Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

27

Летище Катсина, Нигерия

20:05 ч

Ето го пак. Пискливият вой на турбореактивни двигатели.

Жан Мшира махна на войниците си да прекратят огъня и изчака тракането на малокалибрените им оръжия да заглъхне. Силите на правителството от другата страна на летището реагираха невъздържано на всеки ответен изстрел.

Жан наклони глава. Воят на двигателите се чуваше в далечината на североизток.

— Какво има? — попита един от хората му на родния им език.

Мшира сложи пръст на устните си и поклати глава, но от другата страна на пистата отново затрака автоматичен огън и върна пълното му внимание върху непосредствената тактическа ситуация. Както и да е. Никой нормален човек не би се опитал да приземи граждански самолет в Катсина по средата на престрелка с бунтовниците. Единственият обитател на правителствената контролна кула на километър и половина в източна посока сигурно лежеше свит на пода, стиснал микрофона, и панически отклоняваше целия трафик по-далеч от това летище.

— Да не е самолет на правителството? — попита лейтенантът Мшира.

— Не. — Той поклати глава и даде знак с ръка на десния си фланг да се придвижи още стотина метра на запад, за да подкрепи хората, които вече беше разположил там.

Лейтенантът затича приведен заедно с още петнайсетина добре обучени мъже, стиснали автоматите си точно както ги беше учил.

Жан усмихнато кимна на себе си, осъзнавайки колко странен беше животът му. По някаква ирония на съдбата всичките му години медицинско образование във Великобритания се бяха смесили с благородната му решимост да се върне в Африка и да помогне на народа си, за да го превърнат в крайна сметка в страховит предводител на бунтовническа армия. Беше известен с чувството си за хумор, стабилността си и спокойната си безмилостност — и той се радваше на тази репутация. Един спокоен, весел противник, който демонстрира щастлива увереност, винаги изнервя врага.

Но чак пък марксист? Той се засмя при мисълта, че правителството на Нигерия се опитва да настрои хората срещу него с това обвинение. Последното нещо на земята, което щеше да стане, беше марксист.

Силите на правителството, предвождани на практика от един тийнейджър, реагираха с паническа, недисциплинирана стрелба. Беше почти прекалено лесно да мести фигурите по шахматната дъска на бойното поле, когато имаше насреща си толкова необразовано мислене. Когато смесиш формалната логика на военните действия, преподавана от Карл фон Клаузевиц, с брилянтното иконоборческо мислене на Сун Дзъ, а после направиш сплав от тактическата дисциплина на британската армия с интелигентното използване на технологията в американски стил, враговете ти нямат шанс.

Шумът на реактивния самолет отново премина над него. Започваше да го дразни и той вдигна глава. Винаги имаше минимална вероятност нигерийските военновъздушни сили, дори в сегашното им състояние, да изпаднат във временен пристъп на компетентност и да пристигнат преди разписанието, но с добре платените му шпиони на юг и в щаба на ВВС изненадата от военен самолет щеше да бъде дори по-голяма от тази да изгуби превъзходството си след интелигентен ход от страна на правителствените части.

Жан погледна златния си „Ролекс Президент“, малък подарък от последното му пътуване до Лондон. След двайсет минути той и хората му трябваше да са приключили с работата, да са избили пленниците и да са обезобразили телата по творческите и ужасяващи способи, които бяха предназначени да измъчват психологически армията. После щеше да нахлуе в кулата, да обяви летището за завзето и да започне преговори с Абуджа по сателитния телефон. Щеше да се изтегли преди подкрепленията на правителствените войски да пристигнат от север.

Жан знаеше как действат. Щеше да им отнеме два дни, докато осъзнаят, че са обградили несъществуваща бунтовническа войска. А междувременно можеше да извоюва още отстъпки от правителството на Нигерия.

— Сър! Погледнете, сър! — Един от мъжете му беше допълзял отляво и сочеше на изток, където се беше появил голям самолет и летеше право към пистата. — Какво е това?

Жан внимателно погледна през любимия си бинокъл и спокойно анализира ситуацията.

— Успокой се — нареди. — Пътнически самолет. Американски, мисля.

— Какво ще правим?

Жан се обърна към младия мъж и се усмихна.

— Как какво? Ще го използваме. Появи се невероятна възможност.

 

 

Командир Фил Найт нареди спускане на задкрилките на четирийсет градуса и дръпна дроселите, като остави гигантския самолет да се установи на изчислената от компютъра скорост за кацане и го насочи към края на пистата.

— Шестнайсет метра — обяви Гарт, който следеше радиовисотомера. — Дванайсет, осем, четири…

Фил издърпа дроселите докрай и изравни самолета, докато шестнайсетте колела на основния колесник изтрополиха и заскърцаха по зле поддържания бетон. Дясната ръка на Фил издърпа спирачката до нужното положение част от секундата, преди автоматичната система да направи същото. После пилотът дръпна реверса и натисна спирачките. Боингът, който тежеше повече от триста тона, потрепери и забави ход, докато ABS-системата на спирачките се бореше да не позволи спукването на някоя гума. Най-сетне самолетът спря. До края на пистата оставаха още сто и петдесет метра.

— И сега какво? — попита Гарт, като се опитваше да не звучи саркастично. — Така и не получих отговор от кулата.

В дърветата отдясно проблеснаха светлинки и Гарт просто отбеляза този факт, без да се замисля, докато чакаше следващия ход на Фил.

— Там отзад имаше място за паркиране — каза командирът. — Ще трябва да обърнем на 180 градуса тук на пистата.

Той дръпна кормилото на носовия колесник към себе си, за да го завърти наляво, и започна да обръща огромния самолет, но Гарт внезапно извика. Отдясно проблеснаха още светлини и се чу шум като от фойерверки. Острата пукотевица отекна във вътрешността на боинга въпреки шумоизолацията.

— Господи, това е автоматичен огън! — каза Гарт.

Самолетът тъкмо започваше да се върти наляво, когато няколко фигури изплуваха от високата трева и прекосиха пистата пред тях. Гарт се наведе напред с широко отворени очи, като проследи движението им и със свито сърце от притока на адреналин осъзна какво вижда.

— Мамка му, Фил! Това са въоръжени войници, които ни заповядват да спрем!

— Къде?

— Там отляво!

— О, боже! — извика Джуди. — Навън наистина се стреля!

Групата от шестима мъже се беше появила отляво на пилотската кабина и един от тях прокарваше пръст през гърлото си. Отдясно се виждаха осем мъже в камуфлажни облекла, които залегнаха по земята и насочиха оръжията си на север. Гарт виждаше пламъчетата, които излизаха от дулата при изстрелите. Боингът не беше изпълнил и 15 градуса от завоя си, когато Фил го спря. Сега мъжете се виждаха ясно от прозореца на Гарт. Един от тях се изправи, за да се затича, после падна обратно и на мястото на главата му се появи купчина червена каша.

Господи, Фил! Навън се води война!

— Какво?

— Аз… току-що видях как убиват един от тези хора! Забрави за заповедите им. Обърни. Излитай. Да се махаме.

Фил отново побутна дроселите на дясното крило, за да завърти боинга наляво.

— Давай, давай, давай, давай, давай, давай! — повтаряше Гарт, като гледаше през дясното си рамо и се опитваше да проследи малката група, която бе оставила падналия си другар и се беше разпръснала, без да спира да стреля.

Сега Гарт ясно чуваше автоматичната стрелба, а умът му превеждаше приглушените шумове в израза „реална опасност“.

— Моля те, изкарай ни оттук! — простена Джуди от сгъваемата седалка.

— Какво е това, по дяволите? — каза командирът, като отново удари спирачките и спря самолета.

Гарт погледна наляво и усети студена тръпка на страх, когато осъзна, че са попаднали в капан.

Самолетът беше по средата на завоя си и сочеше на юг, перпендикулярно на пистата. Неколцина мъже в камуфлажни униформи изскочиха от автомобилите, спрени отляво на пътя им, насочиха оръжията си към пилотската кабина и се разпръснаха, за да изчакат един джип да спре точно пред боинга. Гарт видя как един огромен мъж се изправи в мястото до шофьора, после стъпи на капака на двигателя и направи движение бавно и решително, все едно прерязва гърлото си с ръка. Мъжът се усмихваше — широка, зъбата усмивка, която сякаш разделяше лицето му наполовина.

— Той… иска да спрем двигателите, Фил — успя да каже Гарт.

— Добре — долетя в отговор. — Прочети командите за спиране.

Гарт се засуети с ламинирания списък, като четеше въпросите и очакваше предното стъкло всеки момент да се пръсне под дъжд от куршуми. Буквално усещаше как се тресе отвътре, тъй като знаеше нещичко за бруталната политика в Централна Африка и високата смъртност на чужденците от Запада, хванати на погрешното място в погрешния момент.

Двигателите започнаха да намаляват оборотите си, когато Фил завъртя ключовете за горивото и запалването един по един.

— Предполагам — подхвърли той, — че тези хора могат да ни помогнат да си намерим механик.

— Какво? — попита Гарт разсеяно, без да откъсва поглед от вожда пред тях.

— Казах, че можем да се свържем с тези хора по радиото и да видим дали няма да ни намерят механик, за да погледне двигателя.

Гарт се обърна и изгледа Фил Найт така, сякаш току-що беше забелязал извънземно в лявата седалка, после зяпна:

Какво?

Фил повтори твърдението си още веднъж, сякаш се обясняваше с идиот, и протегна ръка към сателитния телефон, за да се свърже с Денвър.

Механик? — изрева Гарт. — Исусе Христе, Фил! Нямаш ли представа какво направи току-що? Приземи ни във военна зона, при бунтовниците, по средата на шибаната им престрелка! Ще извадим късмет, ако се измъкнем живи!