Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riding the Snake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Канел. Да яхнеш Змията

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Лилия Анастасова

Оформление на корица: Петър Христов

ISBN: 954-585-019-1

История

  1. — Добавяне

Втора част
Градът на върбите

19.
Хонконг

Хотел „Пенинсюла“ се извисяваше на нос Ша Цуй като самотен император. Панорамните прозорци на последния етаж гледаха към пристанище „Виктория“. Каменният му гръб бе обърнат към блъсканицата и какофонията на Солзбъри Роуд.

В онзи вторник световноизвестният хотел, познат на гостите си само като „Пен“, беше почти пълен. Уилър обсъди това с учтивата жена на рецепцията и накрая нае Мандаринския апартамент с две спални в новата централна кула на двайсетия етаж, като използва картата си „Американ Експрес“. Даде повече пари, отколкото желаеше да похарчи. Нямаха багаж и той каза на носача, че сам ще намери апартамента, после прекоси мраморния под на фоайето и се приближи до ръждивочервеникавото старинно канапе, на което седеше Таниша. Когато й съобщи, че ще спят в един апартамент, тя само го погледна.

— Няма стаи — нервно обясни той с консервативен британски акцент.

— Не забравяй, че съм обучена за ръкопашен бой — отговори Таниша.

Двамата минаха през фоайето, украсено с масивни антики от времето на кралица Елизабет, намериха асансьор, качиха се и без да разговарят, поеха към двайсетия етаж.

Мандаринският апартамент беше великолепен. Намираше се на предпоследния етаж и от него се разкриваше изключителна гледка към пристанище „Виктория“. Вратите и вентилаторите на тавана даваха своя дан към колоритното му минало. Хотелът беше собственост на „Хонконг Шанхай Хотелс Лимитид“, една от най-големите компании на хонконгската стокова борса. „Пен“ имаше богато историческо минало и през 1943 година бе служил за щаб на японските окупационни сили. Наскоро беше ремонтиран, за да се подчертае неокласическата му архитектура. Прозорците гледаха на юг, към залива на остров Хонконг. Таниша се приближи до армираното стъкло на прозореца. Гледката я изуми.

Разноцветните плоскодънни лодки в залива изглеждаха неподвижни. От Южнокитайско море се носеха тежки облаци с цвят на овесена каша. Високо над пристанището се издигаха наблюдателната кула и връх Виктория. На запад се виждаха бреговете на Макао и доковете за товарни кораби. Лодки таксита пореха водите на залива и оставяха пенливи дири. Уилър смяташе, че това е най-хубавата гледка на света. Спомни си колко бе изумен, когато за пръв път дойде тук с майка си и брат си.

Тогава беше на дванайсет, а Прескот — на десет. Баща им имаше работа в Сидни, Австралия, и трябваше да отиде при тях, но възникна някакъв друг ангажимент и не успя да дойде в Хонконг. Макар и едва дванайсетгодишен, Уилър не можеше да прецени дали да се ядоса, че вечно навъсеният му баща няма да се присъедини към тях, или да се радва, че няма да бъде обект на непрекъснатите му критики. Баща му никога не беше доволен от него. В същия този хотел, когато майка му съобщи, че Уилър Старши няма да дойде, момчето реши да престане да се състезава с брат си за бащината обич. През нощта наводни банята. Водата стигна два етажа по-надолу. И тогава Шегаджията се появи за пръв път.

Майка им ги заведе да разгледат забележителностите на града. Бяха отседнали в президентския апартамент, намиращ се на по-горния етаж. Уилър и Прескот седяха до прозореца и гледаха пъстроцветните плоскодънни лодки. Уилър беше изумен от това място — безсмъртното, пулсиращо сърце на Хонконг. Сега колонията беше в ръцете на китайските комунисти, но, изглежда, малко неща се бяха променили.

След миг Таниша се обърна към него и го погледна.

— Боже мой — промълви тя.

— Поразително, нали?

През целия път от летището, докато пътуваха по Саут Чатам Роуд, през пренаселените покрайнини на Цзюлун, към полуостров Цим Ша Цуй, Таниша не каза нищо. Само гледаше улиците, изпълнени с хора, и ярките неонови светлини. Сега, изглежда, най-сетне бе възприела всичко това.

— Толкова е красиво — каза. — И толкова различно от онова, което очаквах.

Беше й трудно да си представи, че това невероятно място е на една и съща планета с грозните, надраскани четвъртити блокове в Южния централен район — родния й квартал. Докато тя и приятелите й проливаха кръв, за да опазят онези пусти улични ъгли, цялата тази екзотична красота се намираше на половин свят разстояние, непозната за всички тях. Сега смъртта на сестра й изглеждаше още по-трагична и безсмислена. Защо бяха загинали всички онези млади хора? Какво ги караше да обичат онова грозно и опасно място?

— Ние сме затворници на своето обкръжение — изрече Уилър, прочел мислите й като психоаналитик.

Тя се изненада.

— Как разбра, че мисля за тези неща?

— Защото и аз си помислих същото, когато за пръв път дойдох тук.

— Как е възможно някой да бъде затворник в Бевърли Хилс?

— Човек може да бъде затворник навсякъде, Таниша. Ние сами издигаме затворите си. Те са в съзнанието ни. Не е необходимо да си от Южния централен район, за да си пленник.

— Може би — отвърна тя, но знаеше, че не говорят за едно и също.

 

 

Вечерта се обадиха на детектив Джулиан Уинслоу.

— Защо не дойдете утре сутринта в полицейското управление? Бих ви поканил на вечеря още днес, но за съжаление съм зает. Свиря на гайда в стария Шотландски полк. Навремето носехме карирани поли и ками. Марширувахме на паради и така нататък. Комунистите разформироваха полка, но още се събираме веднъж седмично… Свирим, спомняме си миналите дни, после отиваме в някоя кръчма. Мисля, че трябва да повикам и Джони Куонг да ни помогне. Той е честно ченге и притежава качествата, необходими в новите условия. Искате ли да се срещнем в десет сутринта?

— Ще бъдем там — отговори Уилър.

— Знаете ли къде е? Адресът е Харкорт Роуд 2600 в Уан Чай. Всеки шофьор го знае. Само че вече не го наричаме Хонконгско кралско главно управление на полицията, а проклетата Народна милиция. Мога да ви кажа, че комунистическите копелета са много безлични. Ще кажа имената ви на пазача. Накарайте го да ми се обади, когато дойдете — инструктира ги той и затвори.

Таниша и Уилър вечеряха във „Феликс“, ресторанта на последния етаж в „Пен“, който бе проектиран от световноизвестния дизайнер Филип Старк. Тъй като беше делничен ден, настаниха ги на маса до прозореца. Върху ленените покривки блестяха порцеланови съдове „Уеджууд“ и сребърни прибори. Ламперията беше от тъмен махагон, а от тавана като огромни кристални гъби висяха полилеи. Уилър си поръча черен гъши дроб с трюфели и специалитета на заведението — телешко рагу с картофи, моркови и лук. Младата жена сбърчи нос, докато избираше и накрая си поръча кюфте, залято с жълто сирене.

— Защо си станала ченге? — неочаквано попита той, откъсвайки я от мислите за храната и луксозната обстановка и връщайки я към мрачното детство.

— Искаш да кажеш, вместо да стана бандит? — рече тя, ловко отбягвайки въпроса, защото не искаше да говори за Кенета… Сестра й с широката усмивка и гъстите сплетени коси, Кенета с грозната кървяща дупка в гърдите.

— Не ме харесваш, нали? — добави Уилър. — Обикновено още със запознанството преодолявам това отношение на жените.

Таниша дълго го гледа, без да е сигурна какво точно изпитва към него. Разбира се, беше вярно, че от пръв поглед го намрази, но това не беше справедливо и тя се помъчи да бъде безпристрастна. Бе започнала да го уважава. За богат и разглезен човек той притежаваше някои необикновени качества. Беше безпощадно откровен… Таниша бе научила, че малко самозаблуда, приложена внимателно върху социални или физически рани, поражда емоционален кръвоизлив. Уилър беше и смел. Той бе проявил хладнокръвие, когато бе заварил тримата гангстери в къщата на брат си. Тя се запита какво точно изпитва към него.

— Ами не сме съвместими — каза Таниша.

— Странен начин на изразяване.

Той се почувства неловко. Не можеше да установи контакт.

— Защо имам чувството, че ме съдиш? — попита я.

— Не те съдя. Просто твърде много неща ни разделят — продължи тя. — Макар да сме връстници и няколко километра да делят местата, където сме родени, между нас стои цяла вселена.

— Какво ни прави толкова различни? — предизвика я той. — Хората са еднакви.

— Не и за твоя дядо от Конфедералната армия. За него хората са били собственост.

— Глупости! Искаш да отговарям за постъпките му? Та аз дори не го познавам. Дядо ми е починал седемдесет години преди да се родя. Той е само име от учебника по история.

— Всичко е наред, Уилър. Успокой се. И двамата знаем, че не би си сменил кожата с моята. Не се ядосвам, но е факт. Не можеш да го промениш. Това все още е главното, което ни характеризира.

Те отново се умълчаха. Слънцето залязваше, озарявайки сивите буреносни облаци. Въпреки нежеланието си Таниша се опита да му обясни чувствата си към него. Много се надяваше думите й да не прозвучат като хленчене.

— Докато ти си ходел в престижни училища или там, където гувернантката те е водела, аз бях на улиците. Приятелите ми започнаха да умират в ръцете ми още в първи клас. Присъединих се към кварталната банда, когато бях на седем години. В шести клас повечето ми приятели вече се дрогираха и в гимназията вече бяха наркомани.

Уилър внимателно я слушаше.

— Мнозина умряха от свръхдоза. Първата ми сексуална връзка беше с Боби Хюс, дребен гангстер. Когато се запознахме, властите вече го издирваха. Бяхме едва тринайсетгодишни, когато забременях от него. Той беше арестуван няколко пъти за продажба на крек и хероин. Не можеше да си позволи още един провал, защото щяха да го хвърлят в пандиза. Стана безразсъден, докато продаваше дрога, за да имаме пари за бебето, което щеше да се роди. Отдел „Наркотици“ го подгони. Той хукна да бяга, за да не го арестуват, и две от патрулиращите ченгета го очистиха. Беше Хелоуин. Месец след това аз направих спонтанен аборт. По онова време за пръв път трябваше да се явя в Отдела за малолетни престъпници. Инспекторът беше някакъв тъпанар, дръвник на име Бойд Джийтър, който искаше да се срещаме. Каза ми, че мога да пропусна няколко беседи, ако му бутна. Съвсем не се шегуваше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да ми се нахвърли. Толкова се страхувах от него, че носех пистолет в чантата си, когато отивах на разговори. Ако се бе опитал да ми направи нещо, щях да го пречукам. После сестричката ми загина в улична престрелка и повечето ми приятели отидоха зад решетките. Такова беше детството ми, Уилър. Мъртви бебета. Приятели, затворени в пандиза или в ковчези. И най-странното е, че всичко това ми се струваше напълно нормално. Затова не ми говори за затвора си в Бевърли Хилс. Не искам да слушам. — Гневът в гласа й отравяше атмосферата като евтин парфюм. Таниша се запита какво в него я ядоса толкова много. — Съжалявам. Не исках да се нахвърлям върху тебе. Ти не си виновен.

Отново нямаше какво да си кажат. Сервитьорите отнесоха чиниите. Таниша продължи да разказва, но вече по-спокойно.

— Майка ми почина и аз отидох да избера ковчег. Погледнах през прозореца и видях джип, пълен с младежи, да спира на паркинга. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, за да има шофьорска книжка. Бях разстроена от смъртта на майка си и реших да забравя за това. След няколко минути момчетата влязоха в стаята при мен. Те се хвалеха и се перчеха, килнали назад шапките си. Помислих, че избират ковчег за мъртъв приятел. После чух единият да казва: „Хей, Куче, онзи сандък е точно за теб“. Беше ми необходима минута, за да осъзная, че момчетата бяха дошли да избират ковчези за себе си. Толкова малко вярваха в бъдещето си, че едва петнайсетгодишни, бяха дошли с парите, спечелени от продажбата на наркотици, да платят собствените си погребения. И имаха право. Такива бяха всички момчета в квартала. И нищо не можеше да се направи… След като сестра ми умря, аз се заклех да се опитам да им помогна. Искаш да знаеш защо съм станала ченге. Смятах да се опитам да намаля убийствата, но това беше безсмислена цел. Самата система не го желае — от политиците либерали с техните заробващи хората социални помощи, до консерваторите, които не искат да забранят оръжията. Пък и ние не им помагаме. Децата израстват с такова силно неуважение едно към друго, че преждевременната им смърт е неизбежна. Не съм в състояние да променя нещо. И сега съм тук с теб, в другия край на света. Чувствам се като предател към себе си и към тях. Мисля, че само бягам от неуспехите си… Не съдя теб, а себе си. Не харесвам онова, което виждам. Смятам, че трябва да се прибера вкъщи.

Двамата седяха в сгъстяващия се мрак в огромния ресторант, докато слънцето най-сетне залезе. Някой запали полилеите и нагласи осветлението така, че порцелановите съдове заблестяха в златисто. Уилър подписа чека за сметката и погледна Таниша.

— Съжалявам — каза. — Ти имаш право. Проблемите ми са нищожни в сравнение с твоите. Но ти поне имаш някаква цел. Моето проклятие е, че винаги съм имал всичко. Струваше ми се, че нищо не си заслужава усилията. Нямах причина да живея, затова играех голф, свалях жените и се напивах. Щях да съм много по-добре някъде другаде.

Тя кимна учтиво, макар че не го разбираше. Той имаше пари и въпреки че парите не можеха да купят щастие, поне можеха да осигурят промяна. Какви ги говореше, за бога? Ако Таниша имаше пари, семейството й нямаше да живее в Южния централен район. Сестра й щеше да е жива. Таниша нямаше да живее с мисълта за двамата гангстери, които уби в задната стая на супермаркета. Нямаше да се буди нощем и още да вижда изненадата в очите им, докато слагаше край на безсмисленото им съществуване. Парите можеха да променят всичко това. Социалната пропаст между нея и Уилър беше непреодолима. Сякаш живееха в различни векове. Единствените общи неща помежду им бяха възрастта и фактът, че са от Лос Анджелис. Вината не беше негова. Нито той, нито тя бяха имали избор.

— Не си отивай вкъщи, Таниша — неочаквано промълви Уилър. — Това е моят пръв опит да направя нещо сериозно. Първото нещо, което искам достатъчно силно, за да зарежа всичко. Трябва да разбера защо са убили Прескот. Не знам какви въпроси да задавам. Без теб ще объркам нещата и ще се проваля.