Стивън Канел
Да яхнеш Змията (33)

31.
Умната маймуна

В десет часа сутринта Таниша, Уилър и капитан Верба бяха разпитани от детективите от отдел „Тежки престъпления“ от Паркър Сентър. Бяха написали доклади за престрелката и бяха дали показания. Четиримата убити гангстери от „Бамбуковия дракон“ бяха закарани в моргата и количките с труповете им бяха наредени до тримата, загинали в автомобилната катастрофа в Южния централен район. Единственият оцелял беше в шоковата зала в общинската болница в Лос Анджелис. Един от куршумите на Рик Верба беше заседнал в гърба му. Състоянието му беше критично.

Полицаите взеха отпечатъци на всички убити китайци, но не установиха нищо. Гангстерите не фигурираха в компютъра на полицията в Лос Анджелис. Бяха записани като хора с неустановена самоличност и категоризирани като вероятни нелегални имигранти.

Таниша, Верба и Уилър се върнаха в кабинета на капитана в отдел „Азиатска престъпност“. Имаха строги указания от детективите от отдел „Тежки престъпления“ да оставят Паркър Сентър да се занимава с разследването.

— Нищо няма да разкрият — огорчено каза Верба и спусна щорите на кабинета, за да не ги гледат другите детективи.

Всички знаеха, че Рик и Таниша са пречукали четирима гангстери от „Бамбуковия дракон“, а тя е очистила още трима по време на преследване с коли в Южния централен район.

Уилър още не можеше да се съвземе от преживяванията в Хонконг и организмът му бе произвел твърде много адреналин. Чувстваше се изтощен, а мислите му бяха объркани.

Рик Верба бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади документа, който бяха взели от Пагодата на червеното цвете, и го сложи на бюрото.

— Как да потвърдим подписите, по дяволите? — попита той.

— Ти си го задържал? Мислех, че трябваше да предадеш всичко на лейтенант Милър — каза Таниша.

— Този случай е наш. Каубоите от Паркър Сентър няма да се оправят в лабиринта в Китайския квартал. Е, как да докажем автентичността на документа?

— Направи фотокопие и аз ще го изпратя по факса на Уилард Викърс — каза Уилър. — Той ще удостовери подписите.

Таниша кимна и му се усмихна, после се прозя и добави:

— Извинете.

— Прибери се вкъщи да поспиш — рече Рик Верба.

— Мисля, че тя не трябва да си отива вкъщи. Аз също. Откакто кацнахме тук, направиха два опита да ни убият — обади се Уилър. — И докато още говорим по този въпрос, как са разбрали бандитите от „Бамбуковия дракон“, че ще бъдем в онова кафене? Как, по дяволите, ни намериха там?

— Уместен въпрос — отбеляза Таниша и кимна.

— Може да са ви проследили от гара Юг — предположи Верба.

— Само ако са имали хеликоптер — възрази тя. — Взехме всички необходими предпазни мерки. Никой не ни следеше.

— Тогава не знам — рече капитанът.

— Ти каза ли на някого? — попита го Таниша.

— Не. Дойдох направо от къщи.

Тримата се умълчаха.

— Може ли да са сложили проследяващи устройства в колата ви? Или в багажа, или в дрехите ви? — попита Верба.

— Възможно е — отговори Таниша.

— Добре. Ще проверим всичките ви вещи и ягуара — реши капитанът. — Ако са чисти, не знам какво да ви кажа.

Излязоха от кабинета на Рик Верба и Таниша видя Ал Катсукура.

— Добре ли си? — попита я японецът.

— Да. Благодаря, че попита. Как върви разследването на убийството на Рей?

— Стигнах до задънена улица. Докладът си стои в папката. Между другото, върнаха ме в Бреговата охрана. Ще патрулирам, за да следя за нелегални имигранти. Операция „Сух док“.

— Какво е това, по дяволите?

— Някакъв китаец в Марина дел Рей се опитал да наеме „Хорнблоуър“, един от онези увеселителни кораби, които можеш да вземеш за сватбено тържество или служебно празненство. Само че поискал да я заредят с гориво за петдесет километра. На служителя от компанията му се сторило, че това е странно желание. Помислил, че може би искат яхтата за някаква сделка с наркотици, и ни се обади. Изпратихме там детектив под прикритие. Включихме се в играта. Изглежда ще използват „Хорнблоуър“, за да прекарат нелегални имигранти от кораба-майка до брега. Само че този път най-сетне убедих Верба да играе хитро. Ще бъдем готови да ги проследим чак до крайния каналджия. Ще спипаме цялата мрежа.

— Добре сте го намислили — рече Таниша и пак се прозя.

Ченгетата претърсиха с детектори багажа, дрехите им и колата, но не намериха подслушвателни устройства. Таниша и Уилър наблюдаваха операцията.

— Трябва да отидем някъде, където няма да ни убият — каза той.

— В къщата на баба ми — предложи Таниша. — Тя живее там с племенниците ми. Намира се на юг от Креншо. Не е най-красивият квартал в Лос Анджелис, но местните бандити не пускат там други гангстери.

— Съгласен съм, стига да има мека възглавница и тъмна стая.

— Тогава да вървим.

Двамата се качиха в ягуара и напуснаха безопасността на паркинга. Уилър потегли по магистралата, но вместо да се отправи на юг, зави на запад, към Бел Еър. Таниша го погледна учудено.

— Първо трябва да се отбия на едно място — каза той.

Лиз Касиди стоеше във фоайето на къщата на Прескот в Бел Еър и гледаше свирепо Таниша. Уилър най-сетне излезе от кабинета на брат си, понесъл десетия том на „История на Калифорния“ от Джон Стодард.

— Къде ще я носиш? — попита снаха му.

— Ще върна книгата, Лиз. Обещавам.

— Липсваше ни на погребението на Прескот.

Гласът й звучеше сприхаво.

— Съжалявам.

— Забавлявате ли се с твоята приятелка полицайката? — студено попита тя. — Успяхте ли вече да опетните доброто име на Прескот?

— Съжалявам, Лиз. Знам, че няма да разбереш какво се опитвам да направя. И не очаквам да го сториш.

Таниша усети, че започва семеен скандал.

— Много добре, Уилър — рече Лиз с пронизителен глас, който изпълни помещението. — Всичко ми е ясно. Прескот се опита да ти помогне. Да обясни на майка ти безсмисления ти начин на живот. Защитаваше те, когато никой друг не беше на твоя страна, а в замяна ти си решил да разрушиш представата за него. Ти си най-жалкото човешко същество, който съм виждала.

— Всичко ми омръзна… Дойде ми до гуша, Лиз. Помисли какво би станало, ако това „жалко човешко същество“ не се беше появило тук преди седмица. Ти и Холис също щяхте да сте мъртви. Не аз започнах тази история. Не аз причиних тази трагедия на семейството ни, но със сигурност ще я разнищя. Ще разбера кой уби брат ми… Правя го заради Прескот. Той искаше да постъпя така. Помоли ме да го сторя.

Уилър и Таниша се обърнаха и излязоха от къщата.

Върнаха се на магистралата и поеха на юг. Уилър мислеше за последната среща с брат си. Той седеше срещу него в ресторанта на клуб „Уестридж“. Прескот каза нещо, което тогава Уилър не разбра, но сега му даде сили да продължи с разследването.

„Каквото и да се случи, обещай ми, че ще постъпиш правилно.“

Понякога Уили мислеше за драконите. Беше чел книги за митичните китайски символи на силата. Драконите бяха най-едрите от триста и шейсетте вида люспести влечуги, които живееха на земята. Имаха четири крака, но често ходеха на два. Имперският дракон имаше пет пръста на всеки крак, а останалите — само четири. Говореше се, че драконът прилича на девет други животни — на елена по рогата, на камилата по главата, на дявола по очите, на змията по шията, на крокодила по големия корем, на шарана по люспите, на орела по ноктите, на тигъра по краката и на вола по ушите. Малкият дракон беше като гъсеница в копринена буба и имаше много крака и малко ум в главата. Но големият дракон властваше и на небето, и на земята.

Уили седеше в личния си самолет и мислеше за драконите, докато американските митнически власти подпечатваха визата му. Той пътуваше с британски паспорт, затова влизането му в Съединените щати все още беше лесно.

Самолетът му бе спрял на летището в Лос Анджелис пред изхода за частни полети. Най-сетне служителите на митническите и имиграционните власти подпечатаха паспорта му и пуснаха самолета, без да проверяват багажното отделение, където беше смъртоносното куфарче.

Уили прекоси помещението и се качи в сив линкълн. После изчака да донесат багажа му. Последният куфар бе взет от тайното отделение и отстрани имаше надпис на руски език. Куфарът бе сложен в багажника наред с другите принадлежности на Уили.

Мъжът, който седеше зад волана на линкълна, се представи като Ли Чоу и добави, че американското му име е Дани. Той включи на скорост и потегли към изхода от летището. Уили не му каза нищо. Предпочете собствените си мисли пред един безсмислен разговор.

Докато пътуваха към Китайския квартал, той си спомни легендата за Глупавия дракон. Съпругата на Глупавия дракон била много болна. Двамата живеели на дъното на океана. Жената рекла: „Трябва да изям сърцето на умна маймуна, за да оздравея“. „Но откъде да намеря такова сърце?“ — попитал Глупавия дракон. „Не знам — отговорила жена му, — но трябва да опиташ, иначе ще умра.“ Глупавия Дракон изплувал на брега, за да търси умна маймуна. Накрая намерил една, която седяла на най-високия клон на огромна върба. „Ще те заведа където искаш — рекъл Глупавия дракон. — Само се качи на гърба ми. Много по-лесно е да яздиш, отколкото да вървиш.“ „Но аз не искам да яздя — отговорила маймуната. — Мога да скачам от клон на клон.“ „Ще отидеш много по-далеч и по-бързо, ако се качиш на гърба ми“ — увещавал я Глупавия дракон. Умната маймуна го яхнала и той се потопил в океана. Очите и устата на маймуната се напълнили с вода и тя извикала: „Защо ме водиш в океана?“. „Защото жена ми е много болна и ако изяде сърце на умна маймуна, няма да умре.“ „О, това е ужасно — казала умната маймуна. — Жена ти ще умре, защото оставих сърцето си горе на дървото. Ако иска да го изяде, трябва да се върнем да го вземем.“ Глупавия дракон се обърнал и се изкатерил на земята. Умната маймуна скочила на дървото и бързо изтичала на безопасно място. „Какво правиш, малка приятелко? Трябва да се върнеш и да донесеш сърцето си, защото жена ми умира.“ „Ти трябва да си много глупав дракон“ — изсмяла се маймуната от най-високия клон на дървото.

Уили се бе държал като Глупавия дракон. Но сега бе дошло време да изиграе ролята на умната маймуна.