Стивън Канел
Да яхнеш Змията (19)

17.
Мъжът с хубавите обувки

Грозното момиче изведе Фу Хай от ресторанта. Протегна ръка назад и го задърпа, за да не се изгубят сред тълпите на пазара. Той я последва послушно, загледан в очертанията на задника й под плата на широкия панталон. От месеци не бе спал с жена. Запита се какво ли би изпитал, ако се люби с грозното момиче. Това му напомни, че баща й е опасен престъпник и „Змийска глава“, който ще го закара в Америка. Само глупак би опитал да извърши такова безразсъдно нещо.

Грозното момиче го заведе в някакъв склад до Бисерната река. Зад металната сграда се виждаха стари китайски плоскодънни лодки и ръждясал товарен кораб, на който се качваха работници от провинцията. Момичето извади ключ от чорапа си и отвори вратата на склада.

Вътре беше влажно и миришеше на изгнили плодове и моторно масло. Стигнаха до задната част и грозното момиче отново сложи ръце на раменете му и го бутна да седне на дървената платформа. После се обърна и си тръгна.

Фу Хай седеше неподвижно и се чудеше какво ще стане по-нататък. Замисли се за онова, което се бе случило по пътя към Пекин. Най-много се изненада от промените, настъпили в Китай. Страната вече не беше спящ гигант, а се бе събудила. Навсякъде имаше нови сгради и пътища. Във всички източни провинции и градове нещата се променяха. В Китай вече имаше модерна архитектура, нов начин на живот и нови идеи. Дали не бе избрал неподходящ момент за бягство? Щеше ли да пропусне възможността, която събуждащият се великан щеше да предостави на народа си? Какво го очакваше в Америка?

Той бе чувал поразителни разкази за Америка, за имигранти, които бяха отишли там без пукнат грош и след няколко години се бяха сдобили с огромни къщи и няколко коли. Но как ставаше това? Ами ако не беше вярно? Вероятно бе направил грешка? Обаче Фу Хай знаеше, че Китай не го иска. Китай може и да се бе променил, но въпреки новото си лице не го бе посрещнал гостоприемно. Той нямаше да бъде щастлив тук. Решимостта му да замине за Америка се засили. Мечтите му щяха да се сбъднат. Конфуций е казал: „Хубавото лекарство често е горчиво на вкус“. Фу Хай стисна зъби. Щеше да преглътне горчивото лекарство на промяната и да напусне завинаги родината си.

След три часа грозното момиче се върна. С нея дойде човек, който говореше мандарински. Мъжът беше висок и с хубави обувки.

— Ял ли си? — попита той, без да се представи.

— Да. А ти ял ли си? — отговори Фу Хай.

В Китай поради дългогодишния недостиг на храна традиционен поздрав бе станало да попиташ някого дали се е нахранил. Означаваше нещо като „Как си?“, „Благодаря, добре“. Китайците не досаждат на събеседника си с дълъг списък от оплаквания.

Мъжът с хубавите обувки му каза, че „Ездата на Змията“ ще започне с кораб по Бисерната река. Фу Хай щеше да пътува в ковчег до Хонконг. Китайската армия патрулираше по границата, пазейки Хонконг от имигрантите, които се опитваха да отидат там и да се възползват от „другата система“. Пекин строго забраняваше това, но Фу Хай трябваше да прекоси Новите територии, за да напусне Китай.

— Хонконг е на около шейсет и пет километра по течението на реката — каза мъжът с хубавите обувки. — Трябва да скочиш във водата, когато товарният кораб заобикаля канал „Ийст Лама“. Ще доплуваш до брега и ще отидеш в село Уа Фу. Там трябва да се изкатериш по клисурата, и да стигнеш до Уон Чук Хан, където ще видиш скални рисунки от епохата на неолита, които приличат на спирали. Те са най-малко на пет хиляди години. Чакай там и братовчедката на Тоу Клепоухия ще те намери.

През нощта мъжът с хубавите обувки заведе Фу Хай на пристанището при малък ръждясал товарен кораб, наречен „Велик мир“.

Фу Хай се качи на борда и мина покрай членовете на екипажа, които дори не го погледнаха. После влезе в тъмен трюм, където имаше дванайсет ковчези, направени от хубаво бяло дърво, предпочитания материал за ковчези в Китай. Доставяха го от Лючжоу в автономната област Гуанси-Чжуан в Югоизточен Китай. Ковчезите приличаха на малки лодки с високи, заоблени краища. Фу Хай знаеше, че са скъпи, може би около десет хиляди американски долара. Мъжът с хубавите обувки отвори капака на най-отдалечения от тях и каза на Фу Хай да влезе вътре. Той с нежелание се подчини, опасявайки се, че престоят в ковчег носи нещастие.

— Ако се качат и претърсят кораба, войниците няма да отворят ковчега. Те се боят от смъртта — рече мъжът с хубавите обувки.

Фу Хай кимна. И той се страхуваше. Затвори очи и мъжът спусна капака.

Младият мъж прекара часове в горещия, влажен трюм. От време на време чуваше, че по металната стълба слизат хора или преместват тежки кашони, но не разбираше какво говорят. После мощният мотор на товарния кораб забръмча.

Скоро потеглиха по реката. Времето минаваше бавно за Фу Хай, жив труп в ковчега от бяло дърво. Той се запита дали войниците ще се качат на борда и дали наистина се боят от ковчезите, както бе казал мъжът с хубавите обувки. Знаеше, че хората са различни. Древната мъдрост казваше, че за различните очи цветята изглеждат различно. Надяваше се мъжът с хубавите обувки да се окаже прав.

След малко чу патрулния катер и сърцето му едва не спря. Моторът ръмжеше като разгневен звяр. Разнесоха се викове и Фу Хай отмести леко капака на ковчега, за да чува по-добре. В задушния, горещ ковчег нахлу влажен въздух. По металните стълби отекнаха стъпки. Някой слизаше долу. През пролуката на вдигнатия капак Фу Хай съзря войници в зелените униформи на Народоосвободителната армия. Той безшумно спусна капака. Сетне чу как войниците удрят с дулата на пушките си по някои от ковчезите, несъмнено оставяйки грозни, мазни резки в лакираното дърво. Накрая излязоха от трюма. Явно бързаха да избягат от царството на смъртта.

Катерът забръмча и потегли. Мъжът с хубавите обувки му бе казал, че след проверката ще бъде безопасно да излезе от ковчега. Фу Хай отмести капака и се измъкна навън. Целият беше облян в пот, а дрехите му бяха влажни и лепкави.

В трюма имаше малък отвор И Фу Хай се приближи до него и погледна навън. Студеният речен вятър го блъсна в лицето. Той се усмихна, като видя буйните, разпенени води на Бисерната река. В далечината се виждаха светлините на Хонконг.

Приближаваха се към канал „Ийст Лама“, когато мъжът с хубавите обувки слезе в трюма. Двамата се качиха на палубата на товарния кораб.

— Трябва да скочиш колкото можеш по-надалеч от кораба, за да не попаднеш в огромното витло — каза мъжът.

После му направи знак да скочи. Фу Хай не умееше да плува добре, но без да мисли, скочи колкото можа по-надалеч, падайки в опасна близост до задната част на товарния кораб. Усети силния водовъртеж от витлото и започна да рита, за да се изтласка на повърхността. Главата му се показа над водата и той заплува към брега.

Бързото течение го понесе и той едва държеше главата си над водата. Колкото по-усилено плуваше, толкова по-далеч му се струваше брегът. Опари го медуза.

Започна да се паникьосва. Нямаше да успее. Животът му щеше да свърши тук, на километър и половина от Хонконг. Устата му се напълни с блудкава вода. Фу Хай я глътна, закашля се и се задави. Отчаяно размахваше ръце, опитвайки се да стигне до сушата, но течението го носеше надолу като тънка вейка след пороен дъжд. Изведнъж съзря оранжева метална шамандура, която бързо се носеше към него. Ако можеше да се хване за нея, щеше да живее. Течението стана по-силно. Шамандурата плаваше към Фу Хай. Той посегна към нея и се чу силно издрънчаване, когато металът се удари в главата му. Ръцете му се плъзнаха по хлъзгавата повърхност, а мидите, полепнали по нея, раздраха плътта му. Сетне напипа вдлъбнатина близо до основата и се задържа. От устата и от ръцете му потече кръв. Задави се. Течението го подмяташе към тъмната планинска част на остров Хонконг.

Полагайки свръхчовешки усилия, Фу Хай успя да задържи главата си над водата. Течението стремглаво го понесе напред. Беше на път да загуби съзнание, когато се блъсна във вълнолома, предпазващ брега от приливите. Фу Хай беше изтощен. Направи няколко опита да се изкатери по твърдите, покрити с водорасли гранитни скали, но всеки път се хлъзгаше и падаше във водата. Накрая, когато почти не му бяха останали сили, той направи един последен опит и прехвърли половината си тяло на скалите. Започна да диша дълбоко, докато събере сили да изтегли и краката си от буйното течение. Сърцето му преливаше от радост. Беше успял.

Фу Хай най-сетне беше в Хонконг.