Стивън Канел
Да яхнеш Змията (22)

20.
Жандарми

Сутринта Таниша и Уилър закусиха в кафенето на „Пен“ и пазаруваха един час в подземния търговски център до хотела. Тя си избра бял панталон и копринена блуза, произведена в Китай. Той си купи джинси, черно поло и маратонки. После се отбиха на щанда за козметика. Сложиха старите си дрехи в брезентовата чанта, която взеха от магазина за кожени изделия, където продаваха всичко от чанти от лама до куфари от носорог, направени в комунистически Китай. Търговският център заемаше четири етажа и в девет сутринта вече гъмжеше от клиенти. Сетне взеха такси до посочения им от Джулиан адрес и застанаха за миг пред сградата на Народната милиция.

— Прилича на затвор — недоверчиво отбеляза Уилър.

Седеметажната постройка от сиви тухли беше изключително грозна и неприветлива. Имаше множество прозорчета, повечето от тях с решетки. Дворът отпред беше опасан с висока тухлена стена с дълги стоманени шипове отгоре, извити навътре като пръсти на скелет.

Двамата минаха през портите от ковано желязо и изкачиха стръмните стъпала. Отвътре сградата също беше неприветлива.

— Странно място — нервно се ухили Уилър, когато влязоха във фоайето.

На олющената сива стена имаше тясна лавица с трофеи по стрелба, спечелени от най-добрите ченгета в Хонконг, а над нея — гравирани плакети за отлична стрелба и полицейска служба. С изключение на тази украса фоайето представляваше голям сив правоъгълник с висок таван, вентилатори и жълт линолеум на пода. Като всички полицейски участъци в света, помещението миришеше на мухъл и на дезинфекционни препарати. Макар да беше десет сутринта, там нямаше почти никого. Уилър и Таниша се приближиха до бюрото и се усмихнаха на младия сержант зад него. Той беше облечен в чиста маслиненозелена униформа, препасана с войнишки колан с кобур. Значката му беше съвсем нова и блестеше. Полицейските значки бяха сменени след присъединяването на колонията към Китай на 1 юли 1997 година. Старите бяха релефни и изобразяваха търговска плоскодънна лодка на фона на хонконгските небостъргачи. Новите бяха с баухиния^[1], китайския символ на Специалната автономна област, както сега наричаха Хонконг.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита на културен английски сержантът.

— Дошли сме да се срещнем с инспектор Джулиан Уинслоу и Джони Куонг. Аз съм Уилър Касиди, а това е Таниша Уилямс, детектив от полицията в Лос Анджелис.

Таниша отвори чантата, извади полицейската си значка и я сложи на бюрото. Жандармът я взе и я разгледа внимателно, като се намръщи, после й я върна и вдигна слушалката на телефона. Изрече тихо нещо на китайски, после затвори.

— Ще отворя вратата. Третата вдясно. Качете се с асансьора на шестия етаж. Той ще ви чака там.

Английският му беше съвършен, но в тона му нямаше и следа от сърдечност.

— Благодаря. Много сте любезен — студено отвърна Таниша.

Двамата с Уилър се приближиха до посочената врата. Сержантът натисна копчето на електронната ключалка и те влязоха в друг сив коридор с жълт линолеум и флуоресцентно осветление. Стигнаха до асансьора и се качиха на шестия етаж.

— Приятен тип — подхвърли Уилър.

— По-точно задник — поправи го тя.

Вратите се отвориха и двамата застанаха пред човек, който приличаше на медицинска топка в кариран панталон. Беше нисък, весел, дебел и плешив и имаше мустаци, които почти закриваха кръглото му лице. Носеше риза на райета, шарена вратовръзка и черни тиранти. Усмихна им се и оголи пожълтелите си от тютюна зъби.

— Аз съм Джулиан Уинслоу. Добре дошли в сградата на Народната милиция — каза и протегна ръка. Ръкостискането му беше твърдо, топло и напрегнато. После се ухили на Таниша. — А вие трябва да сте колегата от полицията в Лос Анджелис.

— Точно така — усмихна се тя. Беше трудно да не го харесаш веднага. Джулиан беше весел и дружелюбен.

— Добре. Е, тогава да вървим. Тази сутрин Джони беше в съда. Свидетелства срещу някакъв проклет пласьор на хероин. Сега, когато сме част от Китай, се навъдиха много повече… Само да си взема сакото.

Последваха го по друг тесен коридор и стигнаха до малък кабинет с две бюра и четири стола. Джулиан грабна вълненото си сако, което беше преметнато на единия стол.

— Тук малко прилича на затвор. Наскоро дойдоха попълнения от Пекин, затова стана тесничко. Ще се срещнем с Джони Куонг в Музея на полицията на Кумби Роуд. Там няма прозорци и тесните стаички са пълни с ужасни криминални реликви. В музея е изложена една от най-странните снимки, които сте виждали. Любимата ми е преди и след масовата екзекуция през 1880 година… Всички онези пирати на колене в двора на съда. А до нея има снимка на проклетите страхливци, които още са на колене, но главите им са на земята пред тях. Снимката е била публикувана още тогава във вестник „Корона“ за назидание на престъпниците. Кралицата не се е шегувала, а? — ухили се той.

Тримата излязоха от малкия кабинет и тръгнаха към служебния асансьор в задната част на сградата. Всички кабинети, покрай които минаха, бяха малки като този на Джулиан и претъпкани с ченгета, повечето китайци.

— Трябва да разберем колкото е възможно повече за Уо Лап Лин — каза Уилър, докато чакаха асансьора.

— Не тук, приятел. В тази купчина от тухли има повече шпиони, отколкото в турското посолство. Нека да изчакаме, докато се срещнем с Джони. При това няма да повтаряме историята два пъти.

Асансьорът дойде. Беше стар и очукан „Отис“ за осем човека, произведен в Америка. Тресеше се и дрънчеше, но ги стовари на първия етаж. Тримата се качиха в необозначената кола на Джулиан, английски „Форд“ с две врати. Той извади пистолета и кобура си от жабката и ги сложи на колана си.

— Новото въоръжение на Народната милиция… Руски боклук. По-рано имах страхотна деветмилиметрова берета. Новият китайски старши офицер раздаде на всички тези железа за еднократна употреба. Проклети 7.65-милиметрови автоматични пистолети. Трещят като китайска шевна машина. Изхвърлят гилзата назад, обратно към теб. Могат да ти извадят окото, ако не внимаваш.

Джулиан включи на скорост и фордът потегли.

Изминаха мълчаливо краткото разстояние до музея в Уан Чи и спряха пред малка жилищна сграда, оградена от парк. На паркинга имаше още една кола. Джулиан слезе, кимна към нея и рече:

— На Джони е. Трябва да знаете нещо за Джони Куонг — добави, като заключи вратите и погледна към спътниците си. — Преди няколко години той работеше в Независимата комисия за борба с корупцията. Опитваха се да прочистят полицейското управление от служители, членове на триадата. Джони си бе създал добри връзки и беше по дирите на най-могъщия Шан Чу, върховния водач на триадата „14К“. Онзи престъпник научи, че Джони го разследва и запали жилищния му блок. Цялата сграда изгоря. Горкият Джони пострада лошо. Когато го закараха изпаднал в безсъзнание в спешното отделение, той беше обгорял като въглен и никой не го позна, затова полицейската застраховка не му плати нищо. Никой не желаеше да даде пари за присаждане на кожа на някакъв непознат китаец. Преместиха го в благотворителното болнично отделение. Той беше в кома почти две седмици. След като сравнихме зъбите, най-после успях да го измъкна оттам. Платих за самостоятелна стая в частна клиника, но дотогава бе станало твърде късно за присаждане на кожа, затова горкият изглежда така, сякаш са го влачили през жив плет.

— Няма да зяпаме, ако имаш предвид това — каза Таниша.

Те тръгнаха по пътеката към музея.

— Под белезите бие сърцето на страхотно ченге — продължи Джулиан. — Той е героят на отдела. Награден е с Кръста на крал Джордж и с Ордена на Британската империя за изключителна смелост. Назначиха го в специалната група за разследвания на тежки престъпления. Само най-добрите отиват там. Но Джони още се занимава с уличните банди в Чан Чоу. Това е всичко.

Тримата минаха покрай парка, изкачиха стръмните стъпала и влязоха в сградата без прозорци.

 

 

Музеят на полицията наистина беше безлюден, а стените — отрупани със стари снимки. На дървения под имаше стъклени витрини с експонати. Намериха Джони Куонг в стаята с наркотиците. Беше се навел над една от витрините и разглеждаше старинна лула за опиум с красива дърворезба, безценно произведение на изкуството. Чертите на лицето му бяха напълно заличени от изгарянето. Носът липсваше, а устните бяха набръчкани, жълти и тънки като черти. Остатъците от ушите му стърчаха от двете страни на плешивата му глава. Той им се усмихна и вдигна осакатената си ръка, на която бяха останали само два пръста. Другите бяха принесени в жертва на огъня. Джулиан ги запозна и Уилър и Таниша се ръкуваха с него.

— Аз съм Джони — каза той със същия културен английски акцент, който беше характерен за образованите хора в колонията. — Това място винаги ме е изумявало. Тази лула е отнела живота на безброй хора, а е толкова красива. Погледнете надписа: „Чистият въздух освежава ума, а вечерният вятър доставя наслада на обонянието“. Много ми харесва. Съблазнителните неща в живота винаги са красиви — змиите, белите тигри и дори някои жени. Мъката на полицая.

— Благодаря, че ни помагате — рече Уилър.

Джони се приближи до прага и погледна дали някой не се опитва да влезе в музея.

— Джулиан ми каза, че се интересувате от Уо Лап Лин — усмихна се той.

— Да — отвърна Таниша. — Мислим, че може би е замесен в убийството на брата на господин Касиди и на секретарката му Анджи Уонг.

Джони стоеше пред тях с неразгадаемо изражение. Накрая кимна и рече:

— Уили Уо Лап Лин е коварен. Не е лесна плячка. Какво ще кажеш, Джулиан?

Детективът кимна.

— С Джони се опитахме да го настъпим по опашката, но получихме жесток ритник. Загубихме две ченгета.

— Сигурно имате дебело досие за него — предположи Уилър.

— Уили е роден в Цзюлун, в Града на стените — каза Джони. — Като малък е бил просяк и е изпълнявал поръчки на най-голямата криминална организация в света. В Града на стените няма закони. Това се дължи на неясното и зле оформено споразумение между Британия и Китай, според което собствеността на града е спорна.

— Знаем това — рече Уилър, — но мислим, че е вероятно Уили Уо Лап Лин да е сключил тайно споразумение с комунистите в Пекин. Сделка да се кандидатира за губернатор на колонията на изборите в средата на 1998 година. Смятаме, че сделката може да е свързана с незаконни подкупи на политици в Съединените щати и с убийствата на брат ми и на секретарката му.

— Хонконг е център на дезинформацията. Слуховете са като бездомни сираци, които търсят подслон. Приспособяват се към всякакви обещаващи нещо обстоятелства. Както Джулиан каза, няколко пъти се опитахме да предприемем действия срещу него. Дори задържахме негови доверени помощници и се опитахме да изтръгнем информация от тях, но те бяха толкова уплашени, че никой не пророни дума. Все закъснявахме с ден-два за операциите на Уили. Например отиваме в затвора и виждаме нашия информатор обесен в килията му. Трудна работа. Онези мръсници предпочитат да умрат, отколкото да предадат Уо Лап Лин.

— Ами ако съществува документ, описващ условията на сделката с Пекин? — попита Уилър. — Няма ли това да бъде неопровержимо доказателство, ако го намерим и оповестим? Няма ли да попречи на избирането му за губернатор на Хонконг?

— По всяка вероятност — отговори Джулиан. — Ако е сключил сделка с комунистите в Пекин, Уили сигурно би документирал това. Той не вярва на никого.

— Къде мислиш, че може да го е скрил? Казаха ни, че не вярвал на трезорите в банките — рече Таниша.

— Най-вероятно в централата на триадата — отговори той и погледна Джони Куонг за потвърждение.

— Къде се намира тази централа? — настоя Уилър.

— Това е стар будистки храм — обясни Джулиан, — който вече не се използва за религиозни цели. Но ще бъде невъзможно да влезем там, без да ни забележат.

— Храмът на триадата „Чин Ло“ се намира в огромен парк — добави Джони. — Казаха ми, че по това време на годината, когато вишните цъфтят, бил много красив.

— И вие дори не сте го виждали? — учуди се детективката. — Не можете ли да вземете заповед за обиск и да го претърсите?

— Хонконг не е като градовете на Запад. Тук човек с голямо политическо влияние може да предотврати това.

— В храма ли живее Уили? — попита Уилър.

— Не — отговори Джулиан. — Той има апартамент в Хонконг, но никога не би държал там нещо ценно. Би потърсил сигурността на сейфа в триадата.

— Трябва да има начин да влезем там — рече Таниша. — Няма нищо невъзможно.

— Може и да не е невъзможно, но е малко вероятно — отбеляза Джулиан. — Повярвайте, много сме мислили по въпроса, но решихме, че само ще си навлечем белята, ако опитаме.

— Защо? — попита Уилър.

— Храмът е в парка, заобиколен от всички страни от Града на стените в Цзюлун — обясни Джони. — Всъщност този град е крепост от корупция и злини, която пази централата на „Чин Ло“. За Града на стените няма географски карти. Това е мрачно и опасно място. Уличките, които го пресичат, са окървавени и коварни. Крадци и убийци ще ви очистят заради обувките или още по-лошо, че сте западняци или ченгета. Градът е като лабиринт. Само местните жители могат да се оправят в онази смрадлива, тъмна дупка и да намерят храма.

— А по въздуха? — попита Таниша.

— Чуят ли хеликоптер, ще избягат и ще се скрият заедно с всичко ценно. Уили има авангарди от бойните секции на триадата, които с мощни оръжия стоят на стража по покривите. Те обичат смъртта и не се страхуват от никого. Повярвайте, единственият път за храма е през Града на стените, а без карта няма да стигнете доникъде. Дори да имате карта, рискът е огромен.

Четиримата се умълчаха.

— А картата на Куинси Лий? — попита Джулиан.

— Така и не можахме да докажем, че съществува. Куинси вероятно е излъгал, за да спаси кожата си.

— Кой е Куинси? — попита Уилър.

— Лий Шу Лин, известен като Куинси, е израснал в онова гето — отговори Джулиан. — Бил е пласьор на дрога и момче за всичко за триадата. Арестувахме го за притежаване на наркотици, когато беше едва петнайсетгодишен. Той се паникьоса и изплю камъчето. Убедихме го да нарисува карта на Града на стените в замяна на закрила и по-малка присъда, но се самоуби в затвора, преди да я довърши.

— Изглежда тук много хора се самоубиват в затвора — отбеляза Таниша. — Не им ли взимате коланите и връзките на обувките?

— Намират начини. Затворът не е място, където можеш да проявиш смелост. Предпочитат да умрат, отколкото да се изправят пред правосъдието на триадата — каза Джони. — Ако картата на Куинси не е вярна, дори да отидем там с цяла армия ченгета, ще ни избият един по един, докато се мотаем като слепци.

— А Джаки Пулинджър? — попита Джулиан. — Може би трябва да й покажем картата и тя да я провери и довърши.

Джони се усмихна и сви рамене.

— Много неща се промениха, откакто бяхме партньори. Преди година отидох да я видя в болницата. Тя е на деветдесет и пет години и е напълно изкукала. Не мога да се доверя на онази карта и никой не казва нищо. Носи се слух, че Хенри Лиу е новият Шан Чу на „Чин Ло“. Уили се е оттеглил, вероятно за да се дистанцира от триадата преди изборите. Лиу Куция е още по-жесток от Уили. Ще убие всеки, който дори си помисли да говори.

— Бих искала да видя картата на Куинси — рече Таниша, — ако още е у вас. И да се опитам да поговоря с Джаки Пулинджър. Ако вземем картата, не можем ли да организираме полицейска акция и да претърсим храма?

— Ако някой може да уреди този въпрос, това е Джони — гордо заяви Джулиан. — Той има достатъчно влияние.

— Ще бъда много благодарна за сътрудничеството — добави тя.

— Мога да направя фотокопие на картата — каза Джони — и можете да разговаряте с госпожица Пулинджър. Тя е единственият бял човек, който е живял в Града на стените. Казват, че Джаки Пулинджър е дала на Уо Лап Лин името Уили и го е научила на английски. Когато той стана водач на триадата и започна да продава наркотици на децата, тя се закле да го спипа. Но сега е в болница и не е с всичкия си. И вие ще се побъркате, ако слушате всичко, което казва тази луда жена.

— Бихме искали да опитаме — каза Уилър.

Джони и Джулиан се спогледаха.

— По-добре се откажете от тази работа и се върнете в Америка — тъжно каза Джони. — Но щом искате да опитате, предполагам, че можем да го направим. Ще преснимам картата и довечера ще се срещнем в „Черния лебед“. А сега трябва да се връщам в съда. Ще се видим в осем.

Той излезе от музея.

— Ако имате малко свободно време, искам да ви покажа нещо — рече Джулиан и ги заведе в залата с триадите. Разгледа снимките на стената и намери онази, която търсеше. Сетне посочи фотография на опожарен апартамент. До нея имаше друга, на човек, обгорял до неузнаваемост, легнал на болнична носилка.

— Това е Джони Куонг веднага след пожара. Снимката беше публикувана в хонконгски вестник два дни след инцидента и аз го познах по пръстена на дясната ръка. Цяла седмица го търсих. Бяха го прибрали в адвентистката болница в Хонконг като човек с неустановена самоличност.

Уилър се вгледа по-отблизо в снимката. Стори му се, че забеляза нещо.

— Какво е това? — попита той. — На челото му сякаш е написано „1414“.

Също като на челото на Анджи Уонг.

— Западняците често мислят така. Прилича на две по четиринайсет, но не е.

— Какво е тогава? — попита Таниша, като се наведе да разгледа по-подробно снимката, направена преди три години на обгорялото лице на Джони Куонг.

— Написано е на стар китайски диалект, обявен за остарял от комунистите. Но много селяни от Града на стените още пишат и говорят на него.

— Какво означава? — попита Уилър.

— Обещание и едновременно проклятие. Означава „Нечия смърт, сигурна смърт“.