследваха космите и тъканите на жертвата и не вземеха отпечатъци от пръстите, нямаше много работа на мястото на престъплението. Затова излезе навън и започна да преглежда съдържанието на кофата за смет пред къщата. Беше се навела и се опитваше да премести кутия от овесени ядки, когато чу глас:

— Какво правите?

Обърна се и видя мъжа, който бе намерил трупа. Състоянието на ризата и ленения му панталон потвърждаваха, че той е повръщал на мястото на престъплението.

Тя го огледа по-внимателно. Стори й се, че го е виждала някъде, където я бе ядосал, но не можа да си спомни нищо повече. Мъжът беше изключително привлекателен. Може би обаче заради вида на обезобразената жена Таниша не го хареса. Тя се обърна към него с ледена професионална учтивост:

— Бихте ли се отдалечили? Това е място на престъпление. Ей там — заповяда тя и посочи алеята за коли, после тръгна след него и извади бележник и писалка. — Аз съм детектив Уилямс от отдел „Азиатска престъпност“ на полицията в Лос Анджелис. Вие сте намерили трупа, така ли?

Той кимна.

— Как се казвате?

— Уилър Касиди.

— Уилър? Това прякор ли е?[1]

— Не. Фамилно име. Прадядо ми по майчина линия се е казвал Джеферсън Прескот Уилър. Бил е генерал от Конфедерацията от Двайсет и седми Ричмъндски полк по време на Гражданската война.

— Ако обичате, напишете адреса и телефонния номер, на които мога да ви намеря — каза тя и му подаде бележника и писалката.

Той написа адреса и телефона в Бел Еър.

— Защо дойдохте тук, господин Касиди?

— Госпожица Уонг беше секретарка на брат ми. Сутринта не отишла на работа и от кантората ме помолиха да проверя какво става с нея. Брат ми беше адвокат в Сенчъри Сити.

— Беше?

— Почина снощи. И госпожица Уонг не дойде на работа сутринта. Хората от кантората на Прескот се разтревожиха.

— Прескот… Това ли е името на брат ви?

Уилър кимна.

— Как почина той?

— Мисля, че смъртта му няма нищо общо с това.

— Позволете ми аз да разсъждавам за случилото се, господин Касиди. Кажете ми как е умрял.

— Сърдечен удар. Поне така казаха ченгетата.

— Прескот Касиди ли беше цялото му име?

— Ами не. Прескот Уестлейк Шеридан Касиди. Такива са южняшките имена — добави той, като видя озадаченото й изражение. — Измислени са, за да объркват хората.

Таниша записа името. Сетне погледна надолу и видя кутия зад кофата за боклук. Дървена кутия. Капакът й лежеше до нея. Тя се приближи и я огледа. Вътре имаше хартиена кукла с дължина двайсетина сантиметра.

— Ето я — каза.

Уилър я бе последвал въпреки предупреждението да стои настрана. Протегна ръка да вземе куклата, но тя го спря.

— Не я докосвайте. Хората от лабораторията ще обезумеят, ако го сторите.

— Какво е това?

— Кукла на смъртта. Вероятно е оставена преди ден-два. Търсех точно такова нещо. Куклата потвърждава, че това е убийство, извършено от китайска банда. Получиш ли такава кукла, непременно ще умреш. Обикновено по ужасно жесток начин. След като я получат, някои китайци предпочитат да се самоубият, отколкото да чакат неизбежното.

— След като видях какво са направили с Анджи Уонг, не ги обвинявам.

— Това е ритуално убийство, наречено „Смърт от хиляда рани“ или „Смърт от безброй мечове“. Характерно е за триадата. — Таниша се запита защо си прави труда да му обяснява. — Държат жертвата жива, докато прережат всичките й мускули и сухожилия.

— Господи! — възкликна Уилър.

— Познавахте ли жертвата? — попита Таниша. Той кимна. — Можете ли да я идентифицирате? Тялото е жестоко обезобразено.

— На ръст е колкото нея… Предполагам…

— От колко дни не е ходила на работа?

— Не, знам. Не работя там. Мисля, че само от един ден.

— Къде работите?

— Къде работя ли?

— Да.

Уилър се усмихна по момчешки.

— Не работя. Пенсионирах се.

— Пенсионер? На колко години сте? На трийсет и пет?

— Трийсет и седем.

— И какво работехте, преди да се пенсионирате?

— Бях Шегаджия — отговори той и усмивката му изчезна. — Шегувах се с приятелите си. След като се пенсионирах, усъвършенствам предимно удара си на голф. Много изтощително занимание. Съсипвам се от работа.

В думите му имаше огорчение и самопрезрение.

— Разбирам — каза Таниша и затвори бележника си.

Уилър не каза нищо повече. Лицето му беше като изваяно от камък.

— Ами това е всичко засега — рече тя, — освен ако не ми кажете нещо друго за госпожица Уонг, което би трябвало да знам, като например чия е снимката, оставена на корема й?

Той поклати глава.

— Можете да си тръгвате. Ще ви се обадя. Вероятно утре. Ето визитната ми картичка — добави Таниша.

В същия миг Синди подаде глава от задната врата и я извика:

— Детектив Уилямс, съдебният лекар ни вика.

— Какво има? Обикновено съобщават резултатите от аутопсията след два дни.

— Мисля, че в трупа има нещо живо.

Бележки

[1] Wheeler (англ.) — колар. — Б.пр.