Стивън Канел
Да яхнеш Змията (15)

13.
Змийската глава

Фу Хай стоя в малката бетонна леярна, докато настъпи нощта, после излезе и предпазливо тръгна по улиците на Гуанджоу. Февруарската нощ беше много студена, а дрехите му бяха тънки. Реши да не спи, а цяла нощ да се движи. Беше чувал, че полицията в Кантон претърсва парковете и входовете на сградите за селяни от провинциите. Нямаше да позволи да го хванат и да го изпратят в друга адска дупка като Хотан.

В града кипеше трескава дейност. Макар да беше късно вечерта, по улиците ревяха европейски и японски коли и се чуваха клаксони. Милиционерите в яркозелени униформи патрулираха навсякъде. Фу Хай се удиви на новия архитектурен стил. Видя богатството и властта и осъзна икономическия растеж. Знаеше, че с външния си вид прави впечатление. Един-единствен поглед върху дрипавите му дрехи и разрошените му коси щеше да бъде достатъчен за ченгетата да преценят, че мястото му не е тук.

Един милиционер го забеляза и извика нещо. Фу Хай хукна да бяга и ченгето го подгони, надувайки позлатената си свирка. Фу Хай побягна към огромната Бисерна река. На половината път видя количка, пълна с човешки изпражнения. Нощният чистач бе отишъл до тоалетната, за да я почисти, и Фу Хай мигновено осъзна, че тъй като е облечен в провинциални дрехи, лесно можеше да мине за работника с количката. Хвана дръжките и я забута нагоре по хълма към преследващия го милиционер, който профуча покрай него, без дори да го погледне.

Фу Хай заряза количката, мина по моста и отиде на остров Шам-Ян. Смеси се с тълпата и се отправи към огромния пазар „Чин Пин“. Макар че беше почти полунощ, тържището гъмжеше от хора. Фу Хай гледаше в захлас всичко, което му се изпречеше пред очите. На куките висяха обезглавените трупове на одрани кучета, от които още капеше кръв. Котки мяукаха от тесни клетки. Амбулантните търговци бяха боядисали павилионите си в един и същи тъмнозелен цвят и Фу Хай се зачуди на разнообразните стоки, които се продаваха там — всичко от язовци до маймуни и редки видове питони. Имаше мравояди с твърди люспи като черупки на броненосци. Смяташе се, че люспите им лекуват ревматизъм. Клетките с безобидните зверчета бяха широки едва няколко сантиметра. Фу Хай видя аквариуми, пълни с разноцветни рибки. Очите им се намираха в краищата на дълги, въртящи се стълбчета, излизащи от главите. Той продължи да се удивлява, без да е сигурен какво търси. Бяха му казали, че на пазара може да намери „Змийска глава“, но не знаеше към кого да се обърне. На кои от тези хора можеше да се довери и да каже, че е предател на революцията и иска да избяга от Китай?

Фу Хай видя каменни стъпала, водещи надолу към ужасно замърсената Бисерна река. Слезе до половината, седна на студения камък и се вторачи в амбулантните търговци, които миеха краставици и корени от джинджифил във вонящата вода.

Нещастният младеж не знаеше какво да прави. Погледна към отсрещния бряг на реката, където имаше огромна сграда, осветена като за китайски фестивал. Когато единият търговец на зеленчуци взе кошницата си и я понесе по стъпалата, Фу Хай се обърна към него на мандарински.

— Каква е онази красива осветена сграда на другия бряг?

— Кой си ти, че не знаеш каква е онази сграда? — попита човекът. После се вторачи в дрехите му, в платнените обувки, в тънкия ленен панталон и в уплашените му очи.

— Аз… аз съм…

— Селянин от провинцията. Искаш да отнемеш работата на гражданите от Гуанджоу.

— Не, аз… искам да отида на изток, в Америка — отвърна и стана, в случай че се наложи да избяга, ако мъжът повика милицията.

— Разбирам — рече търговецът и изражението му омекна. — И аз много пъти съм мечтал да се махна от това място… но сега вече съм женен и имам дете. Съдбата ми е решена.

Фу Хай не знаеше какво да каже. Страхуваше се да попита как да намери „Змийска глава“.

— Сградата, за която питаш, е хотел „Бисерна река“ — продължи мъжът. — Най-луксозният и най-красивият в Китай.

Фу Хай кимна.

— На твое място не бих стоял тук, облечен с тези дрехи. Ще те арестуват.

— Къде да отида?

— Върви в католическата катедрала. Потърси Джон Уайт. Той ще ти помогне. — Търговецът взе кошницата със зеленчуците и започна да изкачва стъпалата. Преди да стигне догоре, той се обърна и погледна Фу Хай. — Ако търсиш „Змийска глава“, бъди внимателен. Тигрите и елените не се спогаждат.

После, без да дочака отговор, мъжът продължи пътя си и скоро се скри от погледа на Фу Хай.

 

 

Фу Хай лесно намери католическата катедрала. Застана на стъпалата и се загледа в сградата. Повечето прозорци на първия етаж бяха обковани с дъски, а няколко от религиозните статуи в нишите на стените бяха разрушени.

Влезе в огромното студено помещение. Седна на последната пейка и погледна разпятието на олтара в далечния край. Катедралата беше великолепна, с висок сводест таван. Мракът я правеше страшна. Единствената светлина идваше от мъждукащите свещи. Фу Хай беше изтощен. Главата го болеше от безсъние. Краката му бяха подути от усилията и от тичането. Счупените му зъби пулсираха. Ужасно му се спеше, но беше твърдо решен да остане буден.

Събуди се, когато една ръка леко го разтърси. Скочи и видя възрастен китаец, който не носеше расо.

— Кой си ти? — попита мъжът. Гласът му беше тих и любезен.

— Аз съм… Аз… — Фу Хай се боеше да каже името си, дори да говори. Сетне неусетно добави: — Дойдох да се срещна с Джон Уайт.

 

 

Отец Джон Уайт упорито използваше християнското си име въпреки преследванията. Той беше няколко години по-възрастен от Фу Хай. Двамата седяха на твърдите дървени столове без тапицерия. Отец Джон беше облечен в черно расо с бяла якичка. Беше много слаб и носът му явно бе чупен многократно.

— Идваш отдалеч — каза той.

Старецът, който го бе намерил заспал на пейката, се върна, носейки поднос с димящ ориз и пиле.

— Чувствам се странно тук — рече Фу Хай, без да знае как да започне. — Не съм вярващ.

— Това не означава, че не си добър човек — отвърна отец Джон, сетне протегна ръка и бутна подноса към Фу Хай, който умираше от глад, но не погледна храната.

В същия миг младият мъж забеляза, че ръката на свещеника е обезобразена и съсухрените пръсти са свити като нокти на хищна птица. Костите бяха счупени като на баща му.

— Бил си класов враг по време на културната революция, нали? — попита Фу Хай и започна да се храни.

Отец Джон вдигна двете си ръце и му ги показа.

— Културната революция не беше лек период. Червените войници нападнаха това красиво място и изпочупиха цветните стъкла и статуите отвън. Тогава бях осемнайсетгодишен и току-що бях станал свещеник. Бях още наивен и се опитах да ги спра. Те сложиха ръцете ми на каменните стъпала на катедралата и удряха, докато не остана здрава кост. Сега не мога да давам причастие. Дори не мога да държа разпятието на Христос.

— Същото се случи и с баща ми. Обвиниха го, че е нарушил „Четирите големи“ — каза Фу Хай. Веднага почувства близък свещеника, щом разбра, че имат почти една и съща ужасна съдба. Разказа му за баща си. Когато свърши, отец Джон кимна.

— Хората вършат странни и грозни неща в името на политиката и културата — каза. — Но това не може да бъде избегнато. Разбрах, че по-лесно можеш да промениш реките и планините, отколкото хората.

Фу Хай знаеше, че това е истина, и реши да сподели желанията си с този мил отец.

— Трябва да намеря „Змийска глава“ — каза, — но нямам пари. А съм сигурен, че ще ми трябват.

— Необходимо е да дадеш предплата, но това може да бъде уредено. Имам известно влияние сред онези хора.

— Тогава познаваш „Змийска глава“? — попита Фу Хай. Сърцето му заби по-силно.

— Познавам човек, който се занимава с тези неща. Наричат го Тоу Клепоухия. Работи за Хенри Лиу, могъщият Бяло ветрило на триадата „Чин Ло“ в Хонконг.

— Трябва да отида в Америка. И да намеря начин да заведа там любимата си сестра и семейството й.

Фу Хай се опита да си спомни Сяо Жи като дете и да прогони спомена за преждевременно състарената жена с пожълтели зъби и мършаво тяло, която го бе погледнала в очите и се бе разплакала.

— Ще поговоря с едни хора. А през това време ти трябва да поспиш. Изглежда, много дни и нощи не си почивал.

Най-сетне Фу Хай се почувства в безопасност. Нахрани се, легна на твърдата пейка, на която седеше, и мигновено заспа. Имаше чувството, че лакираното дъбово дърво е меко като дюшек от облаци.

 

 

Когато се стъмни, отец Джон го събуди и го изведе навън. Там чакаше грозно момиче с големи зъби и сплескан нос. Говореше на фукиенизийски, диалект, който Фу Хай не разбираше. Отец Джон поговори с нея, после се обърна към младия мъж:

— Тя ще те заведе при „Змийската глава“. На добър час.

Свещеникът се помоли на Бога за Фу Хай. Мълвеше на странен език. Той не го разбра, но предположи, че е латински.

Без да го поглежда грозното момиче го поведе по широките стъпала на катедралата. Отидоха пак на остров Шам-Ян, минаха по множество тесни улички и накрая водачката му спря, обърна се, сложи ръце на раменете му и го бутна да седне на каменна пейка. Не му каза нищо, но той разбра, че трябва да чака. Момичето го остави там.

След час се върна и отново поведе Фу Хай по тесните улички. Влязоха в препълнен ресторант на пазара „Чин Пин“. Момичето посочи мъж, който седеше сам на маса в тъмен ъгъл. Той имаше огромни месести уши, вдлъбната брадичка и големи зъби. От грамадната брадавица на брадичката му стърчаха три черни косъма и мъжът ги приглади. Фу Хай се приближи до него. Предположи, че мъжът е бащата на грозното момиче. Застана до масата на „Змийската глава“ и почтително зачака.

— Искаш да яхнеш Змията, така ли? — допита на мандарински Тоу Клепоухия, без да се представя.

— Твърдо съм решил да замина за Америка.

— Много е скъпо.

— Така ми казаха.

— Повече от трийсет и пет хиляди американски долара. Имаш ли достатъчно пари? — попита Тоу, като се усмихна и оголи големите си зъби.

— Не, но ще направя всичко, за да платя пътуването.

— А би ли убил човек? Би ли отмъстил на враговете ми? Би ли извършил жестоки престъпления? — попита Клепоухия, взирайки се изпитателно във Фу Хай.

— Никога не съм убивал, нито съм правил такива неща.

— Но ти каза „всичко“. Човек, който е готов на всичко, може да бъде много ценен, освен ако това не е само хвалба.

— Бих направил всичко, за да отида в Америка — повтори младият мъж и отново се замисли за сестра си и окаяния й живот.

— При други обстоятелства щях да ти поискам заложник, за да съм сигурен, че ще върнеш заема. Някой от семейството ти, който ще стане мой роб и ще работи за мен, ако избягаш. Но отец Джон Уайт е мой земляк. Той каза много добри думи за твоята честност и почтеност и има влияние над мен, затова ще разчитам на думата ти. Трябва да работиш седем дни в седмицата, докато изплатиш дълга си. Но ако се отметнеш от задълженията си към мен, ще се разделиш с живота си. Съгласен ли си?

— Сделката е справедлива.

— Аз съм много търпелив и разбран човек — заяви грозният гангстер от триадата. — Правя тази услуга не толкова за пари, колкото заради обичта си към моя земляк.

— Това е много благородно.

— Тогава ето каква е сделката. Аз ще те закарам в Америка, а ти ще вършиш каквото поискам.

„Змийската глава“ направи знак на сервитьора, който се приближи до масата. В ръката си държеше гърчеща се черна змия.

Гангстерът кимна. Сервитьорът отряза главата на змията и я хвърли в емайлиран леген. От гърчещото се тяло рукна кръв. После сервитьорът одра кожата на влечугото и оголи розовото месо. Зарови пръсти във вътрешностите, извади малък черен орган с формата на таблетка и го сложи в чаша с оризово вино до лакътя на Тоу Клепоухия. Гангстерът изпи на един дъх виното и жлъчката на змията, без да откъсва очи от Фу Хай.

— Трябва много да внимаваш да не глътна и теб — грозно се ухили той.