Джон Нанс
Полет 6 (11)

10

Оперативен център на „Меридиън Еърлайнс“

Международно летище в Денвър, Колорадо

16:40 ч

В оперативния контролен център на „Меридиън“ близо до Денвър измъчена група от диспечери и мениджъри се вторачи в екраните на компютрите. Всички бяха разтревожени от провалящото се разписание.

— Какво е положението на „О’Хеър“? — попита един от мъжете.

— На пистите за рулиране са задържани 26 полета. Два са се върнали за гориво и сега са в края на опашките, но летището току-що е отворило отново и излитанията трябва да започнат всеки момент.

— Значи всички ще успеят да потеглят?

— Хм… не съм сигурна за Полет шест до „Хийтроу“, Боб — обади се жена на име Джанис и вдигна няколко разпечатки. — Дежурното време на екипажа изтича и командирът иска да върне самолета.

— Колко време им остава?

— Четиринайсет минути.

— Обади се на командира, Джанис. Кажи му, че трябва да направи компромис. Нека да удължи времето с няколко минути.

Джанис погледна колегата си с изражението на човек, който току-що е открил, че събеседникът му е ненормален, и не каза нищо, докато той не реагира:

— Какво?

— Ти дойде от „Аляска Еърлайнс“, нали? — попита тя.

— Да. Защо?

— Чувала съм, че в „Аляска“ пилотите искрено харесват компанията си.

— Да. Повечето.

— Това е „Меридиън“. Всички мразят всички и особено голямата лоша компания.

 

 

В пилотската кабина на Полет 6 както командирът, така и вторият пилот бяха потвърдили, че разпознават лицето на стюардесата на малкия видеоекран, докато тя стоеше пред вратата, сложила ръка в цифровата идентификационна ниша.

— Добре, сама е — промърмори командирът, като натисна бутона за отключване, за да завърши процедурата.

Джени Бретсън влезе и затвори вратата след себе си, преди да застане с ръце на кръста зад централната конзола.

— Здрасти — каза командирът. — Ти беше Джейн, нали?

Тя не обърна внимание на въпроса. Името „Джени“ ясно се виждаше на табелката й, а според нея пилотите поне можеха да четат. Мразеше пилоти, които се качват на борда, без да се представят.

— Пътниците се бунтуват — каза простичко тя.

— Това качествен анализ ли е, или предупреждение за неизбежното развитие на нещата? — ухили се вторият пилот.

Лицето й се изкриви.

— Какво?

— Няма значение — каза той.

Тя объркано поклати глава.

— Опитвам се да ви кажа, че самолетът е пълен с ядосани хора.

— Защо така? — попита командирът.

— Ами да видим — процеди тя с целия сарказъм, който успя да събере. — Като начало ми наредихте да не сервираме храна, така че хората са гладни. Имаме пътник в първа класа, който твърди, че е болен и иска да слезе, и аз трябваше да му съобщя, че вие сте отказали. Жена му е бясна, а в първа класа има една сенаторка, която слуша оплакванията й.

— Чакай — прекъсна я командирът. — Сенаторка?

Джени не обърна внимание на въпроса.

— Липсват трийсет порции за икономическа класа, а в бизнес класа също липсват порции и възглавници. Когато този самолет кацна от предишната отсечка, екипажът е записал две от задните тоалетни като повредени, мръсни и заключени. Е, все още са повредени, мръсни и заключени.

Тя погледна втория пилот и посочи над главата му.

— Това нещо пуснато ли е на максимална мощност?

— Кое нещо, скъпа?

— Не ми се правете на много умен. Климатикът.

— Пуснал съм единия вентилатор. Още ли искаш? — Пилотът вдигна ръка в очакване на отговора й.

— Шегувате ли се? Отзад сигурно е 32 градуса. Да, искам още. Ако не охлаждате въздуха в този самолет толкова, колкото е възможно, създавате проблеми. Тези хора са на косъм от истерията и ако бяхте минали през претъпкания терминал, и вие щяхте да се чувствате по същия начин.

— Ей, успокой се, Джейн — обади се командирът.

— Джени, за бога. Пише го на проклетата ми табелка.

— А, извинявай.

Командирът се обърна към втория пилот.

— Включи всички вентилатори на пълна мощност.

Джени прибра един кичур коса от челото си.

— Добре. Освен това ще ми трябва мъжествен герой, който да влезе в салона и да посплаши някои от пътниците. Един тип се разкарва насам-натам с клетъчен телефон и не иска да го изключи.

— Шегуваш ли се? — попита командирът.

— Не, не се шегувам — отвърна тя с отвращение. — Знаете ли, изобщо не помага, когато отказвате да разговаряте с тях. Стигат до състояние, в което не вярват и на една наша дума, и стават все по-нервни.

Ревът на реактивен самолет провъзгласи първото излитане след преминаването на бурята.

— Колко си висока, Джени? — попита командирът.

— Моля? — попита тя объркано.

— Ами нямаме много хубавки миньончета сред стюардесите.

Джени замръзна за няколко секунди, вторачила очи в неговите.

— Това е шега, нали? Просто ме дразните, за да предизвикате феминистка реакция?

— Е, не…

— Капитане, когато ме наеха, отговарях на минималните изисквания за ръст от 1,65 сантиметра. Все още съм толкова висока. Благодаря за прилагателното „хубавка“. А сега е мой ред, нали? Винаги ли сте имали това шкембенце?

Той леко поклати глава с обидено изражение.

— Не.

— Добре. След като свършихме с взаимната оценка на фигурите си, бихте ли ми казали кога ще излетим за някъде? Любопитковците долу искат да знаят.

— Мисля, че имаме шанс да потеглим след известно време — въздъхна командирът.

— Добре. Обичам точните отговори. — Тя измъкна пет-шест сгънати листа хартия от един страничен джоб на униформата си.

— Какво е това? — попита помощник-пилотът.

— Любовни писма за вас двамата — отсече тя, като отваряше първото. — „Капитане, вашата арогантност вероятно е проява на най-лошото отношение към пътниците, с което съм се сблъсквала.“

— „Арогантност“? — попита измъчено командирът.

Джени го погледна.

— Аха, щото вие двамата не искате да говорите с тях.

Тя избра друго писмо.

— Цитирам: „Ако все още няма федерален закон срещу задържането на пътниците в горещ самолетен салон, трябва да го измислят. Какво ви става бе, хора?“. И трето: „Какво си мислите, че карате отзад? Говеда?“. Да продължавам ли?

— Не — отвърна командирът. — Схванах основната идея. Не ни харесват особено.

— По дяволите — обади се вторият пилот, — ако се съди по последното събрание на профсъюза, ние самите не се харесваме! Пилотите мразят компанията!

Той се обърна и посочи Джени Бретсън.

— Стюардесите мразят пилотите и компанията. Механиците мразят компанията и пилотите. А момчетата от профсъюза мразят всички. Наредете се на опашката.

— Между другото, ние не ви мразим — каза Джени. — Просто не обичаме да ни казват, че сме от един отбор, а после никой да не ни обръща внимание. И още, имаме само един резервоар с вода. Ще свърши, преди да стигнем до Лондон, а това означава закуска без кафе и чай.

Командирът въздъхна.

— Няма значение. И бездруго работното ни време почти свърши.

Джени го погледна отчаяно и простена:

— Само не ми казвайте, че има вероятност след всичко това да ви сменят вас двамата?

— Ами…

Тя въздъхна.

— Ще трябва да им го съобщите лично и нека господ да ви е на помощ. Повярвайте ми, няма да ви е лесно да застанете очи в очи с тези пътници. Вече са толкова ядосани, че са способни на убийство.

Тя пое навън, после се обърна.

— Между другото, вие двамата имате ли си имена?

Пилотите се спогледаха, после командирът се обърна към нея и кимна.

— Май трябваше да се представим или нещо подобно, когато се качихме.

— Или нещо подобно — повтори Джени. — Да, май трябваше.

Тя се наведе, за да се увери, че пред вратата няма никой, после внимателно се взря в екрана.

— Имаме разрешение за излизане, така ли?

— Щом казваш — сви рамене командирът.

Тя излезе и затръшна вратата, преди той да успее да каже още нещо.

— Господи — измърмори командирът, а вторият пилот поклати глава.

— Още една умна кучка на токчета, Бил. Всички се държат като кучки заради договорите си.

— Имаш предвид стачката отвън?

— Абсолютно.

— Не знам за какво точно искат.

— Обичайното. Вече са адски ядосани и няма повече да се примиряват с положението. И се опитват да ни накарат да спазваме условията им, докато стачкуват.

— Как ли пък не — изсумтя командирът.

— Естествено, че не. Трябва да се откажа от една месечна заплата и да съсипя акциите си, защото нямат достатъчно пари да опустошават бутиците при всеки престой. Компанията, така или иначе, се подготвя да ги замени, ако излязат в стачка. Всички, освен стюардите, обучени в ръкопашен бой. После ще наемат нови.

Той посочи напред.

— Най-сетне се движим.

— Колко време ни остава?

Вторият пилот поклати глава, като гледаше часовника си.

— Една минута. Няма начин да ни вдигнат във въздуха, преди да ни изтече времето.

Командирът го погледна.

— Искаш ли да се заинатим и да се върнем?

— Не, по дяволите. Малката ламя Джени ще каже, че сме го направили от чиста злоба, и ще стане скандал. Не ми се занимава с ядосани пътници.

— И горивото ще ни стигне до Лондон?

Вторият пилот кимна.

— На косъм. Все още сме в разрешените граници, но не си носим рога на изобилието.

— Значи излитаме. — Командирът освободи спирачките и пусна самолета да се плъзне напред, следвайки боинга пред тях.

Вторият пилот се пресегна и превключи радиото на честотата на контролната кула. Гласът от наземен контрол го изпревари:

— Меридиън шест, тук е наземен контрол „О’Хеър“.

Той натисна бутона за предаване, като хвърли поглед на командира.

— Меридиън шест слуша.

— Добре, шест. Когато стигнете до писта за рулиране Алфа, се изтеглете вляво, така че да не пречите на следващия самолет да излети. Обадете се на оперативния си център.

— Какво е станало?

— Питайте тях — отвърна диспечерът и продължи с инструкциите към следващите десетина самолета, които заставаха на позиция за излитане.

— По дяволите! Сигурно е заради дежурното време — въздъхна командирът. — Решили са да спазят правилата.

Вторият пилот избра нужната честота и се свърза с оперативния център. Отговорът беше незабавен:

— Опитвахме се да се свържем с вас, шест. Задръжте на позиция. Изпращаме подвижните стълби.

Командирът вдигна дясната си ръка, за да спре помощника си, и сам натисна бутона за предаване, като заговори с умолителен тон:

— След няколко часа чакане вече сме почти първи на опашката. Полудяхте ли бе, момчета? Ще загубим мястото си и ще ни свърши дежурното време!

— Имате ли спешен медицински случай на борда?

Двамата пилоти се спогледаха невярващо.

— Не.

— Има ли вражески действия в пилотската кабина?

— Какво? Не!

Обади се друг глас.

— Шест, говори регионалният управител на „Меридиън“. Изтегляме ви, защото чикагската полиция е наредила да спрете, а ФБР не разрешава да напускате земята. Ще се качат на борда. Изглежда, някой от пътниците ви се е обадил в полицията, за да съобщи, че триста и двайсет души са задържани в самолета против волята им, а друг се е обадил и е казал, че е получил сърдечен удар, а вие не сте предложили медицинска помощ.