Стивън Канел
Да яхнеш Змията (43)

41.
„Поток от пари“

След инструктажа на Картър Дехавиланд на Уилър и Таниша бе наредено да се приберат вкъщи.

Алан им каза, че няма какво повече да направят.

Верба заяви, че положението не е по силите им.

Т. Камерън Джоуб добави, че ако пречат, лично той ще предяви обвинение, че възпрепятстват правосъдието.

Оставиха ги сами в коридора на петия етаж, докато в Паркър Сентър настъпваше оживление.

Двамата бяха вън от играта. Излязоха от сградата и видяха Рик Верба, който стоеше на паркинга. Безличната в архитектурно отношение постройка не издаваше с нищо дейността, която кипеше вътре. Някъде на третия етаж Уили Уо Лап Лин седеше в килията на предварителния арест и чакаше да види какво ще стане.

— Свършихте страхотна работа — каза Верба. — Ако всичко това се окаже истина, ще спасите хиляди хора.

— Капитане, може ли онзи главен прокурор да ни отстрани от случая ей така? — попита Таниша. — Занимаваме се с него вече две седмици.

— Какво ще правите, докато екипът по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия си върши работата? Ще снимате ли? Приберете се вкъщи и се наспете — отговори Верба.

— Не мога да се прибера вкъщи. Онзи престъпник горе е обявил награда от петдесет килограма чист хероин за главите ни. Бандитите от Южния централен район не знаят, че Уили е арестуван. С Уилър сме набелязани за мишени на юг от Креншо.

— Можете да спите в кабинета ми — предложи Верба.

Така и решиха да направят. Отидоха с капитана до Хил стрийт и оставиха ягуара на служебния паркинг на отдел „Азиатска престъпност“.

Но щом се качиха горе, нещата приеха странен обрат. Ал Катсукура се оплакваше на всеки, който имаше желание да слуша. Той сграбчи Таниша за лакътя и й разказа какво се бе случило през нощта. Докато ченгетата от специалното тактическо поделение измъкваха Уо Лап Лин от централата на триадата, Ал Катсукура беше в морето, плавайки в непрогледната мъгла и изпусна около двеста нелегални имигранти и трима детективи от отдел „Тежки престъпления“. Цяла нощ Ал отговаря на въпросите на ядосания заместник-шеф Питлик. Катсукура току-що бе написал доклада си и беше отчаян. Таниша никога не го бе виждала такъв.

— Тримата детективи от отдел „Тежки престъпления“ не са изчезнали, Тиша, те са мъртви — разказваше той, поглеждайки от време на време към Уилър. Азиатското лице на Ал бе изкривено от терзания. — А аз се мотаех насам-натам като пълен идиот, докато са ги убивали. Допуснах да ги очистят. Аз ръководех операция „Сух док“. Чувствам се ужасно.

— Да отидем да хапнем нещо — предложи тя. — Аз черпя.

— Само да не е в шибаното кафене на „Уестин“ — обади се Уилър.

Тримата намериха малко заведение на ъгъла на Норт Хил и Алпайн, до Китайския квартал. Избраха го, защото беше безлюдно.

Седнаха в най-отдалечения ъгъл и си поръчаха сандвичи и кафе. Уилър каза на сервитьорката да продължава да им носи кафе.

Храната пристигна, а Ал още преразказваше историята си, опитвайки се да намери версия, от която няма да се чувства толкова зле.

— Къде се случи това? — попита Уилър, когато Катсукура най-сетне млъкна.

— Кое?

— Къде намери празния кораб?

— Бяхме в океана, някъде на юг от Марина дел Рей.

— На какво разстояние от брега?

— Не знам. Може би на километър или на три. Трудно е да се прецени във водата. Нямаше шамандури с обозначения.

— Тогава мястото е близо до летището — отбеляза другият мъж, взимайки си от пържените картофи. — Често ли застрелват агенти под прикритие по време на такива операции?

— Не трябваше да става така. Няма начин гангстерите от „Бамбуковия дракон“ да са знаели, че моите хора са агенти под прикритие. Детективите бяха преоблечени в моряшки униформи като членове на екипажа. Не носеха полицейски значки, нито документи за самоличност. Не се опитваха да извършат арест. Задачата им беше само да наблюдават и да докладват. Нямаше причина да ги убиват. Ето защо цялата история е много странна. Ако мислех, че има каквато и да е опасност, щях да взема пет-шест души на патрулния катер и да струпам цял взвод ченгета на „Хорнблоуър“.

Сервитьорката донесе още една кана с кафе, докато тримата седяха и размишляваха.

— Ами ако всички тези неща са свързани? — попита Уилър.

— Свързани са, но не по начина, по който ти мислиш — отговори Таниша. — Момчетата на кораба са били гангстери от тонгата, свързани с „Чин Ло“ и с Уили, но бандата „Бамбуковия дракон“ върши различни престъпления. Нищо не би ги спряло само защото Уили е дошъл тук. Прехвърлянето на нелегалните имигранти вероятно е започнало преди седмица в Хонконг. Пък и какво общо биха могли да имат имигрантите с бомбената заплаха на летището?

— Не знам. Но щом имигрантите са пристигнали, защо са убили безпричинно трима души? — продължи да размишлява на глас Уилър.

— Защото гангстерите са били дрогирани — предположи Ал. — Кой знае защо са го направили? Вече непрекъснато стават такива неща. Просто така постъпват.

Уилър си наля още кафе и попита:

— Някой търси ли нелегалните имигранти?

— Претърсихме с хеликоптер мястото веднага щом мъглата се вдигна. В океана няма нищо.

— Хайде да отидем да проверим — предложи Уилър. — Чичо ми Алан има яхта, закотвена на пристанището. Ще му се обадя. Навремето яхтата беше на баща ми. Остави я на Алан, когато умря. Аз съм я карал. Знам къде е ключът.

— Защо? Какво бихме могли да намерим? — попита Ал Катсукура.

— Не знам. Вероятно нищо. Но откровено казано, предпочитам да спя на яхтата, отколкото на канапето в кабинета на Верба.

 

 

Оказа се, че не е лесно да се доберат до кея на Марина дел Рей. Националната гвардия вече бе евакуирала пристанището. Бяха издигнали барикади и млади мъже със строги лица спираха превозните средства и ги връщаха. Ал Катсукура попита защо евакуират хората.

— Изтичане на газ — отговори лейтенантът и това беше всичко.

Наложи се Ал и Таниша да му покажат полицейските си значки и да го заплашат с арест, за да го накарат да ги пусне да минат през барикадата. На всяка пресечка в Марина дел Рей имаше ченгета, които насочваха евакуираните. Цял час си пробиваха път до доковете на Палауан Уей.

Яхтата се казваше „Поток от пари“. Алан смяташе да я кръсти „Почивка от закона“, но после реши да не сменя името от уважение към скъпия си приятел.

Яхтата беше дълга шестнайсет метра. Уилър застана на капитанския мостик. Двата мотора бръмчаха. Ал и Таниша развързаха въжетата. Уилър изкара яхтата от кея и се отправи в открито море със скорост осем километра в час. Насочиха се към вълнолома, минаха покрай устието на Балуна Крийк и обозначенията на канала, после завиха наляво и поеха към мястото, където Ал бе видял празния кораб да се носи по вълните на прилива.

Мъглата се бе разсеяла и денят беше спокоен и хубав. Уилър и Таниша стояха на капитанския мостик, а Ал седеше навъсен на стол до главната каюта. Беше изпаднал в дълбока депресия заради неуспеха си да опази тримата детективи.

Приближиха се на около четиристотин метра от брега, точно срещу летището. На двеста метра над главите им изрева „Боинг 747“ на „Юнайтед Еърлайнс“. Реактивният самолет се устреми нагоре в безоблачното небе. Веднага щом се скри от погледа им, от успоредната писта излетя друг самолет.

— Мислех, че са затворили летището — каза Таниша.

— Наблюдавам го, откакто излязохме от канала на пристанището — рече Уилър. — Всички самолети излитат, никой не каца. Мисля, че авиокомпаниите се опитват да измъкнат оборудването си оттам.

Над главите им изрева още един самолет. Наклони се надясно и се насочи на изток.

Ал Катсукура стана от стола на долната палуба и се качи по стъпалата на капитанския мостик.

— Тук някъде ли беше „Хорнблоуър“? — попита Уилър.

— Откъде да знам? Нищо не се виждаше. Не чувах самолети, но мъглата беше толкова гъста, че вероятно са били спрели полетите.

Уилър взе бинокъла и отново огледа летището. По пистите се движеха маслиненозелени, покрити с брезент военни камиони. До хангарите на „Федерал Експрес“ бяха спрели четири военни С-141 без опознавателни знаци. Той се запита дали това са самолетите на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, долетели от Ню Мексико. Беше един и трийсет и пет. Дехавиланд бе казал, че са им необходими два часа, за да пристигнат. Между хангарите тичаха мъже в маслиненозелени униформи.

— След два часа и половина или ще стане нещо, или нищо няма да се случи — отбеляза той, после насочи бинокъла към Док Уилър Стейт Бийч, широка пясъчна ивица, която започваше от обозначението на канал Дей Рей, минаваше покрай летището и се простираше чак до жилищния квартал Виста дел Мар. Внимателно огледа плажа.

— Виждаш ли нещо? — попита Таниша.

— Ако „Хорнблоуър“ е бил тук и са закарали имигрантите с малки гумени лодки до брега, тогава Док Уилър Бийч би бил идеалното място. Този плаж е безлюден заради шума от летището. Може да са там.

— Ако е така, сигурно отдавна са изчезнали — рече Ал.

Уилър не знаеше какво се опитва да докаже, нито защо това му изглеждаше толкова важно, но нещо го подтикваше да отиде на брега. Може би беше безразличието в очите на Уили, когато го обвини, че е убил Прескот, или гневът, когато Уилър предизвика водача на триадата.

— Ще спусна гумената лодка във водата и ще отида да огледам плажа — каза той.

— И ще ни оставиш тук? — попита Катсукура. — Снощи се наситих на океана.

— Според уредите дълбочината е само метър и половина. Мога да хвърля котва и двамата да дойдете с мен.

Той закотви яхтата и изключи моторите, после спусна гумената лодка във водата. Двамата детективи се качиха в нея, а той отключи шкафа с оръжията на борда на „Поток от пари“. Извади пушка за акули и два револвера „Смит и Уесън“, четирийсет и четвърти калибър, с дълги дула. Сетне грабна кутия с боеприпаси. След няколко минути гумената лодка се отправи към Док Уилър Стейт Бийч.

Уилър направляваше лодката. Угаси двигателя в последната минута и изкара леката лодка на плажа. Тримата скочиха на брега и я издърпаха на безопасно място.

Пясъкът беше заравнен от вятъра и гладък.

— Да се разделим и да търсим следи — предложи Таниша. — Толкова много хора би трябвало да са оставили ясни дири.

Таниша и Ал тръгнаха на изток, а Уилър — на запад. Той извървя около двеста и петдесет метра и видя следите — пътека от стъпки, водеща от брега до мястото, където стоеше.

— Насам! — извика им, но гласът му бе заглушен от излитащ реактивен самолет.

Таниша и Ал бяха твърде далеч и ревът на прибоя им пречеше да го чуят. Той изсвири пронизително и те най-сетне се обърнаха. Уилър размаха ръце и двамата детективи тръгнаха към него.

Следите водеха към огромен бетонен канал с диаметър почти три метра. Подземната отводна тръба се спускаше диагонално към летището. В тъмния тунел течеше мръсна вода. Уилър се досети, че по време на буря каналът отвежда пороя към океана. Предпазната метална решетка беше срязана и отместена. Стърчащите краища бяха обгорени от ацетиленова горелка. Докато чакаше Таниша и Ал, той видя нещо заровено в тинята и водата на дъното на канала. Протегна ръка и го взе. Беше прогизнала черна раница. Таниша и Ал се приближиха и той им я показа.

Катсукура я разгледа и каза:

— Прилича на раниците, които носеха бандитите от „Бамбуковия дракон“, но не съм сигурен, защото гледах с бинокъл.

Уилър я обърна и намери етикета на производителя. Там пишеше: „Произведено в Китай“.