Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

6

Летище „О’Хеър“, Чикаго

12:45 ч

Чък Ливай стисна още по-силно ръката на жена си и се опита да се съсредоточи върху предстоящото изпитание, но телефонното обаждане не излизаше от ума му. Още чуваше гласа на лекаря от спешното отделение в Цюрих да му съобщава, че дъщеря му е пострадала при ужасна автомобилна катастрофа и се намира на косъм от смъртта.

— Кой се обажда? — беше успял да каже.

— Доктор Алфред Кноф. Трябва да дойдете бързо в Цюрих. Правим всичко възможно за Джана. Но въпреки това се страхувам, че не й остава много време.

Колата, взета под наем от Джана, била прегазена от тежкотоварен камион и резултатите били ужасяващи.

Ана, съпругата му, беше скочила до него в леглото.

Чък разтърси глава, за да потисне спомена. До терминала оставаше километър и половина и шофьорът на таксито питаше с коя авиолиния ще летят с толкова тежък чуждестранен акцент, че Чък трябваше да се съсредоточи, за да разбере въпроса.

— А, „Меридиън Еърлайнс“ — отвърна накрая той.

— „Мадидиъм“?

— Мер-ид-иън. „Меридиън“! Разбрахте ли?

— Да, да. „Мадидиъм“.

Чък кимна. Смазващата болка от страшната новина, съчетана с усилието да се настрои да прелети през половината свят след по-малко от четири часа сън, го караше да чувства същото, с което приятели астматици бяха сравнили някой тежък пристъп: сякаш на гърдите му беше стъпил слон.

Той хвърли поглед към Ана. Мачкаше ръката му толкова силно, че му спираше кръвта, но седеше със здраво стиснати очи. Чувстваше как се тресе от страх за съдбата на единственото им дете. Един и същ слон беше притиснал и двамата.

„Мисли!“ — заповяда си Чък. След два безкрайни часа, прекарани в телефонни разговори с необучени, безразлични служители в бюрата за резервации на различни авиокомпании, и допълнителни 50 минути в изчакване, се чувстваше още по-изцеден. Никакви отстъпки, претъпкани самолети, лоши разписания, липса на свободни места и никакво разбиране от другата страна. Всичко това беше превърнало преживяването в специално мъчение, особено при положение, че блокираше единствената им телефонна линия. Трябваше да плати допълнителната такса за услугата „изчакване на разговори“, упрекна се Чък. Беше се обаждал в Цюрих три пъти между разговорите с авиокомпаниите, за да се увери, че не е пропуснал обаждане от д-р Кноф.

Но нищо не се бе променило. Джана едва се държеше за живота и прогнозата беше лоша. Трябваше да сложи в ред мислите си.

„Добре, имаме две чанти. Ще трябва да чакаме на опашката, да си вземем билета, да натоварим багажа и да отидем на изхода. Трябва да се уверим, че багажът ще продължи до Цюрих, но дали бяхме с «Меридиън» или «Суис еър» след Лондон?“

Имаше толкова фалшиви тревоги и възможни връзки с претъпкани полети, че не можеше да си спомни какво бяха измислили в крайна сметка.

„Паспорти? Да. И двата са тук. Слава богу, че поднових моя миналата година. Пари? Не. Трябва да намерим банкомат. Дали да го направим преди проверката или след нея? Ако нямам късмет и банкоматът е отвън, ще трябва да изчакаме опашката за втори път и ще се забавим. Ще го оставим за Лондон.“

Най-важното беше да подреди нещата по важност. Вече закъсняваха за полета до Лондон в 13:30 ч.

Беше толкова потискащо, помисли си Чък, че авиолиниите, особено „Меридиън“, те караха да прескачаш безброй препятствия, преди да си купиш предлаганата от тях услуга — дори след помощта от правителството, когато бяха на косъм от фалита след атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон. Чък се занимаваше с продажби цял живот, при това беше добър търговец, но ако се беше отнасял по сходен начин с клиентите си, щеше да умре от глад, преди да навърши двайсет и пет.

И цените! Почти пет хиляди долара за два двупосочни билета, купени в последния момент. Нямаше начин да си го позволят, но нямаше и време да търсят по-добро предложение. Трябваше да измисли как да върнат парите на „Американ Експрес“ по-късно. Авиокомпанията се беше държала като бандит… престъпник. Искате да видите дъщеря си, преди да умре? Просто ни предайте банковата си сметка, докато държим чувствата ви за заложници.

— Дъщеря ми е на косъм от смъртта. Няма ли някаква отстъпка за подобни случаи? — беше попитал той шокирано. — Чувал съм, че има специални цени за извънредни случаи.

— О, да — беше отвърнала жената от бюрото. — Имате предвид старите отстъпки за опечалени. Но те бяха само за погребения, при това отдавна ги премахнахме за международните полети. В крайна сметка, сър, ние сме в бизнеса, за да печелим пари.

Терминалът на „О’Хеър“ се издигаше пред тях. Чък се обърна към Ана и нежно стисна ръката й.

— Вече сме на летището, скъпа.

В отговор тя го стисна по-силно, все още със затворени очи, но той видя сълзите изпод клепачите й.

 

 

В пилотската кабина на Полет 6 на „Меридиън“ до Лондон командирът свали слушалките си, откъсна лист хартия от бележника си и го подаде на втория пилот.

— Какво е това? — попита пилотът, като погледна нагоре към чакалнята, която се виждаше през стъклената стена на изход В-33.

— Обичайното. От оперативния отдел. Трябва да излетим в един и трийсет, но казват, че ще ни задържат на изхода поне час. Освен това се задава буреносен фронт.

— Трябва ти анализ на дежурното време, нали?

— Точно така. От кой момент нататък няма смисъл? Колко можем да закъснеем на пистата и все пак да стигнем до Лондон, без да нарушаваме изискванията за дежурно време?

— Искаш да ги поизмъчиш? До последната минута?

Командирът сви рамене.

— Ако ние не настояваме на правилата, „Меридиън“ никога няма да го направи.

— Без майтап, Шерлок — изсумтя вторият пилот. — Биха ни закачили с белезници за щурвала, ако Агенцията им даде това право.

— Имаш ли нещо против да съобщиш на пътниците? — попита командирът.

Пилотът го погледна невярващо.

— Разбира се, че имам. Мразя да правя съобщения по радиоуредбата.

— Е, аз също. Но те ще се ядосат, ако никой не го направи, а тъй като командирът на полета отказва, си помислих…

— Капитане — прекъсна го вторият пилот, — мисля, че ме бъркате с някого, на когото му пука.

— Добре де — въздъхна командирът, — ще им кажа по време на полета. Не искам да ги ядосвам.

— Късно е. Те са се родили ядосани, а после ние им даваме страхотни служители в бюрата, които допълнително да ошлайфат настроението им. Почакай, докато опитат храната.

Командирът въпросително погледна помощника си.

— Малко сме кисели днес, а, Джеф?

— Колко мило, че забеляза! Вчера бях просто разочарован. Днес съм стопроцентово вкиснат.