Стивън Канел
Да яхнеш Змията (10)

8.
Градината на Уили

Ли Си-Тонг не слезе от черната лимузина с червеното знаме. Беше твърде дебел и усилието да се измъкне от колата и да се качи по стъпалата на хотел „Кун Лун“ не си заслужаваше признателността, която би могъл да получи. Остана в лимузината със спуснати червени пердета на прозорците. Коремът му притискаше диафрагмата и той се задъхваше. Беше денят преди китайската Нова година и подходящ момент за срещата, която след малко щеше да се състои. Ли Си-Тонг беше убеден, че тази среща ще определи политическото бъдеще на Хонконг.

Хотел „Кун Лун“ беше голям и с красиви орнаменти. В ъглите му се издигаха изящно изваяни позлатени пагоди. Намираше се в източната част на Пекин. Всеки знаеше, че негласният собственик на хотела е китайската Служба за обществена сигурност — изисканото име на държавната милиция, която печелеше луди пари от хотела.

Водачът на Триадата от Хонконг взе мъдро решение, когато избра „Кун Лун“. Ли Си-Тонг беше принуден да промени мнението си за него, защото изборът показа деликатно разбиране за Гуан-Си. Гостът от Хонконг можеше да предпочете изискания хотел „Палис“ в центъра на Пекин, защото неговият негласен собственик беше Народоосвободителната армия. И в двата хотела щеше да бъде политически престижно.

Срещата, която след малко щеше да се състои, беше с Чен Бода, председателя на Китайската комунистическа военна комисия и следователно шеф на Бюрото за обществена сигурност.

Ли Си-Тонг беше бивш кмет на Пекин. Беше се пенсионирал по здравословни причини, но Чен Бода често го викаше да му възлага специални задачи, включващи придружаването и настаняването на важни гости. Ли Си-Тонг беше забавен или поне по-рано беше такъв, преди чудовищно големият му корем да го направи раздразнителен. Прякорът му беше „Петте океана“ заради огромните количества огнен „Мао Тай“, които поглъщаше.

Изведнъж вратата на лимузината с червеното знаме се отвори и Уили Уо Лап Лин се качи в колата.

Лин изглеждаше в изненадващо добра форма. През 1994 година той беше съсухрен старец с нефункциониращи бъбреци и жълтеникавосив цвят на лицето. Сега седемдесет и три годишният водач на триадата изглеждаше прероден, стегнат и имаше грижливо подстригани бели коси и румено лице.

Двамата мъже само се поздравиха. Колата потегли по оживените улици на Пекин и те се заслушаха в смесицата от звуци — приглушеното бръмчене на двигателя, плющенето на червеното знаме и затрудненото дишане на Ли Си-Тонг.

Срещата щеше да се състои в луксозния ресторант на двайсет и петия етаж в сградата на ККМТИ, намираща се на авеню „Чан Ан“, „Вечен мир“. Уили Уо Лап знаеше, че инициалите ККМТИ означават Китайска корпорация за международна търговия и индустрия. ККМТИ имаше множество връзки с „Поли Индъстрис“ — търговската ръка на Народоосвободителната армия — и вършеше доходен бизнес, продавайки оръжие на всеки. Освен това „Поли Индъстрис“ почти сама бе създала пазара на руско оръжие след разпадането на Съветския съюз. Уили усети, че продажбите на руски ядрени оръжия ще бъдат страшно печеливши, и от няколко месеца чрез „Поли Индъстрис“ се опитваше да купи куфарчета с руски бомби. Носеше се слух, че от руските военни складове са изчезнали стотина от онези леснопреносими ядрени оръжия и той беше на път да сключи сделка за покупката на десет от тях. „Поли Индъстрис“ вече доставяше руските автоматични оръжия, които триадата на Уили продаваше на чернокожите младежки банди в Америка.

Вратите на асансьора се отвориха пред ресторанта, където чакаше Чен Бода. Дребният председател на китайската комунистическа военна комисия изглеждаше безсмъртен. Изминаха четири години, откакто Уили видя през стъклото на стаята за наблюдение как лукавият политик заповяда на хирурга да забие скалпела в гърдите на младия радикал, отнемайки бъбреците му, за да спаси живота на водача на триадата и да го „предпази от бурята“.

Двамата се ръкуваха. Бяха повикали Уили, който знаеше, че както последния път, когато бе поканен в Пекин, отново ще се случи нещо важно.

Няколко войници разпънаха паравани около ъгловата маса до прозореца. Китайските паравани бяха тънки и изящни копринени произведения на изкуството, украсени с избродирани в златисто огнедишащи дракони. През тях се подслушваше лесно, но Уили знаеше, че тази сутрин в ресторанта нямаше да бъде допуснат никой друг. Предложиха му мястото, откъдето се виждаше Пекин, който искреше на лъчите на яркото февруарско слънце. Цареше трескава подготовка за Нова година. На покривите бяха окачени празнични знамена. Няколко пресечки на изток се виждаше американското посолство.

Докато им поднасяха ордьовъра от вдигащи пара гъби, задушени по кантонезийски в сос от джинджифил, почти не разговаряха.

Споразумението, която бяха постигнали в Годината на кучето, беше перфектно. Чен Бода бе подарил на Уили нови бъбреци и в замяна бе получил контрабандните му маршрути. Типично китайско решение. Единият подарък извличаше отровата от кръвта на Уили, а другият я вкарваше в американския враг. Нещо още по-хубаво, Уили бе засилил влиянието си върху американските политици. Китай отново се сдоби със статута на най-облагодетелствана нация в търговията, въпреки протеста на американския Конгрес срещу нарушаването на човешките права. Двамата знаеха, че за това са помогнали парите, които Уили вливаше в американските политически кампании. Конгресът извършваше разследвания за незаконно финансиране на кампаниите и Китай бе обвинен, че се опитва да подрива политическия процес в Щатите, но никой не споменаваше Уо Лап Лин. Напротив, сега той беше член на множество американски управителни съвети и бе получил признание като вицепрезидент на Червения кръст в Азия. Ето че бе настъпил моментът да обсъдят нов план.

Дребният политик предпазливо започна разговор, който се водеше на две нива заради сервитьорите.

— Чух, че личите^[1] в Гуандун са най-сладките в света — рече Чен Бода, говорейки за сладкия плод, срещащ се в изобилие в провинцията, включваща Хонконг. Плодът беше символът на Хонконг, който сега беше в ръцете на Китай.

— Така е — отвърна на мандарински Уили. — Лятната реколта беше особено богата.

Той говореше за предаването на Хонконг на Китай, което бе станало през лятото.

— Разбрах, че и твоята градина процъфтява и много американци купуват плодовете ти.

Чен Бода имаше предвид влиянието му в Америка.

— Да. Когато сполучиш с градинари, нещата растат.

— Но чух, че за да опазиш градината си, е трябвало да изскубнеш бързо и безмилостно няколко плевела — добави Чен Бода. — Надявам се, че си ги изкоренил добре и няма да пораснат отново.

— Да. Когато плевиш, много е важно да изтръгнеш корените.

Двамата се усмихнаха на тази безгрижна размяна на реплики, отнасяща се до няколкото американци, които бяха работили за Уили, но бяха убити наскоро, защото ФБР се бе свързало с тях. Той бе преценил, че са опасно уязвими.

Двамата изядоха гъбите. Сервитьорите отнесоха използваните чинии и прибори и сложиха малки керамични подноси с пръчици за хранене от слонова кост.

После други сервитьори в униформи на Червената армия донесоха основното ястие — огромна скарида, наречена Лонг Сиа. Двамата мъже отново започнаха да се хранят. Единственият звук беше тракането на пръчиците от слонова кост по чиниите. Сетне им поднесоха вкусна печена патица по пекински, нарязана на парчета. Чен Бода и Уили увиха месото в тънки палачинки и ги поляха обилно със сос от сливи. Препечената кожа на патицата беше много вкусна. Сервираха им и пилешко, задушено в глинен съд, известно като „Буда прескача оградата“, защото според легендата, когато доловил уханието, Буда прекъснал молитвите си и прескочил оградата на градината, за да опита ястието.

Чен Бода кимна на един от офицерите, давайки знак, че е настъпил моментът да се оттеглят. Сервитьорите затвориха параваните и оставиха двамата сами.

— Време е да изиграеш по-голяма роля — тихо каза председателят на Китайската комунистическа военна комисия. — Американците и британците не ни вярват, че ще управляваме справедливо Хонконг, и вероятно проявяват проницателност в тази своя преценка. Трудно е да се контролират някои от мощните приливни вълни на реформите и докато отваряме родината към външния свят, понякога е почти невъзможно да управляваме съдбата си. Политиката, подобно на любовта, превръща хората в глупаци.

— Но ако промениш споразумението „Една нация, две системи“, обещано в китайско-британското споразумение, западният бизнес ще избяга от Хонконг. Ще наследиш пуст дом. Така няма да постигнеш нищо — отбеляза Уили, наблюдавайки изпитателно Чен Бода.

— Виждам, че си станал последовател на мъдростта на Учителя — тихо изрече политикът.

— Понякога страничните наблюдатели виждат разположението на фигурите на шахматната дъска по-добре от играчите — отговори Уили, съзнавайки, че е наближил моментът да научи повода за срещата им.

— Враните навсякъде по света са черни — рече Чен и леко въздъхна. — И само плъховете познават живота на плъховете.

Той говореше за човешката природа и Уили се изненада, че чува такъв откровен скептицизъм от политик, направил кариера, защото бе отхвърлил тесногръдието.

— Ти имаш голямо влияние сред американците — продължи Чен Бода. — Западът ти вярва. Ценят мнението ти, макар че незаконно внасяш оръжие, наркотици и имигранти в тяхната страна. Ти играеш умело ролята си.

Уили скромно наведе глава, приемайки комплимента.

— Имаш право… Задължително е да спазим споразумението и в средата на 1998 година да проведем свободни избори в Хонконг. Така обещахме на госпожа Тачър, когато подписахме документа. Както ти каза, ако не изпълним ангажиментите си, това би се отразило пагубно на икономиката на Хонконг. — Чен Бода се поколеба, после се усмихна. — Но знаеш, че водата може да крепи кораба, но може и да го потопи. Номерът е да внушим убеждението, че не се отмятаме от споразумението. Ето защо най-сетне успях да убедя Централния комитет, че свободните избори трябва да се състоят на всяка цена.

— Но изборите вероятно ще бъдат спечелени от Демократическата партия на Хонконг. И ще изхвърлят в морето вашия губернатор и назначената от Пекин законодателна власт.

— Не и ако ти се кандидатираш за губернатор. Ти си най-подходящият кандидат за лидер на колонията. Ти ще бъдеш първият свободно избран губернатор на автономната област Хонконг. Това ще бъде майсторски удар в световната дипломация. Ще накараме всичките ти нови приятели в американското правителство — онези, на които помогна да бъдат избрани — да те подкрепят. Бил Клинтън ще те подкрепи, както ти подкрепи него. Вече не е нужно да бъдеш водач на триадата „Чин Ло“. Не можем да поемем риска криминалното ти минало да бъде разкрито. Трябва да предадеш триадата на Бялото ветрило. След изборите ще управляваш само правителството на Хонконг. Това е идеалната заблуда, защото ти си от Новите територии и имаш двойно гражданство. Роден си в Цзюлун, имаш здрави връзки със Запада, но дължиш живота си и оттам предаността си на майка Китай… и на мен.

— Мога да управлявам и триадата. Още никой не е разкрил принадлежността ми към нея. И никой няма да го направи. Взел съм предпазни мерки.

— Носят се слухове… Вече няколко полицаи от Хонконг трябваше да бъдат изкоренени от градината ти. Ще те наблюдават отблизо. Трябва да направиш своя избор. Човек не може да седи на два стола.

— Това е бил планът ти през цялото време — отбеляза Уили, осъзнавайки, че е бил умело манипулиран от лукавия политик, за да заеме този пост.

— Ти се оказа човекът, когото търсех.

— Не се стремя към политическа кариера.

— Ще ти хареса. Ние с теб много си приличаме. Ще видиш… Повече няма да говоря по този въпрос. Всичко е решено. Вече си много богат. Колко пари може да похарчи човек? Предлагам ти истинския еликсир на живота — неограничена власт.

— Парите означават власт — рече Уили. Още се съмняваше в перспективата за живот в политиката.

— Ще ти дам повече власт, отколкото си мечтал.

— Как мога да бъда сигурен?

— Имаш думата ми.

— И двамата познаваме удоволствието на дълголетието. Но и най-дългата река накрая стига до морето. Какво ще стане, ако загубя личната ти подкрепа? Моето Бяло ветрило, Хенри Лиу, е избухлив и силен. Вкуси ли от сладкия нектар на властта, той ще изплюе само семена на отмъщение, ако му противореча. Ще преживея опасни мигове, ако се опитам отново да заема поста си. Може да загубя труда на целия си живот заради четиригодишния мандат на губернатор. По всяка вероятност ще остана само с титлата.

— Тогава ще подпишем споразумение. Обещавам, че условията ще те удовлетворят. Понякога човек трябва да откликва по важни поводи или да се изправи пред болката от разочарованието на приятел.

Заплахата беше недвусмислена. Чен Бода вече бе взел решението. Уили се вгледа в очите му и след минута кимна.

На другата сутрин лимузината отново взе Уили. Този път „Петте океана“ не беше в колата. Уо Лап Лин пътува сам. Автомобилът мина през внушителната яркочервена порта на градината „Зон Нан Хай“ и покрай четиримата войници от Червената армия, които постоянно я пазеха.

Посрещна го Чен Бода. Двамата тръгнаха по моравата в двора към съвършено оформеното езеро. В средата имаше остров, на който се издигаше скромна, но елегантна пагода, където под стража бе живял император Куанг-Су след неуспешния опит за преврат, така наречените „Стоте дни“ през 1898 до смъртта си през 1908 година. Куанг-Су се бе опитал да демократизира Китай и бе заплатил жестока цена. Съветниците му бяха обезглавени или избягаха от Китай. Той бе затворен като птица в клетка до края на живота си.

Уили и Чен Бода минаха по дървения мост и се приближиха до пагодата. Там на една пейка ги чакаше новият президент на Китай. Беше облечен в черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Уо Лап Лин знаеше, че с разрастването на китайската икономика един ден този човек ще стане най-могъщият мъж в света, но сега му се виждаше странно безличен. Беше висок, с безизразно лице, изпъкнало чело и носеше тежки очила с черни рамки. Чен Бода изостана и направи знак на Уили да пристъпи напред. От полегатите покривни греди на пагодата висяха два красиви ръкописа, изработени от самия император Куанг-Су по време на изгнанието му тук. На единия пишеше: „Свел покорно глава пред небето, аз гледам Синьото езеро“ — метафора на надеждата и свободата, които ще дойдат с благословията на Буда. На другия ръкопис пишеше: „Десет хиляди години не са достатъчни, за да покажеш уважението си към добрия родител“. Това беше безуспешен опит да спечели благосклонността на ужасната възрастна вдовица императрица Цу-Хси, която бе предотвратила опита за преврат и бе затворила императора.

Президентът на Китай се изправи и се случи нещо странно. Той изведнъж стана по-едър и властен, сякаш олицетворяваше ново начало. Уо Лап Лин осъзна, че е бил глупав да не забележи това. Новото му обществено положение го порази с величието си, когато се озова пред държавния глава на най-могъщата страна в света, каквато скоро щеше да стане Китай. Въпреки богатството и влиянието си досега Уо Лап Лин бе само престъпник. Гризеше краищата на света и откъсваше малки парчета плът. Хранеше се добре, но се криеше от истинската си съдба. Когато Китай поемеше ролята си на световен лидер, той можеше да се издигне високо. Политиците бяха вечният му враг… Британските власти бяха предприели атака срещу триадата му Хонконг. Но сега британците ги нямаше и господстваха нови правила. Уили вече можеше да организира атаките. Той усети как тигърът под него трепна, изгарящ от желание да подгони новата жертва. Погледна властния мъж пред себе си. Знаеше, че този човек може мигновено да го преобрази от просяк в принц. Откакто беше момче от улиците на Цзюлун и могъщият Бяло ветрило го покани да стане член на триадата, Уили не бе изпитвал такъв респект пред друго човешко същество. Той стоеше с наведена глава и чакаше.

— Няма прогрес без стабилност и единство — каза президентът, намеквайки, че настоящите политически системи на Китай и Хонконг трябва да останат непроменени.

— Жълтата река тече хиляди километри, но накрая стига до морето — рече Уили. Гласът му потъна във величието на мига. Жълтата река беше символ на мощен Китай.

Политикът кимна и добави:

— Но не забравяй, че в твърде чистите води не се лови риба.

Уили отдавна мислеше така. Корупцията беше торът в градината му.

Президентът на Китай протегна ръка на Уо Лап Лин, сетне отстъпи назад, показвайки, че срещата е приключила.

Уили беше роден в смърдящото гето на Цзюлун. Сега се намираше на остров, някога бил дом на император. Той се обърна и тръгна. Двамата с Чен Бода спряха за миг от другата страна на моста. Уили не искаше този миг да отлита. Сега имаше нови амбиции и цели. Накрая Чен Бода го хвана за лакътя и го поведе из великолепната градина.

До вечерта уговориха условията на споразумението. Китайската Нова година бе започнала, когато Уили се качи в частния си самолет и отлетя за Хонконг. Бе променил посоката, но не и целта си… Властта, както бе загатнал политикът, беше тор за почвата. Караше нещата да растат.

В градината на Уили вече нямаше плевели. А в реката му щеше да се завъди много риба.