Стивън Канел
Да яхнеш Змията (29)

27.
Града на върбите

Минаваше един след полунощ. В залива имаше силно вълнение, докато се отдалечаваха от вълнолома, подслоняващ хонконгския яхтклуб, и оставяха зад гърба си светлините на кея. Отправиха се на изток. Яхтата се движеше със скорост седем възела. Вълните се разбиваха в носа на „Другата жена“ и ситни капчици падаха по лицата им. Плаваха без сигнални светлини. Навлязоха в пристанище „Виктория“ и започнаха шесткилометровото пътуване, което щеше да ги отведе покрай огромния изкуствено създаден полуостров, където беше летището. Целта им беше да стигнат до нос Ю Мън, който се намираше от другата страна на пристанището в област Яу Тонг.

Бяха изминали изтощителни двайсет и четири часа, откакто Чонси изненадващо се появи в хотелския ресторант. Прекараха няколко часа с Джулиан, опитвайки се да решат дали информацията на китаеца им дава достатъчно шансове да влязат в централата на триадата. Джулиан им каза, че след изчезването на Джони не могат да разчитат на помощ от страна на ченгетата. Трябваше да го направят сами… Никой от тях не се закле, но всички знаеха, че ще опитат. Всеки имаше лична причина да го стори.

Планът им беше подчинен на едно-единствено правило не — прави нищо необмислено. Уилър и Таниша презавериха билетите си за осем часа сутринта, пак за полет на сингапурските авиолинии. Чонси взе мерцедеса и го паркира в източния край на Града на стените. Заредиха яхтата с храна и вода и поеха към отсрещния бряг на залива, където щяха да се срещнат с Джулиан.

Китаецът седеше на покрива на главната каюта и гледаше осветените от луната води, потънал в мисли. И тримата изпитваха потребност да отмъстят. Уилър беше в кабината на щурвала, а Таниша стоеше до него. Той от дете управляваше яхти. Често взимаше без разрешение яхтата на баща си и организираше там веселби с други студенти. Единствените риби, които хващаха, бяха колежките от университета.

Уилър определи курса и провери компаса на навигационното табло до щурвала.

— Добре ли си? — попита Таниша, като видя напрежението, изписано на лицето му.

— Умирам от страх — мрачно призна той. — Изкарах обучението в специалните сили само до половината, пък и използвахме гумени куршуми или пистолети с боя.

— Запомни едно. В улична престрелка никой не улучва онова, в което се цели. Точните попадения са чиста случайност.

— Дори с онези убийци камикадзе ли е така? Струва ми се, че са безпогрешни стрелци.

— Всички са заслепени. Ако положението стане напечено, само се движи бързо и не спирай да стреляш.

Той кимна. Надяваше се, че с тези думи Таниша не се опитва просто да му вдъхне смелост.

Час по-късно пуснаха котва в залива Яу Тонг. Видяха светлините на складовете, а зад тях — високите товарни докове. От време на време по Цзюлун Роуд проблясваха фарове.

Чонси не пророни нито дума, докато им помагаше да издърпат гумената лодка и да я спуснат на вода. Уилър застана в малката лодка и Чонси му подаде двигателя.

Всички бяха облечени в черно. През деня си бяха купили дрехите от подземния търговски център. Таниша заключи главната каюта и също се качи в гумената лодка. Уилър дръпна въженцето и запали мотора. Тримата се отправиха към доковете.

Сърцето на Уилър блъскаше в гърдите. Зави му се свят. Запита се дали това не са последните няколко часа от живота му.

Скоро се приближиха до огромния пристан, който се извисяваше четири-пет метра над тях, за да подслонява товарните кораби. Видяха служебната стълба и Уилър докара гумената лодка до нея, а Чонси я завърза за кея. Тримата се измъкнаха от лодката. Не носеха почти нищо със себе си — нито портфейли, нито паспорти, оръжия или фенерчета. Всеки имаше по неколкостотин хонконгски долара в червени банкноти по сто. Изкатериха се по стълбата и Уилър погледна надолу. Вълните бяха изтласкали малката гумена лодка под кея и я бяха скрили от нежелани погледи. Той кимна на Таниша.

После хукнаха към паркинга. В далечината застрашително се извиси огромният пристанищен склад. Луната ги осветяваше с негостоприемна сребриста светлина.

Движеха се безшумно. Единствената опасност беше да не ги забележи някой пазач. Най-сетне стигнаха до Цзюлун Роуд. На шосето бе паркиран стар, ръждясал микробус на водопроводна фирма. Фаровете примигаха веднъж и тримата се завтекоха към него. Страничната врата беше отключена и те се качиха.

Отвътре микробусът бе осветен от червена лампа, монтирана на тавана. Намираха се в свръхмодерен подвижен команден център. Неугледният на външен вид микробус съдържаше истинско чудо на съвременната техника.

Джулиан седеше зад волана. Лицето му беше изопнато от предстартова треска.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Уилър кимна.

— Никакви проблеми — отговори той и огледа лавиците, отрупани със свръхмодерна техника за наблюдение и сражение. — Удивително.

— Направо шестица от тотото, а? — ухили се Джулиан. — Кралската полиция има три такива микробуса. Трябва да се подписваш, когато ги използваш, но аз изчаках пазача на моторния парк да отиде до тоалетната и го взех. Поне няма да ни липсва снаряжение.

Уилър взе автомат „Узи“, прегледа го набързо и пак го остави на лавицата. Всичко, което англичанинът бе казал, че ще им е необходимо, беше в микробуса — прибори за нощно виждане, инструменти за разбиване на сейфове, дори лазерни мерници за оръжията.

Джулиан включи на скорост, потегли, направи обратен завой и пое на север по Цзюлун Роуд.

Пътуваха, без да разговарят. Уилър погледна Джулиан, изучавайки херувимския профил на инспектора, който непрекъснато се променяше на светлините на уличните лампи. Когато следобед му се обади и го помоли да преосмисли решението си, не очакваше, че Джулиан ще се съгласи. Колебливото, обзето от параноя ченге им уговори още една среща в парка пред сградата на Народната милиция и ги изслуша внимателно.

— Рискът е много голям — рече накрая. — Объркаме ли нещо, ще гризнем дръвцето.

Уилър не можеше да разбере защо инспекторът се съгласи да им помогне. След няколко часа, когато разработиха плана за бягство, той най-сетне му зададе този въпрос.

— Не го правя заради вас — отговори Джулиан, — а заради себе си и Джони и заради всички честни ченгета, които загинаха. Тук всичко беше наред. После дойдоха комунистите и ни оставиха да поемем цялата отговорност. Имаше времена, когато Джони беше най-добрият. Но стана адски трудно. Водата се размъти. Той не можеше да работи срещу триадите и едновременно с това и срещу комунистите. Ето защо мисля, че го предадоха, промениха и предизвикаха пожар в жилището му. Време е да си разчистим сметките.

Джулиан зави по Принс Едуард Роуд и след малко влязоха в Града на стените. Той подкара бавно покрай редицата от грозни, бедняшки сгради, която се простираше с километри във всяка посока. Мястото беше огромно, много по-голямо, отколкото Уилър си бе представял. Малко от апартаментите бяха осветени със слаби лампи, с газени фенери или с електричество, откраднато от обществените кабели. Преобладаващият цвят беше сивото.

Чонси се премести до Джулиан и се вторачи в сградите.

— Там — каза и посочи един жилищен блок на отсрещната страна на Тун Тзин Роуд срещу Града на стените.

Джулиан спря и изгаси фаровете. Четиримата се вгледаха в тъмния блок, който беше по-добре поддържан от сградите в гетото от другата страна на пътя.

— Всяка нощ около два и половина те носят тук парите от престъпната си дейност — каза китаецът. — Обикновено с кола и двама пазачи. В гаража ги посрещат един-двама въоръжени мъже.

Главата на Уилър се замая. Той погледна Таниша, която стисна ръката му и каза:

— Да се приготвим.

Четиримата отидоха в задната част на микробуса.

— Напълних раниците — рече Джулиан и ги посочи. — Всичко, за което говорихме, е тук. Бронираните жилетки са в сандъците.

Той отвори вградените сандъци и извади бронирани жилетки. Таниша се изненада, като видя, че са същите като тези, които използваха в полицията в Лос Анджелис. Бяха леки и можеха да спрат всякакви видове куршуми. Тя облече една и даде друга на Уилър. Всички действаха на светлината на единствената червена лампа.

— Изберете си оръжия — каза Джулиан и взе един от автоматите, окачени на стената.

Уилър избра автоматична пушка „Браунинг“, защото бе свикнал да използва такава в морската пехота. Грабна два пълнителя и лазерен мерник и започна да го монтира. После сложи пълнителя и дръпна плъзгача.

— Изглежда знаеш какво правиш — изумена отбеляза Таниша.

— А ти мислеше, че знам само да чукам колежките от университета, а? — едва-едва се усмихна той.

Всички бяха готови и започнаха да чакат.

Малко след два и половина през нощта на улицата спря кола с трима мъже. Фаровете осветиха вратата на гаража. След секунда електронната врата се отвори. В гаража стояха двама въоръжени китайци.

— Сега — каза Джулиан.

Четиримата изскочиха от микробуса. Пробягаха краткото разстояние и нахлуха в гаража, насочвайки оръжията си срещу петимата стреснати гангстери. Единият от пазачите се обърна да стреля, но Чонси го удари с приклада на пушката си. Китаецът отново замахна и го удари в челюстта. Джулиан и Таниша държаха на прицел тримата мъже в колата. Уилър остана при последния пазач на гаража. Двамата се бяха изправили един срещу друг, насочили оръжията си. В очите им се четеше страх. Бяха сковани от отчаяна нерешителност. Деляха ги секунди от смъртта.

— Хвърли оръжието! — извика Уилър.

— Пречукай го! — каза Джулиан, обърна се и стреля.

Куршумите пронизаха гърдите на китаеца и го отхвърлиха назад.

— Не беше нужно да го убиваш — рече американецът.

Джулиан грабна дистанционното управление за вратата на гаража от ръката на другия пазач и я затвори.

— Това не е излет на скаути — гневно изрече той. — Ще ги преодолеем без стрелба, ако можем, но ако някой от тези мръсници се прицели в теб, трябва да го очистиш!

Джулиан кипеше от гняв.

— Той има право — обади се Чонси. — Тези типове са убийци. Няма да проявят милост. Не се колебай.

Уилър погледна Таниша, която кимна в знак на съгласие.

— Наблюдавайте вратата — каза Джулиан. — Ако там има още хора, тогава това е пътят към вътрешността.

Те изкараха тримата гангстери от колата, сложиха им белезници и ги оковаха за дървените подпори на гаража, после запушиха устата им със собствените им чорапи. Таниша взе оръжията и клетъчните им телефони. В багажника на колата имаше два чувала с пари.

— Добре — рече инспекторът. — Да претърсим апартамента горе и да се уверим, че няма други.

Качиха се по стълбите и огледаха стаите горе. Апартаментът беше пуст. В гардероба в спалнята намериха неочакван подарък — шест червени мантии на триадата.

— Това е лъч слънчева светлина — отбеляза англичанинът, извади мантиите и им ги раздаде.

Червените мантии имаха качулки и бяха дълги до пода.

Бързо откриха стълбище, водещо към мазето. Джулиан запали лампите. Помещението беше съвсем малко и сякаш бе изкопано с лопати. Вътре беше студено и миришеше на плесен. Стигнаха до вратата в отсрещния край на мазето, отвориха я и видяха четириместна електрическа количка за голф и тунел, простиращ се в мрака.

— Това е тунелът — каза Чонси. — Точно както каза госпожица Пулинджър.

— Чудесно — ухили се Джулиан.

Качиха се на количката и той седна зад волана.

— И така — рече инспекторът и погали автомата си, — от сега нататък, ако се наложи да използваме тези неща, ще се провалим… Ще стреляме само в краен случай.

— Щом онези типове носеха парите от нощните клубове в Хонконг, сигурно от другата страна ги чака някой, за да получи чувалите — предположи Таниша.

— Точно така — съгласи се Джулиан. — Да извадим чувалите от багажника, за да имаме нещо, с което да отвлечем вниманието им.

Чонси и Уилър бързо изкачиха стълбите, върнаха се в гаража и взеха парите от колата на гангстерите.

Докато изпълняваха тази задача, Джулиан погледна Таниша и попита:

— Господин Касиди готов ли е за такова нещо?

— Той застреля двама членове на тонгата в къщата на брат си в Бел Еър. Ще се оправи — отговори тя с надеждата, че ще се окаже права.

 

 

Количката потегли в тесния, изкопан на ръка, тъмен тунел. Единственият фар пронизваше мрака. Червените им мантии се развяваха в студения въздух. Пътуването беше изненадващо кратко. След няколко минути спряха пред друго стълбище.

Видяха походно легло, на което лежеше мъж. Той потърка очи и се надигна. Чонси заговори на китайски и му подаде единия чувал с парите. Докато мъжът протягаше ръка, Уилър скочи от количката и го удари по главата с приклада на браунинга. Човекът загуби съзнание.

— Браво — похвали го Джулиан. Вече се чувстваше по-спокоен за него.

Завързаха мъжа и тръгнаха нагоре по стълбите, влачейки тежките чували. Видяха врата, отвориха я бавно и се озоваха в красив парк, озарен от лунна светлина. Доловиха уханието на вишнев цвят. Някой до вратата каза нещо на китайски.

— Ние сме. Помогни ни — отговори на кантонезийски Чонси и мушна през отвора чувала с парите.

Мъжът протегна ръка и преди да хване брезентовия чувал, Чонси го пусна на земята и блъсна с всичка сила вратата, поваляйки гангстера. Уилър, Таниша и Джулиан хукнаха към парка.

Там имаше трима мъже, които чакаха парите. Всички бръкнаха в червените си мантии, за да извадят оръжия. Този път Уилър не се поколеба. Ритна първия бандит между краката и го удари по главата с приклада на пушката си, както го бяха учили в Специалните сили. Отърваха се бързо от тримата гангстери, без да изстрелят нито един куршум.

Завлякоха ги в тунела, сложиха им белезници, запушиха устата им. Двата тежки чувала с пари още бяха в тях.

— И така — каза Джулиан, — не знаем с колко време ще разполагаме, затова действайте бързо и се възползвайте от всяка възможност. Готови ли сте?

Те кимнаха.

Върнаха се при изхода и тръгнаха из красивия парк, като спряха за миг, за да се ориентират. В средата на парка се извисяваше храмът на триадата, известен като Града на върбите. Четиримата тръгнаха предпазливо по мократа трева. Бяха си сложили качулките, за да не се виждат лицата им. Чонси вървеше най-отпред, в случай че се наложеше да говори с някого, защото кантонезийският му беше безупречен. Уилър крачеше последен. Имаше чувството, че всеки момент куршум ще прониже гърба му.

Стигнаха до Пагодата на червеното цвете. Там седеше възрастен мъж, който протегна ръка да вземе парите. Чонси му подаде двата чувала, после Джулиан пристъпи напред, извади пушката от мантията си и удари стареца с приклада. Човекът се строполи и започна да хърка в краката им.

— Не може да е толкова лесно — измърмори Джулиан, докато вървяха към Пагодата.

Позлатените змии и дракони на колоните ги гледаха с очи от рубини.

Отвориха вътрешната врата и видяха великолепния олтар.

— Обикновено тайните на триадата се пазят в сейфа на олтара — обясни Чонси. — Това е свещено място. Само старейшините имат право да го отварят. Ако Уили държи документа тук, трябва да е в олтара.

Четиримата тръгнаха из огромната зала, приближиха се до олтара и застанаха на същото място, където преди два дни бе умрял Джони Куонг.

 

 

Проститутките бяха танцьорки от клуба на триадата в Мон Кок и пристигнаха с микробус в два часа сутринта. Седяха в задната част на превозното средство, масажираха уморените си крака и се питаха дали ще успеят бързо да доведат гангстерите до оргазъм, за да се приберат вкъщи и да си легнат.

Шофьорът удари с юмрук по вратата на гаража. Когато не получи отговор, той извади ключ, приближи се до тесните дървени стълби и се качи в апартамента. Слезе в гаража и съзря четиримата гангстери, оковани за подпорните греди и петия — мъртъв на пода. Развърза единия и изумен изслуша разказа му за нападението. След няколко минути освободи и останалите. Установиха, че електрическата количка за голф е изчезнала. Започнаха да търсят клетъчните си телефони, за да се обадят в храма и да предупредят другите, и ги намериха в пълната с вода мивка в кухнята, където ги бе пуснала Таниша.

Гангстерите се обърнаха и хукнаха към тунела в мазето. Препъвайки се в мрака, те се завтекоха към Града на върбите.

 

 

Джулиан намери сейфа зад олтара. Извади от раницата си електронно устройство за отваряне на сейфове и прикрепи електродите към циферблата. Включи го и се вторачи в малкия дигитален екран в ръката си, докато устройството сканираше циферблата на сейфа, търсейки комбинацията. Първо се появи числото двайсет и пет, после четирийсет и пет и накрая деветнайсет. Кратък звън потвърди комбинацията. Джулиан завъртя циферблата и отвори сейфа. В същия миг откъм парка се чуха викове.

Уилър стоеше на пост на източния вход на Пагодата на червеното цвете. Той видя неколцина мъже в червени мантии, които тичаха по тревата, гледаха към покрива на храма и крещяха на авангардите там.

— Играта загрубя — извика Уилър на Джулиан, който изваждаше съдържанието на сейфа.

— По дяволите — измърмори инспекторът, докато хвърляше настрана парите и бижутата, търсейки споразумението. — Чонси, докарай задника си тук и ми помогни да прочета тези неща.

От покрива започнаха да слизат хора. Уилър се обърна и стреля напосоки с браунинга. Куршумите свистяха и се забиваха в стените. Някой изпищя. Един от гангстерите се претърколи по стъпалата и се строполи мъртъв на пода. Таниша коленичи и започна да стреля от северната порта към парка. Гангстерите от триадата падаха и панически се претъркаляха, за да избегнат куршумите.

 

 

Фу Хай се събуди от изстрели. Не беше сигурен какво става. Авангардите го издърпаха от рогозката заедно с другите новопосветени и им казаха, че в Пагодата на червеното цвете са проникнали бандити, които се опитват да откраднат нещо от триадата. Беше тъмно. Фу Хай чу изстрели от автоматично оръжие, идващи от парка. Пъхнаха в ръцете му руски автомат „АК-47“. Той не знаеше как да си служи с него, но един от авангардите сложи пълнител и го зареди. Каза му само да се прицели и да натисне спусъка. Сетне му заповядаха да изтича до Пагодата на червеното цвете, да влезе вътре и да убие бандитите. Без дори да се замисля, той хукна заедно с другите нови членове към храма. Една чернокожа жена стреляше с автоматично оръжие по него от вратата на Пагодата. Фу Хай усети раздвижването на въздуха, когато един от куршумите прелетя покрай ухото му. Новопосветените от неговата група продължиха напред, като крещяха, за да съберат смелост.

Фу Хай се отдалечи от тях, но някак успя да се добере до страничната врата на Пагодата. Отвори я и влезе, като се хвърли на земята, за да не го уцелят, и се плъзна по корем на лакирания дървен под.

 

 

Чонси претърсваше големия сейф и преглеждаше документите. Някои бяха за даване под наем на недвижима собственост или делови споразумения, с които триадата извличаше печалби от ресторанти и магазини в Хонконг. Около него свистяха куршуми. В очите му се стичаше пот и му пречеше да чете, затова той събра всичко, което му се стори съмнително и го натъпка в джобовете на мантията си. После стана, избърса очи и видя няколко въоръжени гангстери, които влизаха през западната порта. Всички държаха автоматични оръжия. Чонси нагласи лазерния мерник и стреля по тях. Неколцина паднаха ранени. Другите отвърнаха на огъня. Куршумите рикошираха в каменния олтар, после разбиваха невидими дъски и стъкла.

 

 

Фу Хай стреляше, без да се прицелва. Не искаше да убива никого. Един бял мъж със закръглено лице и мустаци, когото си спомни от престрелката пред работилницата на обущаря, отвърна на огъня. Куршумите се забиха в дървената пейка, зад която се криеше. Изведнъж нещо го блъсна отстрани и го повали по гръб. Той започна да кърви, но не почувства болка. Когато пълнителят му свърши, Фу Хай грабна оръжието на падналия до него другар.

 

 

— Да се махаме оттук! — изкрещя Джулиан. — Трябва да намерим задна врата.

Четиримата започнаха да се оттеглят към южната стена, като не спираха да стрелят и използваха дървените пейки за прикритие.

Храмът се изпълни с членове на триадата. Те нахлуваха през източната и северната врата, пълзейки по корем. Държаха оръжията пред себе си и стреляха срещу бягащите неканени гости.

Таниша стигна първа до южната врата. Беше заключена и тя изстреля няколко куршума от руската си щурмова пушка. Дървената рамка и вратата станаха на трески. Четиримата хукнаха през отвора, и се озоваха в библиотеката на храма. През прозореца се виждаше паркът.

— Придържайте се към плана за бягство! — извика Джулиан и те се завтекоха към вратата на отсрещната страна на библиотеката.

После съвсем случайно, докато плъзгаше поглед по лавиците, Уилър забеляза нещо познато — подвързаните в кожа томове на „История на Калифорния“ от отец Джон Стодард. Същата колекция, която бе подарил на Прескот.

— Кучи син! — извика, а около него изсвириха още куршуми.

— Да се махаме, по дяволите! — извика Джулиан.

Отвориха вратата към парка и хукнаха по тревата към ниските сгради в южната част на Града на стените. Авангардите на покрива имаха трасиращи куршуми и откриха огън. Около четиримата бегълци експлодираха кални чимове и летящи буци пръст. В краката им се взривяваха нажежени до бяло трасиращи куршуми. Звукът беше оглушителен.

— Оттук! — изкрещя Чонси и поведе малката група.

Четиримата бягаха зигзагообразно из парка, сменяйки посоката, а около тях се сипеха куршуми.

 

 

Усещайки гняв и прилив на адреналин, Фу Хай преследваше враговете. Мина през библиотеката на храма и хукна след тях из парка, но губеше сили. Накрая падна от загуба на кръв и лицето му се удари в хладната, влажна трева. Преди да загуби съзнание, си спомни приятното ухание на вишнев цвят.

 

 

Стигнаха до дървена врата, водеща към стълби и малък апартамент. Чонси разбиваше ключалката, а Уилър, Таниша и Джулиан го прикриваха, стреляйки към покрива на храма. Гангстерите от триадата бяха принудени да се скрият зад парапета, докато тримата изпразниха пълнителите си. После авангардите отново се показаха. Бяха заредили щурмовите си пушки.

На покрива блеснаха прожектори, които скоро намериха четиримата и ги приковаха с ослепителната си светлина.

— Стреляйте в прожекторите! — изкрещя Джулиан и пъхна нов пълнител в оръжието си.

Точно когато се обръщаше да стреля по прожекторите, той бе улучен от горящ, трасиращ куршум. Джулиан политна назад към стената, хвана се за корема и се строполи на тревата. Разпери крака, а през пръстите на ръцете му бликна кръв.

— Да ви го начукам! — изстена.

Таниша стреля към покрива и уцели два от трите прожектора. Чонси отключи вратата и скочи през тясната пролука.

— Влязох! Да вървим! — извика той.

Таниша го последва.

Само Уилър остана при Джулиан в парка. Обърна се да вдигне англичанина и в същия миг дъжд от куршуми обсипа стената до него, но като по чудо не го улучиха. Голямото разстояние, на което се намираше покривът, не позволяваше на гангстерите да се прицелят точно.

— Спукана ми е работата — изхриптя Джулиан. — Изчезвай оттук.

— Вече няма да издаваш заповеди — рече Уилър и взе на гръб пълничкия детектив. После влезе в стаята и затвори вратата. Джулиан беше тежък и кракът на Уилър се огъваше. Наоколо се носеше най-противната смрад, която бе долавял през живота си. Беше тъмно като в рог. Сетне усети ръката на Таниша на ръкава си. Не я виждаше, защото очите му още не бяха свикнали с мрака.

— Оттук — каза тя и с Джулиан на гърба, Уилър се запрепъва слепешката след нея по стълбите на тъмната къща.

Чонси ги чакаше на входа, водещ към мрачна уличка.

— След мен — каза той.

— А приборите за нощно виждане? — попита Таниша. — Нищо не виждам и ми се гади от тази смрад.

— Дишай през устата — каза китаецът и погледна Уилър. — Трябва да го оставим. Само ще ни забави.

— Няма да го оставя — заяви той. — Не искам да дадем още една жертва.

Обаче се питаше докога ще може да носи пълния детектив. Усещаше как кръвта на Джулиан се стича по гърба му. Опита се да прогони тази мисъл от съзнанието си.

Таниша и Чонси си сложиха приборите за нощно виждане. Тя бръкна в раницата на Уилър, извади прибора, нагласи го на фокус и сложи на главата му тежкото устройство, сетне го включи. Уилър веднага видя тясна уличка в зеленикав оттенък. Беше широка само шейсетина сантиметра и криволичейки, чезнеше в мрака. После съзря блясъка на очите на пет-шест плъха, които ги гледаха от отрупаната с боклуци пътечка.

Зад тях се отвори някаква врата, сетне се чуха стъпки и викове на китайски.

— Да се махаме оттук — каза Уилър, обърна се и стреля.

Чонси отново ги поведе. Той беше роден в гетото и още от дете знаеше всеки сантиметър там. Но това не им даваше предимство, защото мъжете, които ги преследваха, също познаваха Града на стените. Четиримата си проправяха път през купчините боклуци и човешки изпражнения. Изведнъж се разнесе изстрел от автоматично оръжие. Куршуми одраскаха стените, разпръсквайки светлина около тях.

Таниша изохка от болка, но не каза нищо.

— Добре ли си? — попита Уилър.

— Да — изсъска тя.

Завиха надясно, после наляво. Коридорите на Града на стените представляваха безкраен лабиринт от задънени улички. Чонси сгреши посоката само веднъж.

— Трябва да се върнем — каза той и тримата се насочиха към преследващите ги убийци от триадата.

Чонси и Таниша се разбраха без думи и възползвайки се от предимството на приборите за нощно виждане, откриха огън, поваляйки трима от авангардите и принуждавайки останалите бързо да отстъпят, за да потърсят прикритие. Китаецът най-сетне намери верния път.

Уилър беше напълно объркан. Мислеше, че се връщат по пътя, по който бяха дошли. Гангстерите стреляха от време на време в мрака и куршумите свиреха над главите на четиримата бегълци или рикошираха в стените. Отправиха се към тясно стълбище. Раненият крак на Уилър се огъваше. Не можеше да продължи по-нататък и бе принуден да седне в изпражненията и боклуците. Обърна се и видя, че неколцина гангстери тичат след тях, насочили оръжията си. През прибора за нощно виждане те приличаха на зловещи зелени призраци. Уилър остави Джулиан на земята и извади браунинга му. Без да се прицели, той стреля към преследвачите и с ужас видя как мощният поток от куршуми повали неколцина от тях и ги чу да крещят от болка, докато животът им свършваше.

— Браво, по дяволите — прошепна Джулиан.

Уилър се изненада, че е в съзнание.

— Хайде — чу се гласът на Чонси. — Остава още малко.

— Трябва да ми помогнеш — каза Уилър. — Не мога да го нося сам.

Двамата повлякоха Джулиан през вонята и мрака. Пътешествието беше невъобразимо, сякаш бяха попаднали на враждебна чужда планета. Плъхове, големи колкото малки котки, седяха върху купчините човешки изпражнения. От време на време минаваха покрай апартаменти, където лампите бяха запалени и приборите за нощно виждане избледняваха и ги заслепяваха, докато ги настроеха.

Тесните, криволичещи улички изглеждаха безкрайни. Най-сетне Чонси се обърна, блъсна с рамо една врата и нахлу в някаква къща. Повлякоха Джулиан нагоре по стъпалата и влязоха в малък хол, където спеше семейство китайци.

— Някога живеех тук — прошепна Чонси, докато си проправяше път през апартамента, спъвайки се в спящ мъж.

Чу се детски плач. Един от мъжете се събуди и започна да крещи. Чонси излезе през задната врата и ги поведе в друга тясна уличка.

Уилър за миг изгуби от поглед Таниша. Беше твърде зает да влачи дебелия детектив и загрижен за крака си и едва се сдържаше да не повърне от ужасната смрад.

Най-после Чонси отвори една врата и като по магия четиримата се измъкнаха от ада и се озоваха на Тун Тзин Роуд. Шосето, лунната светлина и студеният въздух ги ободриха.

Облегнаха Джулиан на стената и се вгледаха в лицето му. Беше блед. Очите му бяха отворени, но имаха ужасен бял цвят. Цялата му риза бе напоена с кръв. Таниша излезе последна през вратата от Града на стените.

— Те са зад нас. Чувам ги — каза и затвори вратата.

Мерцедесът, който Чонси бе паркирал предишния ден за бягството им, се намираше на около двеста метра. Той хукна към него и след няколко секунди колата спря пред тях. В същия миг вратата се отвори и един от членовете на триадата предпазливо огледа улицата. Уилър беше най-близо до него. Направи крачка и го удари с най-доброто си ляво кроше, поваляйки мъжа обратно в гетото. После отвори широко вратата на мерцедеса. Чонси и Таниша качиха Джулиан в колата. Уилър скочи вътре точно когато Чонси седна зад волана и настъпи газта. Гумите изсвириха, а на улицата изтичаха още трима гангстери от триадата, стреляйки с автоматични оръжия. Куршумите пробиха задната броня и строшиха стоповете.

Мерцедесът изчезна в мрака.

 

 

Час по-късно те се бяха върнали на доковете и внимателно спускаха изпадналия в безсъзнание Джулиан на гумената лодка. Когато всички бяха на „Другата жена“, Уилър вдигна котвата и включи мотора. Яхтата потегли и тогава той забеляза кръвта по ризата на Таниша.

— Ти си ранена.

Тя нищо не каза. Беше много бледа.

Уилър надигна ризата й и погледна раната. Куршумът бе минал под мишницата, точно над бронираната жилетка. Кървенето бе спряло, но част от ризата беше натъпкана дълбоко в раната.

— Трябва да заведем и двама ви в болница — каза Уилър.

— Няма да стане — рече Чонси, погледна часовника си и им припомни плана за бягство. — След половин час трябва да сме извън пристанището.

Погледна Джулиан. Бяха го сложили да легне на канапето в главната каюта. Англичанинът не бе казал нищо през последните петнайсет минути. Но сега бе отворил очи и ги наблюдаваше с премрежен поглед.

— Джулиан загуби твърде много кръв. Ще умре — възрази Уилър.

Първоначалният им план беше веднага да се измъкнат от пристанище „Виктория“. Враговете им несъмнено щяха да проверят летищата и да открият резервациите за осем часа. Щяха да загубят ценно време, ако излезеха от китайски води и се насочеха по Южнокитайско море към Сидни, Австралия. Уилър се съмняваше, че Джулиан ще стигне жив дотам. Таниша имаше шанс, но ставаше все по-апатична и той беше сигурен, че тя изпада в шок.

— Китайците ни търсят. Милицията ще се сдобие със заповеди за арест. Всички работят за Уили — каза Чонси. — Не можем да се върнем в Хонконг.

— Но не можем и да ги оставим да умрат — настоя Уилър.

Китаецът го погледна и предложи:

— Можем да отидем в Макао. Намира се на седемдесет километра оттук. Макао още е португалска колония и ще бъде предаден на Китай едва през 1999 година. Необходим е само валиден паспорт, за да влезете. Но все пак е опасно, защото деветдесет и пет процента от населението са китайци и имат агенти навсякъде в Макао.

— Да опитаме — рече Уилър, грабна няколко навигационни карти и намери Макао.

Колонията представляваше малък остров до източния бряг на Китай северно от Хонконг. Имаха около пет часа път при скорост десет възела. Уилър взе друга карта, проследи пътя до пристанището на Макао и начерта курса. Луната и студеният нощен вятър сякаш избистриха мислите му. Най-сетне нещо зависеше от него и той трябваше да поеме отговорността.

Докато излизаха в открито море, Уилър отново провери автопилота и се заслуша в щракането и бръмченето на малкия механизъм, после се върна в каютата. Джулиан пак бе затворил очи. Изглеждаше зле. Чонси каза, че Таниша лежи в главната каюта. Уилър я намери там и сложи възглавница под краката й, за да предотврати шока и да възстанови кръвообращението в главата й. После зърна едно одеяло, зави я и хвана ръката й.

— Добре съм — каза тя. — Не можеш да убиеш момиче от гетото с един изстрел. Трябва да уцелиш десетката.

— Ще заведем Джулиан в болница. Отиваме в Макао.

— Ти спаси живота му. Гордея се с теб.

 

 

След десет минути Уилър отново слезе да види как са Джулиан и Таниша. Чонси държеше документ, който бе взел от сейфа в олтара. Беше сложен в яркочервен плик, подпечатан с красиви, сложни идеограми. Документът вътре бе написан на тънка оризова хартия с изящен калиграфски почерк. Чонси го даде на Уилър.

— Мисля, че търсеше това.

Той погледна китайските йероглифи. Нищо не разбираше.

— Пише ли, че Уили ще се кандидатира за губернатор на Хонконг? — попита той.

— Да — отговори Чонси.

— Пише ли, че Пекин е сключил сделка с Уили?

— Да. — Чонси обърна документа и със страхопочитание посочи великолепния червен печат. — Това са печатът и подписът на Чен Бода, председателя на Китайската военна комисия. Един от тримата най-властни хора в света.