Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

1

Контролна кула, летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс

11:30 ч

— Това е лудост!

Началник-смяната Джейк Костовиц отчаяно поклати глава, докато си мърмореше обидни епитети. Денят вече отиваше по дяволите.

Отново му се прииска да запали цигара, остатък от двайсетгодишния навик, от който се беше отказал. Политиката на Федералната агенция по въздухоплаване по отношение на пушенето в контролните кули беше непоклатима, но той все още се бунтуваше вътрешно, когато желанието да запали станеше прекалено силно и се налагаше да го притъпи с някакъв заместител.

Мразеше дъвка. Въпреки това мушна ръка в десния джоб на панталоните си, за да потърси пакетчето.

Навсякъде под новата остъклена, климатизирана контролна кула на „О’Хеър“ се виждаше гъмжило от закъсняващи самолети, които пълзяха сантиметър по сантиметър по претъпканите писти за рулиране до задръстените кръстовища, напичани от безмилостния блясък на лятното слънце.

Какво беше чул, зачуди се Джейк. Петдесет или шейсет бяха полетите, които по разписание трябваше да напускат „О’Хеър“ всеки ден в един и същ час? Каквато и да беше цифрата, поне системата се беше възстановила напълно от всеобщата паника преди няколко години след атентатите срещу Световния търговски център. Джейк леко поклати глава. Със сигурност не искаше отново да види летището си опустяло като некропол, но безкрайният поток самолети беше възвърнал абсурдната си интензивност, а авиокомпаниите отказваха да променят нещата.

До носа му достигна ароматът на гореща канела и Джейк се обърна към стълбището, където видя един от почиващите диспечери, захапал огромна поничка и ухилен до уши. Джейк поклати глава с престорено неодобрение. Диспечерът беше поне четирийсет килограма над нормата и направо си просеше сърдечен удар. Той изкачи последните няколко стъпала, като облизваше пръстите си, и застана до Джейк, за да погледа напрегнатата работа в контролната зала.

— Е, шефе, дали ще успеят?

Джейк се обърна към него, докато се опитваше да асимилира думите му.

— Моля?

— Правилно. Наистина ще трябва да се молят. Говоря за най-зле работещата авиокомпания в Америка. Добрата стара „Меридиън Еър“, или както казва един мой приятел, който работи като пилот за тях: „Комедиън Еър“, където обслужването е пълна трагедия.

— Определено се надявам да не фалират — поклати глава Джейк. — В момента държат двайсет и шест процента от пазара. Това са доста закъснели пътници.

— А дали ще усетят разликата? — засмя се дебелият диспечер. — Освен това така ще имаме с двайсет и шест процента по-малко полети, с които да се разправяме.

Джейк се изкиска и поклати глава.

— Да бе. Да не би „Юнайтед“ и „Американ“ да не ги поемат, а? Напрежението ще си остане същото.

Той посочи към недоядената поничка.

— Има ли още от тези?

— Да. Купих цяла кутия. Вземи си — отвърна събеседникът му, докато Джейк слизаше по стълбите покрай него.

В стаята за почивка бръмчеше телевизор. Когато Джейк се вмъкна през вратата и се отправи към кутията с канелени понички, някой спомена въздушния контрол и той вдигна глава към екрана.

Телевизорът беше включен на канала за правителствени новини и предаваше на живо заседание на Конгреса. Джейк си спомни, че беше чел нещо за това предишния ден. Някой от конгресмените се беше хванал за последните инциденти с ядосани пътници, за да накара правителството да отговаря на въпросите му.

„Още едно безсмислено упражнение по политическа реторика“, помисли си Джейк, но любопитството му беше подразнено от офицер от ВВС, който говореше за гражданската авиация. На пагоните му се виждаше сребърният орел на полковник.

„Господин председател — заяви офицерът, — всеки ден в самолетите има стотици, ако не и хиляди пътници, които едва сдържат яростта си. Въпреки че прекомерната употреба на алкохол често влошава нещата, основните причини за това са повсеместното претъпкване и лошото отношение, а не засилените процедури за сигурност.“

Пред масата за свидетели се беше образувала редица от фотографи и щракането и бръмченето на апаратите им образуваше странен звуков фон.

„И как да оправим нещата, полковник? — попита председателят. — Имаме ли вече някакви предложения от вашето специализирано звено?“

Джейк разсеяно избра една възмутително калорична поничка и я задъвка. На масата за свидетели имаше малка табела, според която офицерът беше полковник Дейвид Бърд от ВВС, служител на Федералната агенция по въздухоплаване.

„А, офицер за свръзка от ВВС“, помисли си Джейк. Имаше добри спомени от съвместната работа с един офицер за свръзка от флота, зачислен към въздушния контрол преди няколко години.

„Не, сър — отвърна полковник Бърд. — Все още не сме готови да предадем окончателния доклад, но въз основа на собствените си проучвания мога да ви кажа следното: По-твърдите закони няма да решат проблема, защото хората не планират да се ядосат и да изгубят контрол над себе си. С други думи, не можем да променим човешката природа, като я наказваме със закон, а тези инциденти са резултат от предвидимите реакции на човешки същества, подложени на голям стрес. Ако натъпчете разгорещени хора в препълнени летища и самолети, отнасяте се с тях като с животни, лъжете ги, манипулирате ги и ги прекарвате с цените, броят на инцидентите ще се увеличи по дефиниция. Господин председател, това е бомба със закъснител.“

Председателят на комисията вдигна чукчето си, за да обяви почивка преди следващия свидетел, и Джейк се отправи към контролната зала. На първото стъпало вниманието му беше привлечено от приглушения рев на един „Боинг 727“. Колко ли дълго бе чакал този екипаж, преди да получи свободна писта?

Наистина беше бомба със закъснител, помисли си Джейк, защото закъсненията и претоварванията се увеличаваха постоянно. И през останалата част от днешния ден нито един полет нямаше да се извърши навреме, но въпреки това авиокомпаниите щяха да продължат да изтикват претъпканите си самолети на пистите, където с часове да чакат свободна полоса, а същевременно да записват тези полети като „редовни“. Щяха да спрат едва когато контролната кула изрично им заповядаше да не пускат следващите самолети. Понякога нарушаваха дори това нареждане, за да освободят място. „Наказателното поле“ — както наричаха пистата за чакащи самолети — обикновено беше пълно по цял ден и авиокомпаниите знаеха точно кои полети ще закъснеят. Пътниците, разбира се, никога не го научаваха.

„Каква измама! И обвиняват нас. Винаги Федералната агенция е виновна.“

Това се случваше всеки ден с потискаща предвидимост, а днес бъркотията, с която трябваше да се справи въздушният контрол, щеше да се увеличи от бързо приближаващия фронт тежки гръмотевични бури, които в момента опустошаваха летище „Спрингфийлд“ на запад от „О’Хеър“. Когато бурята достигнеше Чикаго, всичко щеше да спре.

Джейк погледна на запад и улови отблясъка на светкавица на стотина километра разстояние. В небето на запад между черните буреносни облаци и „О’Хеър“ висеше привидно безкрайна процесия от скъп алуминий, която се спускаше към летището. Светлините за приземяване проблясваха на фона на тъмните облаци зад тях. Джейк знаеше, че пилотите се борят да се съобразят с точните скорости, зададени от измъчените мъже и жени от летищния контрол, работещи в зала без прозорци на няколко етажа под тихата контролна зала на кулата. Самолетите с размерите на сгради, които летяха с 320 км/ч, за тях бяха пикселни точки върху екраните на радарите; тези хора постоянно нареждаха промени в скоростта и се опитваха да спазват минималното разстояние, определено от закона.

— „Американ“ 75, забавете до 225. Настигате полета на „Ийгъл“ пред вас. „Юнайтед“ 326, казах задръжте на 280, сър.

Командирите, които летяха твърде бързо или намаляваха скоростта твърде късно, попадаха в ада: да кръжат по половин час, направлявани от неумолимите диспечери. Последните в крайна сметка трябваше отново да ги вмъкнат в потока от самолети, за да ги приземят, а през това време пътниците гледаха часовниците си и беснееха. На земята жегата се издигаше от нагорещените метални туловища на произведенията на „Боинг“ и „Еърбъс“, подредени заедно с по-малки реактивни и турбореактивни самолети на стигащи до хоризонта опашки за милиарди.

Джейк улови погледа на един от диспечерите си и завъртя очи в знак на споделена агония. Човекът се усмихна и кимна.

Шумът от напрегнати пилотски гласове винаги лазеше по нервите на Джейк, особено когато екипажите се изнервяха от картечните инструкции от земята.

— Добре, „Юнайтед“ 213, тук е контролна кула „О’Хеър“, виждам ви и ви казах да задържите позицията си. „Меридиън“ 118, спрете веднага и дайте път на „Ийгъл“ 72 на ваше дясно. „Луфтханза“ 12, ускорете, сър, веднага трябва да излезете от тази писта. „Делта“ 217, на тази честота ли сте?

— Ъъъ… „Делта“ 217, слушам ви.

— Разбрано, „Делта“, последвайте „Боинг 777“ на „Меридиън“ на ваше ляво. „Еър Франс“ 12, сменете на честотата на контролната кула и изчакайте да ви се обадят.

Даян Дженсън, любимата служителка на Джейк по предимно сексистки причини, застана до него, после нагласи слушалките и микрофона си, за да поеме работата на един от мъжете в залата. Тя разроши късата си меднозлатиста коса и му се усмихна.

— Сега е сезонът на тяхното недоволство — изрече с престорена суровост.

— И нашето — отвърна той. — „Хърндън“ вече забавя пристигащите полети.

Очите му не се откъсваха от далечния трафик, докато произнасяше името на командния център на Федералната агенция до Вашингтон.

— На нашите писти няма място.

— А аз имам един избухлив брат в тази лудница долу, който се опитва да стигне до Далас. Току-що го оставих да чака. Човек можеше да си помисли, че се готви за битка.

— Точно така си е било — отбеляза Джейк.

— Предложих му да пътува с влак — отвърна тя, докато пристъпваше напред и включваше слушалките си към пулта на човека, когото щеше да смени. — Не се съгласи.

Вътрешната линия отново звънеше и докато Джейк посягаше към слушалката, очите му уловиха яркото проблясване на слънчева светлина по някаква кола навън. Беше доволен, че не му се налага да бъде там долу, сред всичките разгорещени пътници.

Много доволен.

 

 

Рейбърн Хаус

Вашингтон, окръг Колумбия

Полковник Дейвид Бърд събра документите, които бе наредил по масата, и ги натъпка в куфарчето си, преди да се обърне и да стисне протегнатата ръка на Джулиан Бест, началника на екипа в подкомисията по въздухоплаването.

— Чудесна работа, господин полковник — каза Бест. Широка усмивка набразди грубите му черти.

— Благодаря — отвърна Дейвид Бърд.

Някъде в стаята настойчиво зачурулика клетъчен телефон. Полковник Бърд потупа куфарчето си.

— Между другото, Джулиан, не преувеличавам. — Ъгловатото му лице беше напълно сериозно. — Макар че, общо взето, сме премахнали терористичната заплаха, напрежението сред пътниците достига критично състояние. Лятото едва започва и ние не се преструваме.

— Знам, че не раздухвате заплахата, полковник — усмихна се Бест. — Чел съм досието ви. Всеки, който е командвал ескадрила за специални операции, притежава толкова ордени и се е справил с проблемите, които вие сте решили, е твърде ценен, за да го изпращат в Капитолия с единствената задача да вдига фалшива тревога.

Звънът на клетъчен телефон ги прекъсна и Бърд сви рамене.

— Извинете.

— Няма проблем, полковник. Ще поддържаме връзка — каза Джулиан.

Бърд вдигна телефона и се обърна към най-близката стена, за да се концентрира.

— Обажда се генерал-лейтенант Овърмайър, полковник. Какво, по дяволите, си мислите, че правите с това свидетелстване пред Конгреса без моето одобрение или мнението на началник от Пентагона? Току-що видях грозната ви мутра по телевизията, при това в униформа! Кой ви даде позволение да излизате по правителствената телевизия в униформа и да правите изказвания за нашата политика?

Полковник Бърд си представи лицето на генерал Овърмайър, заместник-началник щаба на ВВС, познат на повечето си подчинени като „генерал Много шум за нищо“. Беше властен и опасен за кариерата на всеки офицер, който дръзнеше да му противоречи. Дори полковник.

— Господин генерал — започна полковникът, — вие ме поставихте под директното командване на административния директор на агенцията и аз свидетелствах по нейни указания.

— Бърд, вие не сте там в ролята на цивилен копой, който може да бъде извеждан от административния директор всеки път, когато агенцията реши, че има нужда някой да раздуха любимите й теми.

— Обиждате ме, господин генерал. Думите „цивилен копой“…

— Искам ви в кабинета си след трийсет минути, Бърд. Ясен ли съм?

— Да, сър. Ако настоявате…

— Очевидно току-що настоях. Това е заповед, дявол да го вземе. А, да. В случай че сте забравили откъде идвате, полковник, имате ли нужда от указания, за да го намерите? Пентагонът, имам предвид? Една голяма сграда близо до летище „Рейгън Нашънъл“.

— Сарказмът ви не е необходим, господин генерал.

Докарай си задника тук!

Генералът затвори, като остави крайно объркания Дейвид Бърд да обмисля най-краткия маршрут през река Потомак.