Стивън Канел
Да яхнеш Змията (20)

18.
Пътищата се пресичат

В единайсет часа вечерта за Уилър и Таниша всичко придоби смисъл и яснота. Викърс им разказа за едно хонконгско ченге, което познаваше. Кралската полиция беше реорганизирана. Китайците бяха довели подкрепления от Пекин, но бяха запазили неколцина британци, за да има приемственост. Уилард предположи, че приятелят му може да им помогне. Използвайки кредитната карта на Уилър, те му се обадиха.

Той говореше с английски акцент и се казваше Джулиан Уинслоу. Обясни им, че от шест години се опитват да свържат Уили Уо Лап Лин с триадата „Чин Ло“, но Уили е много предпазлив и хитър. Двама информатори и двама детективи от Хонконг били убити заради слухове, че той е замесен с триадата. Никой друг не искал да говори за него.

Уилър и Таниша бяха запазили две стаи в „Риц Карлтън“ в центъра на Кливланд.

Таниша не бе отсядала в такъв луксозен хотел. Тя обиколи стаята, гледайки със страхопочитание старинните мебели. Докосна кристалните лампи и прокара пръсти по красивия хавлиен халат, на който с копринени конци бе избродирана емблемата на „Риц Карлтън“.

След час двамата се срещнаха долу, в бара. Тя пиеше газирана вода, а той — уиски. Таниша събу обувките си и тъкмо се чудеше какво да измисли, когато Уилър неочаквано изтърси:

— Хайде да отидем в Хонконг.

— Какво?

— Щом онова хонконгско ченге мисли, че Уили Уо Лап Лин е член на триадата, и Викърс смята, че Уили ще се кандидатира за губернатор, може би ще разберем какво става… Не вярвам, че Уо Лап ще предприеме политическа кампания, без да си е осигурил достатъчно пари. Ами ако успеем да организираме полицейска акция или нещо подобно?

— Това не е полувремето на мача между университета в Южна Калифорния и университета в Лос Анджелис. Поливаш ги с бира и бягаш, а те не могат да те стигнат.

— Това от полицейския компютър ли го научи? — попита той, изненадан, че Таниша знае тази история.

— Не… не е в компютъра.

— Тогава откъде знаеш?

— Ами бях там. Следвах криминология в университета в Лос Анджелис. И ти ме заля с бира.

— Беше страхотно изпълнение, нали? — ухили се той, сгрят от спомена.

— Голяма работа си — каза тя и двамата се засмяха.

Този инцидент, който преди петнайсет години я бе настроил срещу него, сега сякаш ги сближи.

— Обичах брат си, но в същото време го мразех — призна Уилър. — Нещо ми нашепва, че ако разбера защо е бил убит, може би… Знам ли. Вероятно за пръв път за мен нещата са различни. Не знам дали в това има логика, но… така смятам.

Същата мисъл минаваше и през главата на Таниша.

Той неочаквано я погледна и всеки прочете мислите на другия.

— Аз ще платя за пътуването до Хонконг — продължи Уилър. — Да отидем и да помолим ченгетата там за помощ. Кой знае? Може да научим нещо. Какво ще ти струва, освен два дни от живота? Пък и ще видиш един от най-екзотичните градове в света.

Таниша седеше, гледаше го и се питаше защо идеята я привлича. Защо изобщо й пукаше за Прескот Касиди, за Анджела Уонг… или за Уилър с неговата хлапашка усмивка и дъх на уиски. Светът, от който тя идваше, беше мрачен и ужасяващ. Надеждата рядко ги спохождаше. Приятелите й нямаха планове за бъдещето. Да доживеят до следващия ден беше най-голямата награда. Те бръмчаха като пчели, обзети от безцелна паника, застигнати от здрача, докато загинеха случайно или трагично или отидеха в затвора заради гнева и безпомощността си. Тя нямаше почти никакви приятели в махалата. Момичетата не й вярваха, а момчетата бяха или мъртви, или зад решетките. Още по-лошо, Таниша не бе изпълнила обещанието си пред мъртвата си сестричка. С нищо не бе допринесла животът им да се подобри.

Говореше се, че всеки чернокож в Америка има по един роднина, който или е в затвора, или се занимава с наркотици, без значение какво е общественото му положение. Всички свършваха по един и същи начин, тласкани от обстоятелствата или от обич. Миговете, оставащи до смъртта, бяха ценни. Тогава защо да не обмисли това предложение?

Таниша погледна Уилър, който долови безпокойството й и поне този път прояви здрав разум и не каза нищо. И той беше черна овца като нея. Беше се превърнал в същия проблем за хората в неговия клуб, както и тя за фризьорския салон на Задел. Наистина ли беше толкова лесно? Или й се струваше така, защото когато я погледнеше, Уилър сякаш виждаше жена, при това не чернокожа? Таниша знаеше, че е опасно да повярва в тези неща. Подобни мисли винаги те обсебват и те пречупват. Но въпреки всичко тя мислеше за тях и ги отхвърляше. Познаваше се по-добре.

Най-важното беше демонът на вината, че е оцеляла, който я измъчваше. Таниша си припомни дните в детската градина. Как бе възможно онази група от някога сияещи лица да се окаже такъв развъдник на провалени очаквания? Всъщност вината й се състоеше в това, че бе напуснала квартала, бе отишла другаде и се опитваше да бъде различна. Защото дълбоко в душата си тя мразеше Халката, онова малко момиче с тъмни бадемови очи, и искаше да бъде друга. Но не знаеше как.

Дали търсеше избавление, или бягство?

— Запази билети — каза Таниша на Уилър, после стана и излезе от бара, за да се обади на Верба, преди да е променила решението си.

 

 

— Съжалявам, капитане, знам, че е късно, но трябваше спешно да замина при роднините си в Кливланд — излъга тя. — В понеделник ще бъда на работа.

— Виж какво, Таниша, онези хора от Отдела за вътрешно разследване не се шегуват. Ще те разпънат на кръст. Поисках да видя доклада, но ми отказаха. Пазят всичко в тайна. Но гангстер на име Синия е казал, че предаваш информация.

И така, Синия бе заявил, че тя е предател. Та той изобщо не беше в старото й обкръжение, нито се движеше с кварталната й банда. Синия беше дребен гангстер от бандата „Шеметните шейсет години“.

Тази шайка и старите й приятели често се караха за територии. Тя се срещаше с двама от главатарите на „Льохманите“, а Синия се опитваше да я свали. Той явно бе излъгал. Детективите от Отдела за вътрешно разследване не можеше да са толкова неадекватни, че да повярват на гангстер от противникова банда.

— Чуваш ли какво говоря? — прекъсна мислите й Верба.

— Разбирам, капитане.

— Добре. Ще кажа на Отдела за вътрешно разследване десет часа в понеделник. Да бъдеш там. Иначе никой няма да те защити.

— Никой никога не го е правил — тъжно изрече тя.

Капитан Верба затвори. Таниша се запита дали не допуска ужасна грешка.

 

 

Фу Хай седеше на една скала в Уон Чук Хан под петхилядолетните рисунки от епохата на неолита, които вече не означаваха нищо, и чакаше. Падна мрак. Той заспа и се събуди едва сутринта.

Отвори очи и видя голяма черна наджа. Беше допълзяла до него, за да го разучи. Езикът й се стрелкаше, а праисторическите очи блестяха, разкривайки злоба, трупана с векове. Фу Хай не помръдна. Беше ужасен. Знаеше, че качулатата кобра е една от най-отровните змии в света. Сърцето му едва не спря да бие, докато гледаше смъртоносното влечуго. Изведнъж змията се обърна и запълзя по скалата.

Фу Хай стана и пое дълбоко дъх. Помисли, че това вероятно е предзнаменование. Той „яздеше Змията“ и онази отровна кобра го бе пощадила, за да отиде в Америка.

В десет и нещо дойде братовчедката на Тоу Клепоухия. Тя беше висока, слаба и много красива. Беше облечена в старинно китайско кимоно с цепка, излязло отново на мода заедно с присъединяването на Хонконг.

— Ще те заведа на едно място, където ще отседнеш. Не е много хубаво, но там ще бъдеш в безопасност, докато приготвят документите ти. — Младата жена му даде малкия куфар, който носеше. — Облечи тези дрехи, за да не се различаваш от останалите.

Той се скри зад скалата и отвори куфарчето, откъдето извади син костюм. Не беше добре ушит и кройката не беше стилна, но това беше най-хубавата дреха, която бе обличал. Фу Хай измъкна и нова бяла риза и вратовръзка. Преоблече се и накрая взе чорапите и евтините нови обувки. Бяха два номера по-големи, но той пристегна връзките, сложи в куфара старите си дрехи от фабриката за коприна и се приближи до красивата жена.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за тези прекрасни подаръци — каза той.

— Ще можеш — отговори тя.

Нещо в начина, по който младата жена произнесе това, го обърка, сякаш в думите й се съдържаше някаква мрачна тайна. Сетне му даде клетъчен телефон. Фу Хай го погледна изумен.

— Не работи — обясни жената, — вътре няма механизъм, но го закачи за колана си, за да изглеждаш като всички в Хонконг.

После го поведе надолу по хълма. Взеха такси и младата жена каза на шофьора адрес в Новите територии в Цзюлун.

 

 

Минаха по странични улички, но Фу Хай бе изумен от великолепието на колонията. По широките булеварди се движеха ролс-ройси, фордове и мерцедеси. Хората бързаха по задачи. Със своите рикши, плоскодънни лодки, небостъргачи и неонови реклами градът смесваше Изтока със Запада.

Влязоха в тунела под пристанището и излязоха от остров Хонконг. Красивото момиче мълчеше. Не поглеждаше Фу Хай и сякаш дори не забелязваше, че той се усмихва на новите си западняшки дрехи.

Накрая спряха на улица, която приличаше на стена от порутени сгради. Тя плати на шофьора, слезе от таксито и направи знак на Фу Хай да я последва. Странно, но пред неугледните сгради беше паркиран красив ролс-ройс.

— Това е Града на стените в Цзюлун — обясни момичето. — Гето е, но се контролира от нашата триада.

Той кимна и погледна луксозния автомобил. Не беше виждал отблизо такава хубава кола.

— Ролс-ройсът е на новия Шан Чу на триадата — каза тя, когато видя, че Фу Хай разглежда колата. — Името му е Хенри Лиу. Той е кльощав, много зъл… и куц. Викат му Лиу куция. Щом влезеш вътре, той ще ти каже какво да направиш, за да се отплатиш за пътуването. Трябва да се съгласиш с всичко, което ти каже.

Двамата пресякоха улицата и Фу Хай забеляза, че вървят по стотици човешки зъби.

Момичето забеляза, че той ги гледа ужасен, и се усмихна.

— От нелицензираните стоматологични кабинети са — обясни тя. — Зъболекарите обичат да се хвалят с майсторството си.

Двамата стояха пред високите сгради, когато изведнъж над Града на стените прелетя огромен реактивен самолет на „Юнайтед Еърлайнс“. Беше спуснал колесника и бе готов да се приземи на международното летище в Хонконг, което се намираше два километра по-нататък. Фу Хай се стресна от звука и погледна реактивния самолет, който ревеше над главата му и хвърляше тъмна сянка над него. Той се зачуди дали сянката не е предзнаменование.

— Полет от Америка — усмихна се момичето.

Сетне влязоха в един от стоматологичните кабинети. Измъкнаха се през задната врата и се озоваха сред мрачните и усойни улички в Града на стените. Вонята от боклуците беше невъобразима. Момичето отвори някаква врата. Влязоха и тя се обърна към Фу Хай:

— Ти стой тук.

Той огледа мрачното помещение. На стената, над малкото златисточервено светилище на Буда, беше окачено осмоъгълно огледало.

— Пази от зли духове — обясни момичето. — Те не могат да гледат грозните си лица.

После тя се обърна и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Фу Хай се облегна на влажната стена и въздъхна с облекчение. Бе прекосил почти цял Китай, от Купола на гнева до Южнокитайско море. Щеше да направи всичко, което поискаха от него, за да спечели свободата си.

Младият мъж не знаеше, че се намира в гетото, където е роден Уили Уо Лап.

Не знаеше също така, че в огромния самолет, хвърлил сянка над него, седяха двама американци, които щяха да променят живота му завинаги.